Самотата на простите числа

Той бе казал:

— Окей — и бе започнал работа.

Аличе погледна синкавото цветенце, което украсяваше пъпа й, и се запита дали Виола ще разбере, че е за нея, че е в името на тяхното приятелство. Реши, че няма да й казва до понеделник. Искаше да го види без корички, искрящо върху бялата й кожа. Ядоса се на себе си, че не се бе решила по-рано, за да може татуировката да е готова за тази вечер. Представи си какво би било да я покаже тайно на онова момче, което беше поканила на купона. Преди два дни Матия се беше появил пред нея и Виола с унилия си вид, за да им каже, че той и Денис ще дойдат. Виола не бе имала дори време да направи някакъв хаплив коментар, когато той беше вече в края на коридора с гръб към тях и с наведена глава.

Не беше сигурна, че иска да го целуне, но така или иначе, вече всичко бе решено и щеше само да се изложи пред Виола, ако се отметнеше.

Прецени точното място, до което трябваше да стига ръбът на бикините й, за да се вижда виолетката, но не и белегът, които започваше веднага под нея. Нахлузи чифт дънки, тениска и блузон, достатъчно широк, за да покрие всичко — татуировката, белега, широките й бедра. След това излезе от банята, за да отиде в кухнята при Соледад и да я гледа, докато приготвя специалния си сладкиш с канела.

12.

С дълги и дълбоки вдишвания Денис се опитваше да напълни дробовете си с мириса от колата на Пиетро Балосино, леко остър мирис на пот. Изглежда, че той не идваше толкова от хората, колкото от огнеупорните дамаски на седалките и от нещо влажно, което гниеше там от много време, вероятно скрито под изтривалките. Денис чувстваше, че тази смес обгръща лицето му като топъл шал.

С удоволствие би прекарал цялата вечер в тази кола. Приятно му бе да обикаля по полутъмните улици на хълма, да гледа как светлините на автомобилите в отсрещната лента се отразяват в лицето на приятеля му и после отново го оставят в сянка, сякаш за да не го похабят.

Матия седеше отпред до баща си. Денис тайно изучаваше безстрастните лица и на двамата и му се струваше, че бащата и синът са се уговорили да не произнесат и дума през целия път, да не кръстосат дори погрешка траекториите на погледите си.

Забеляза, че хващат предметите по един и същи начин, като ги обгръщат с опънати пръсти и докосват повърхността им, но не напълно, все едно че се страхуват да не деформират това, което държат в ръка. Господин Балосино сякаш едва докосва волана. А ужасяващите ръце на Матия леко се спускаха по ръбовете на подаръка, който майка му беше купила за Виола и който той държеше върху прибраните си един до друг крака.

— Значи ти си в един и същи клас с Мати — насили се да каже господин Балосино, не напълно убеден.

— Да — каза Денис с писклив глас, който сякаш беше останал прекалено дълго затворен в гърлото му. — Седим на един чин.

Бащата на Матия кимна тежко и после с чиста съвест се върна към мислите си. Матия като че ли не забеляза този опит за разговор и не откъсна поглед от прозореца. Опитваше се да разбере дали усещането, че осовата линия, разделяща платната, е непрекъсната, се дължи само на бавната реакция на окото или на друг, по-сложен механизъм.

Пиетро Балосино спря на около метър от голямата порта на имението на семейство Бай и дръпна ръчната спирачка, защото улицата беше под лек наклон.

— Никак не си живее зле приятелката ви — изкоментира той, навеждайки напред глава, за да погледне отвъд оградата.

Нито Денис, нито Матия си признаха, че знаят само името на това момиче.

— Да дойда да ви взема в полунощ, нали?

— В единайсет — побърза да каже Матия. — По-добре в единайсет.

— В единайсет? Но в момента е вече девет. Какво ще правите само два часа?

— Ела в единайсет — настоя Матия.

Пиетро Балосино кимна с глава и каза:

— Окей.

Матия слезе и Денис го последва без желание. Страхуваше се, че на купона Матия може да си намери нови приятели, забавни и модерни младежи, които за секунди ще му го отнемат завинаги. Страхуваше се, че никога вече няма да се качи в тази кола.

Сбогува се възпитано с бащата на Матия и за да си придаде вид на възрастен, му подаде и ръка. Пиетро Балосино несръчно протегна своята, без да си сваля колана.

Двамата съученици се заковаха пред вратата и изчакаха колата да направи обратен завой, преди да се решат да позвънят.

Аличе се беше свила в единия край на белия диван. Държеше в ръка чаша спрайт и с крайчеца на окото си наблюдаваше пищните бедра на Сара Турлети, обвити в тъмен чорапогащник. Разплути на дивана, те изглеждаха още по-широки, почти двойни. Аличе се замисли за малкото място, което заемаше в сравнение с нея. При мисълта да стане толкова тънка, че да бъде почти невидима, усети приятно свиване на стомаха.

Когато Матия и Денис влязоха в стаята, веднага изправи гръб. Отчаяно затърси с поглед Виола. Забеляза, че ръката на Матия вече не е превързана, и се вгледа, за да види дали му е останал белег на китката. Инстинктивно прокара пръст по контурите на своя. Можеше да го намери и през дрехите, беше все едно да имаш дъждовен червей, изпънал се върху кожата.

Двамата новодошли се огледаха наоколо като попаднали в плен, но в интерес на истината никой от трийсетината младежи, разпръснати из стаята, не ги забеляза. Никой, освен Аличе.

Денис следеше движенията на Матия, отиваше там, където отива той, и гледаше, накъдето гледа той. Матия се приближи към Виола, изцяло погълната от това да разказва измислените си истории на група приятелки. Дори и не се запита дали беше виждал вече тези момичета в училище. Застана зад рожденичката с подаръка в ръка, държейки го вдървено на нивото на гърдите си. Виола се обърна, когато забеляза, че съученичките й са откъснали поглед от неустоимата й уста и гледат към някаква точка зад гърба й.

— А, значи дойдохте — каза тя наперено.

— Вземи — каза Матия, като пъхна подаръка в ръцете й и промърмори: — Честит рожден ден.

Канеше се вече да се обърне, когато Виола изписка с прекалено възторжения си глас:

— Али, Али, ела тук. Твоят приятел дойде.

Денис преглътна от напрежение. Една от любимките на Виола се изкиска в ухото на тази до нея.

Аличе стана от дивана. Направи четирите крачки, които я отделяха от групичката, опитвайки се да прикрие неравната си походка, но беше сигурна, че всички са я забелязали.

Поздрави Денис с бърза усмивка и след това Матия с тих глас и леко наведена глава. Матия отговори на поздрава и веждите му трепнаха, с което се стори още по-загубен на Виола.

Настъпи безкрайно дълга тишина, която Виола накрая наруши.

— Открих къде сестра ми държи хапчетата! — извика тя сияеща.

Приятелките й превъзбудени възкликнаха:

— Еха!

— Искате ли да опитате?

Зададе този въпрос точно на Матия, като беше сигурна, че дори няма идея за какво става дума. И беше напълно права.

— Момичета, елате с мен, за да ви дам — каза тя. — И ти, Али!

Хвана Аличе за ръката и петте изчезнаха в коридора, като почти се бутаха една в друга.

Денис отново се озова сам с Матия и биенето на сърцето му стана пак нормално. И двамата се приближиха до масата с напитките.

— Има уиски — каза Денис, хем учуден, хем скандализиран. — Има и водка.

Матия не му отговори. Взе пластмасова чаша от колонката, върху която стояха една в друга, и я напълни с кока-кола чак до ръба, опитвайки се да се доближи максимално до границата, където повърхностното напрежение на течността не й позволява да прелее. После я постави на масата. Денис си сипа уиски, оглеждайки се наоколо и надявайки се тайно да впечатли приятеля си, който дори и не забеляза избора му.

През две стени, в стаята на сестрата на Виола, момичетата бяха сложили Аличе да седне на леглото, за да й дадат напътствия.

— Не му го поемай с уста. Дори да ти го поиска, разбра ли? — загрижено я посъветва Джада Саварино. — Първия път можеш да му направиш най-много една чекия.

Аличе се засмя нервно и не можа да разбере дали Джада говори сериозно.