Тримата шишковци

— Аз се намирах недалеч от наследника Тутти и неговата кукла. Седях на слънцето, вирнал нос. На носа ми е излязла пъпка и аз мислех, че слънчевите лъчи ще ми помогнат да се отърва от некрасивата пъпка. И изведнъж се появиха гвардейците. Те бяха дванадесет души. Приказваха възбудено за нещо. Когато се изравниха с нас, спряха се. Те имаха заплашителен вид. Единият от тях каза, като сочеше наследника Тутти: „Ето тук седи вълчето. Трите тлъсти свине отглеждат вълче?“ Уви! Аз разбрах какво означаваха тези думи.

— Кои са тия три тлъсти свини? — попита Първият Шишко.

Двамата други силно почервеняха. Тогава почервеня и Първият. И тримата сумтяха така силно, че стъклената врата на верандата се отваряше и затваряше.

— Те заобиколиха наследника Тутти — продължаваше възпитателят. — Те казаха: „Трите свини възпитават желязно вълче“. „Наследнико Тутти — питаха те, — от коя страна ти е сърцето? Изтръгнали са му сърцето. Той трябва да расте зъл, безсърдечен, жесток, с омраза към хората… Когато пукнат трите свини, злият вълк ще заеме тяхното място.“

— Защо вие не прекратихте тези ужасни приказки? — извика държавният канцлер, като раздрусваше възпитателя за рамото. — Не се ли досетихте, че те са изменници, минали на страната на народа?

Възпитателят беше в ужас. Той мънкаше:

— Аз видях това, но се страхувах от тях. Те бяха много възбудени. А аз нямах никакво оръжие освен пъпката… Те бяха хванали дръжките на сабите, готови на всичко. „Погледнете — каза единият от тях, — ето едно чучело. Ето една кукла. Вълчето играе с куклата. Не му показват живи деца. Чучелото, куклата с пружина са му дали за другар.“ Тогава друг извика: „Аз оставих на село сина и жена си. Като стреляло с ластик, моето момче улучило една круша, която висяла на дървото в парка на чифликчията. Чифликчията заповядал да напердашат момчето с пръчки, задето било оскърбило властта на богаташите, а слугите приковали жена ми на позорния стълб.“ Гвардейците започнаха да викат и да настъпват към наследника Тутти. Оня, който разказваше за момчето, измъкна сабята си и я заби в куклата. Другите направиха същото…

На това място от разказа наследникът Тутти се обля в сълзи.

— „Ето ти тебе, вълче! — казваха те. — После ние ще се доберем и до твоите тлъсти свине.“

— Къде са изменниците? — прогърмяха шишковците.

— Те хвърлиха куклата и избягаха в дъното на парка. Те викаха: „Да живее оръжейният майстор Просперо! Да живее гимнастикът Тибул! Долу тримата шишковци!“

— Защо не стреля стражата срещу тях? — възмущаваше се залата.

И тогава възпитателят съобщи нещо страшно:

— Стражата им махаше с шапките си. Аз видях зад оградата как пазачите се прощаваха с тях. Те казваха: „Другари! Идете при народа и му кажете, че скоро всички войски ще минат на негова страна…“

Ето какво се беше случило в парка.

Настъпи тревога. Най-надеждните части от дворцовата гвардия бяха поставени на постове по входовете и изходите на двореца и парка, по мостовете и по пътя за градските порти.

Държавният съвет се събра на съвещание. Гостите се разотидоха. Тримата шишковци се претеглиха на теглилката на главния дворцов лекар. Излезе, че въпреки вълнението си те не са изгубили нито капка мазнина. Главният лекар беше турен под арест на хляб и вода.

Намериха куклата на наследника Тутти в парка върху тревата. Тя не беше дочакала слънчевото затъмнение. Беше безнадеждно изтърбушена.

Наследникът Тутти не можеше никак да се успокои. Той прегръщаше счупената кукла и ридаеше. Куклата приличаше на момиче. Тя имаше също такъв ръст, както и Тутти — скъпа, изкусно направена кукла, която по нищо наглед не се отличаваше от мъничко живо момиче.

Сега роклята й беше разпокъсана и на гърдите й чернееха дупките от саблените удари. Допреди час тя умееше да седи, да стои, да се усмихва, да танцува. Сега тя беше станала обикновено чучело, парцал. Нейде в гърлото и гърдите й под розовата коприна хъркаше счупената пружина, както хърка стар часовник, преди да удари колко е часът.

— Тя е умряла — оплакваше се наследникът Тутти. — Какво нещастие! Тя е умряла!

Малкият Тутти не беше вълче.

— Тази кукла трябва да се поправи — каза държавният канцлер на съвещанието на държавния съвет. — Скръбта на наследника Тутти няма граници. Трябва на всяка цена да се поправи куклата.

— Трябва да се купи друга — предложиха министрите.

— Наследникът Тутти не иска друга кукла. Той иска куклата да възкръсне.

— Но кой може да я поправи?

— Аз знам — рече министърът на народното просвещение.

— Кой?

— Ние забравихме, господа, че в града живее доктор Гаспар Арнери. Този човек може да направи всичко. Той ще поправи куклата на наследника Тутти.

Избухна общ възторг:

— Браво! Браво!

И като си спомни за доктор Гаспар, целият държавен съвет запя в хор:

Как се снемат месец и звезди,

как от камък мляко се цеди,

как се за опашка хваща звяр —

знае само докторът Гаспар.

Тозчас съставиха заповед до доктор Гаспар.

До господин доктор Гаспар Арнери.

Изпращайки ви с настоящото повредената кукла на наследника Тутти, държавният съвет на правителството на тримата шишковци ви заповядва да поправите тази кукла до утре. В случай че куклата придобие предишния си здрав и жив вид, ще ви бъде дадена награда, каквато пожелаете; в случай че не изпълните заповедта, заплашва ви строго наказание.

Председател на държавния съвет: държавен канцлер…

И в същия миг канцлерът се разписа. Веднага удариха големия държавен печат. Той беше кръгъл с изобразен на него натъпкан догоре чувал.

Капитанът на дворцовата гвардия граф Бонавентура, придружен от двама гвардейци, се отправи в града, за да подири доктор Гаспар Арнери и му предаде заповедта на държавния съвет.

Те яздеха на коне, а зад тях вървеше карета. Там седеше един дворцов чиновник. Той държеше куклата на колене. Нейната чудесна главица с подстригани къдри беше клюмнала печално на рамото му.

Наследникът Тутти престана да плаче. Той повярва, че утре ще му донесат възкръсналата, здрава кукла.

Така тревожно мина денят в двореца.

Но как свършиха похожденията на хвърчащия продавач на балончета?

Него го изнесоха от залата — това ние знаем.

Той отново попадна в сладкарското отделение.

И тук стана катастрофа.

Един от слугите, който носеше тортата, стъпи върху една портокалова коричка.

— Дръж се! — извикаха слугите.

— Помощ! — извика продавачът, почувствувал, че тронът му се разклаща.

Но слугата не се задържа. Той се строполи върху твърдия под, настлан с плочки. Вирна дългите си крака и провлечено заскимтя.

— Ура! — развикаха се във възторг чирачетата.

— Дяволи! — рече продавачът с безнадеждна тъга, като падна подир слугата заедно с блюдото и тортата на пода.

Блюдото се разби на парчета. Снежни буци крем се разхвърчаха на всички страни. Слугата скочи и избяга.

Чирачетата скачаха, танцуваха и крещяха.

Продавачът седеше на пода между отломките, в локва малинов сироп и в облаци от хубав френски крем, които печално се стапяха по развалините на тортата.

Продавачът с облекчение видя, че в сладкарското отделение се намират само чирачетата, а тримата главни сладкари ги няма.

„С чирачетата аз ще се спазаря и те ще ми помогнат да избягам — реше той. — Моите балончета ще ме спасят.“

Той здраво държеше връвчицата с балончетата.

Чирачетата го наобиколиха от всички страни. По очите им той виждаше, че балончетата са съкровище, че за чирачето е мечта и щастие да притежава дори едно балонче.

Той рече:

— Омръзнаха ми много тия приключения. Аз не съм мъничко момче и не съм герой. Не обичам да летя, боя се от тримата шишковци, не умея да украсявам тържествените торти. Много ми се иска да освободя двореца от своето присъствие.