Пазителят на монетния двор

Всички създадени от човека религии грешат, защото твърдят, че разбират Божите дела. Не ми е ясно как някой може да се надява, че ще разбере Бог, когато повечето от нас не успяват да се разбират взаимно. Какъв шанс има мъжът да опознае Божието съзнание, щом като не може да проумее мислите на жената?

Нютон рядко споменаваше госпожица Бартън. Никога повече не бях поканен в дома му, когато тя беше там. Не говорехме за нея. Това показваше, че в думите на Тайтъс Оутс се съдържаше истина.

Има известна несигурност по въпроса кога точно госпожица Бартън публично е станала любовница на лорд Халифакс, Първия лорд в Съвета на Държавната хазна. Нямаше съмнение обаче, че в началото на новото столетие племенницата на Нютон, която вече се наричаше госпожа Бартън, и лорд Халифакс, открито живееха в дома му в Буши Парк, въпреки че той имаше съпруга. След смъртта на Нийл лорд Халифакс направи Нютон Главен майстор на Монетния двор. През 1705 година кралица Ана даде рицарско звание на Нютон в същия ден заедно с брата на лорд Халифакс. Честта му беше оказана не заради научните му постижения, нито заради службата му в Монетния двор, а заради политическите услуги за лорд Халифакс в Парламента. През 1701 година Нютон бе станал член на Парламента и поддръжник на Халифакс в Камарата на общините. Естествено, спомних си думите на Тайтъс Оутс, че не флуксиите и земното притегляне, а хубавата племенница е спомогнала за кариерата на Нютон, който е изтъргувал добродетелта й в своя изгода.

Другото безспорно нещо беше, че лорд Халифакс написа завещание и остави на госпожа Бартън къщата и двадесет и няколко хиляди фунта. Той почина през 1715 година от възпаление на белите дробове. Влиятелните му роднини оспориха завещанието и къщата и парите останаха в семейство Монтагю. Едва тогава госпожица Бартън се омъжи за господин Кондит.

Оттогава изминаха тридесет години.

Нютон почина на преклонна възраст. Братът на лорд Халифакс също. Той обичаше Ной. Библейският Ной сигурно щеше да му намери място в ковчега си.

Бях поканен на погребението на Нютон и макар че не се чувствах добре, реших да отида, защото много му се възхищавах, както и всички, които имаха неоценимата чест да го познават.

Мнозина учени и знатни люде дойдоха в Абатството, за да видят Нютон, изложен за поклонение, във вечерта на погребението му. Присъстваха почти всички членове на Кралското дружество. Докато камбаната на Уестминстър биеше за Нютон — девет пъти, защото е от мъжки пол, и после още осемдесет и четири пъти за броя на годините му, госпожа Кондит (бившата госпожица Бартън) подари на всеки гост възпоменателен пръстен, а прислужница раздаде клонки розмарин за спомен и за да разсеят миризмата на смърт, която въпреки усилията на балсаматора, започваше да става осезаема.

Тя ме видя и поруменя, но успя да запази спокойствие.

— Полковник Елис, учудена съм, че сте влезли в църква.

Това беше всичко, което ми каза.

Беше изключително болезнено да я видя отново на погребението на Нютон. Госпожа Кондит беше красива, както я помнех, и макар че беше в траур, вниманието ми бе приковано в нея. Черното много й отиваше и подчертаваше естествения цвят на кожата й, така както абаносът или черният кехлибар подхождат на златото.

Разбира се, все още бях влюбен в нея. Дори след толкова много години. Бях се оженил, след като напуснах работата си при Нютон и бях произведен в офицерски чин, но съпругата ми почина от малария преди десет години. Не се натъжих много, като разбрах, че госпожица Бартън се е омъжила за господин Кондит, който беше член на Парламента. Може би е искала единствено високо обществено положение. В такъв случай погребението на чичо й сигурно много я бе удовлетворило. Шестте членове на Кралското дружество, които пренесоха ковчега на Нютон от зала „Ерусалим“ надолу до осветения със свещи неф64 на Абатството — председателят на Камарата на лордовете, херцозите Монтроуз и Роксбърг и графовете Пемброук, Съсекс и Макълсфийлд, бяха най-знатните люде в кралството. Епископът на Рочестър, придружен от помощниците си и от хористите, извърши опелото, а опечалените бяха водени от Рицаря на Бат. Дойдоха много повече хора от поканените. По мои изчисления на погребението на Нютон присъстваха триста души.

Проповедта беше хубава — за безкрайната светлина. Имаше толкова много свещи, които блестяха с такова победоносно величие над главата ми, че обстановката ми напомни за абсолютните възможности на самата безкрайност, И докато седях там, мислите ми се върнаха към разговора ми с доктор Кларк. Запитах се какво удоволствие може да изпитва Господ от това, че сме вярващи, въпреки здравия си разум? Имаше ли смисъл да Му кажа, че съм убеден в нещо, в което никой трезвомислещ човек не вярва? Това не превръщаше ли в лъжа религията? Колкото повече мислех за Нютон, толкова по-добре разбирах дилемата му. Религията изискваше от него да вярва не в истината, а в онова, което се явява пред очите му. Умът му беше твърде велик, за да греши. Най-големият враг на вероизповеданието му беше неговата гениалност. Как беше възможно той, чийто живот бе посветен на разбирането, да се подчини на онова, което го характеризираше?

Вероятно алхимията представляваше най-уместната метафора за вярата на Нютон в Бога. Струва ми се, че религията му приличаше на частицата метал, останала в шлаката, по-чистата или металната част на минерала, която пада на дъното на тигела или пещта и така се отделя от останалата материя. Частицата се скрива и тайната е в ръцете само на посветените. Това беше мъдрост, все още не осенена от откровение. Всички други религии са здрав разум, изопачен от суеверие.

В това ли вярвах? Бих искал да вярвам в нещо.

Опелото приключи и върху гроба на Нютон положиха черна плоча, която се намираше само на няколко крачки от гробовете на английските крале и кралици. Опечалените се разотидоха. Отправих се към „Ад“, пивница близо до входа на Уестминстър Хол, Ексчекър Корт, и там отново размишлявах върху нещата.

Аз съм на петдесет години. Не ми остава много да живея. Понякога усещам как сърцето ми блъска в гърба. Това вероятно е признак за тленността ми. Скоро ще знам всички отговори, ако все още ги има на този свят. Въпреки всичко, мисля, че сър Исак Нютон ни даде отговорите на най-важните въпроси.

Бележки на автора

Наред с останалите си велики открития Исак Нютон дава определение на съвременното схващане за масата, което е изключително важно за развитието на модерната космология. Съдържайки знания само за движението на звездите, законите на Нютон дадоха възможност на учените да стигнат до извода за разпространението на материята в галактиката, от която между осемдесет и деветдесет процента е разпиляна отвъд спиралния диск и не се намира във формата на видими звезди и газ. Съвременната наука знае само че този вид материя не излъчва и не отразява светлината и затова е наречена „тъмна материя“.

Освен това читателят може би също ще иска да знае, че най-великият английски учен наистина е работил в Кралския монетен двор. През 1696, след двадесет и пет години забележителна академична дейност, Лукаския професор по математика в Кембриджкия университет, по-известен днес като авторът на „Математически принципи на натурфилософията“ и „Оптика“, е приел малко повече от относително добре платената синекурна длъжност на Пазител на Кралския монетен двор, който в периода на Голямата финансова реформа се е помещавал в Лондонската крепост Тауър. Четири години по-късно той става Главен майстор на монетния двор и остава на този пост до смъртта си през 1727 година.

През 1696 година Нютон се залавя с новите си задачи с обичайното си усърдие и взискателност, преследва фалшификатори на монети, взима показания от свидетели, тъй като е мирови съдия в седем графства на кралството, поддържа мрежа от информатори и изпраща на бесилката много мъже и жени. Лондонският подземен свят не познава по-усърден и непокварен следовател и криминалните елементи скоро започват да изпитват към него неистов страх и омраза. Много неща са известни за работата на Исак Нютон в Монетния двор. Но какво знаем за Кристофър Елис, разказвачът на историята в романа?

64

Главният кораб на църква. — Б.ред.