Самотата на простите числа

— Извинявай — прошепна той и излезе от кухнята, за да догони Денис.

Аличе се приближи до Виола, която я гледаше с каменни очи.

— Ние… — опита се да каже тя.

— Въобще не ме интересува — прекъсна я Виола.

Докато гледаше Аличе и Матия, си бе спомнила за момчето от морето и затова как той отказа да я хване за ръка, а тя копнееше да се върне на плажа при останалите точно по този начин. Завиждаше им с болезнена и жестока завист, беше бясна, защото току-що бе подарила на друга щастието, за което мечтаеше. Чувстваше се ограбена, сякаш приятелката й си бе присвоила ролята й.

Аличе се приближи, за да й каже нещо на ухото, но тя се извърна.

— Какво искаш още? — попита.

— Нищо — отдръпна се Аличе, уплашена.

В този момент Джада се преви напред, все едно че някакъв невидим човек я беше ударил в стомаха. Задържа се с една ръка за плота в кухнята, а с другата се хвана за корема.

— Какво ти е? — попита Виола.

— Ще повърна — изхленчи тя.

— Каква гадост, отивай в банята! — извика й домакинята.

Но беше вече късно. С един спазъм Джада изпразни стомаха си на пода от нещо червено и пълно с алкохол, което приличаше на шейк, направен от сладкиша на Соледад.

Другите се отдръпнаха назад потресени, докато Аличе се опита да я задържи, като я хвана за хълбоците. Въздухът веднага се изпълни с мирис на граниво.

— Браво, идиотка такава — каза Виола, почти хленчейки. — Какъв гнусен рожден ден!

Излезе от стаята със свити до бедрата юмруци, сякаш едва се сдържаше да не счупи нещо. Аличе я погледна, поразена, и след това се върна, за да помогне на Джада, която отчаяно хлипаше.

16.

Другите гости се бяха разпръснали на групички в хола. По-голямата част от момчетата движеха главите си наляво и надясно в ритъма на музиката, а момичетата рееха поглед из стаята. Някои държаха чаша в ръка. Шест-седем танцуваха на A question of time1.

Матия се запита как успяват да се чувстват комфортно, докато се движат по този начин пред погледите на всички. После си помисли, че това беше най-естественото възможно нещо и че точно затова той не е в състояние да го направи.

Денис беше изчезнал. Матия прекоси хола и влезе в стаята на Виола, за да го потърси. Надникна в стаята на сестра й и в тази на родителите й. Погледна и в двете бани и в една от тях видя едно момче и едно момиче от училището. Тя седеше на затворената тоалетна чиния, а той — на земята пред нея с кръстосани крака. Двамата го погледнаха с тъжно и въпросително изражение и Матия бързо затвори вратата.

Върна се в хола и излезе на терасата. Хълмът се спускаше надолу в тъмнината и в подножието му се простираше целият град — светещи кръгли точици, подредени равномерно, докъдето стига погледът. Матия се дръпна от парапета и затърси с поглед между дърветата на имението, но не видя никого. Върна се вътре и притеснението започна да накъсва дишането му.

Една вита стълба водеше от хола към тъмна мансарда. Изкачи първите стъпала, после спря.

„Къде ли се е заврял?“, помисли си.

Продължи нагоре до края на стълбите. Светлината, която проникваше от долния етаж, му позволи да различи сянката на Денис, който стоеше прав в средата на стаята.

— Махай се! — каза приятелят му.

Матия потърси контакта на лампата върху стената и я запали. Стаята беше огромна, с висока библиотека в единия край. Единственият друг предмет беше голямо дървено бюро, явно неизползвано. На Матия му се стори, че никой не се е качвал на този етаж от много време.

— Почти единайсет е. Трябва да тръгваме — каза той.

Денис не му отговори. Беше обърнат с гръб и стоеше прав в центъра на килима. Матия се приближи до приятеля си. Когато застана срещу него, разбра, че е плакал. Дишаше през зъби, бе приковал поглед пред себе си и полуотворените му устни леко трепереха.

Чак след известно време Матия забеляза счупената на парчета настолна лампа пред него.

— Какво си направил? — попита.

Дишането на Денис премина в хлип.

— Денис, какво си направил?

Насили се да докосне рамото му и Денис силно подскочи. Матия го разтърси.

— Какво си направил?

— Аз… — започна Денис и спря.

— Ти какво?

Денис отвори лявата си длан и показа на Матия частица от лампата, зелено парче стъкло, замъглено от потта на ръката му.

— Исках да почувствам това, което чувстваш ти — прошепна Денис.

Матия не разбра. Направи крачка назад, объркан. Някаква топлина избухна в стомаха му и изпълни ръцете и краката му.

— Но не успях — продължи Денис.

Държеше дланите си нагоре, сякаш очакваше нещо.

Матия искаше да го попита защо, но замълча. Музиката от долния етаж се чуваше приглушено. Само ниските честоти прекосяваха пода.

Денис подсмръкна с нос:

— Да си тръгваме.

Матия кимна, но нито един от двамата не се помръдна от мястото си. После Денис се обърна рязко и тръгна към стълбите. Матия го последва през хола и после навън, където свежият въздух на нощта ги чакаше, за да им възвърне възможността да дишат.

17.

Виола решаваше кой е вътре и кой не.

В неделя сутринта бащата на Джада Саварино се бе обадил на баща й, събуждайки всички от семейство Бай. Разговорът продължи дълго време и Виола още по пижама залепи ухо на вратата на спалнята на майка си и баща си, но въпреки това не успя да долови и дума.

Когато чу леглото да изскърцва, бързо се върна в стаята си и се пъхна под завивките, преструвайки се, че спи. Баща й я събуди с думите:

— После ще ми обясняваш, но за момента знай, че в тази къща няма да има повече никакви купони и че трябва да забравиш за каквито и да било други събирания за доста време напред.

На обяд майка й и поиска обяснение за счупената лампа в мансардата. Сестра й не я защити, защото бе забелязала, че Виола се е добрала до личните й запаси.

Остана затворена в стаята си през целия ден със забрана да говори по телефона. Беше бясна. Не можеше да спре да мисли за Аличе и за Матия и за начина, по който се държаха за ръце. Докато си сваляше с нокти и последните остатъци от лака, реши, че Аличе е вън от групата.

В понеделник сутрин, заключена в банята вкъщи, Аличе окончателно свали марлята, която покриваше татуировката й. Нави я добре на хармоника и я хвърли в тоалетната заедно с надробените бисквити, които не беше изяла на закуска.

Погледна виолетката, отразена в огледалото, и си каза, че за втори път й се случва тялото й да се променя безвъзвратно. Приятно потръпна от съжаление и вълнение. Реши, че това тяло е само нейно и ако има желание, може и да го разруши, да го покрие с незаличими белези. Може и да го остави да се съсухри като цвете, откъснато само заради каприз от някое момиченце и после захвърлено да гние на земята.

Тази сутрин щеше да покаже татуировката си на Виола и на другите в тоалетната. Щеше да им разкаже за това как тя и Матия дълго са се целували. Не беше необходимо да си измисля нищо повече. Ако впоследствие я попитаха за подробности, щеше просто да потвърди фантазиите им.

В класната стая сложи раницата си на стола и се приближи до чина на Виола, където вече се бяха събрали останалите. Докато пристъпваше, чу как Джулия Миранди казва: „Ето я, идва“. Поздрави всички лъчезарно, но никоя не й отговори. Наведе се към Виола, за да я целуне по бузите, както тя самата я беше научила да прави, но приятелката й не се помръдна и на милиметър.

Аличе вдигна глава и видя четири чифта строги очи.

— Вчера всички бяхме зле — каза Виола.

— Така ли? — попита Аличе истински загрижена. — Какво ви беше?

— Всички ужасно ни боля коремът — отговори нападателно Джада.

Аличе си я представи как повръща на пода и й се прииска да каже, че не се учудва, особено след количествата, които бяха изпили.

1

Песен на Депеш Мод. — Б.пр.