Тримата шишковци

Те диреха място да се скрият, запушваха уши, заравяха глави в скъпи извезани възглавници.

Свърши се с това, че грамадната тълпа от богаташи се затече към пристанището, за да се качи на корабите и отплава от страната, дето бяха изгубили всичко: своята власт, своите пари и охолния живот на мързеливци. Но тук ги обкръжиха моряците. Богаташите бяха арестувани. Те молеха за прошка. Те казваха:

— Не ни закачайте! Ние не ще ви принуждаваме вече да работите за нас.

Но народът не им вярваше, защото богаташите неведнъж бяха измамвали бедняците и работниците.

Слънцето стоеше високо над града. Синееше чистото небе. Можеше да се помисли, че празнуват голям небивал празник.

Всичко беше в ръцете на народа: арсенали, казарми, дворци, житни складове, магазини. Навсякъде стояха караули от гвардейци с червени кокарди на шапките.

По кръстопътищата се развяваха червени знамена с надписи:

Всичко, което е направено от ръцете на бедняците, принадлежи на бедняците!

Да живее народът! Долу мързеливците и лакомците!

Но какво стана с тримата шишковци?

Поведоха ги в главната зала на двореца, за да ги покажат на народа. Работниците в сиви куртки със зелени маншети на ръкавите, с насочени напред пушки, образуваха конвоя. В залата трептяха хиляди слънчеви петна. Колко хора имаше тук! Но как се отличаваше това събрание от онова, пред което пееше мъничката Суок в деня на своето запознанство с наследника Тутти.

Тук бяха всички ония зрители, които й ръкопляскаха по площадите и пазарите. Но сега лицата им изглеждаха весели и щастливи. Хората се тълпяха, качваха се един другиму по гърбовете, смееха се, шегуваха се. Някои плачеха от щастие.

Парадните зали на двореца не бяха виждали никога такива гости. И никога още тъй ярко не ги беше озарявало слънцето.

— Тсс!

— Тихо!

— Тихо!

На върха на стълбата се яви процесията с пленниците. Тримата шишковци гледаха в земята. Отпред вървеше Просперо и с него Тибул.

Колоните се разлюляха от възторжени викове, а тримата шишковци оглушаха. Поведоха ги надолу по стълбите, за да ги види народът отблизо и да се убеди, че тези страшни шишковци са негови пленници.

— Ето — рече Просперо, изправен до колоната.

Той достигаше почти до половината на тази огромна колона; неговата червеникава глава гореше с нетърпим пламък в слънчевото сияние…

— Ето — рече той, — ето тримата шишковци. Те подтискаха бедния народ. Те ни караха да работим до кървав пот и ни отнемаха всичко. Виждате ли как са затлъстели! Ние ги победихме. Сега ние ще работим сами за себе си, всички ще бъдем равни. Сред нас няма да има ни богаташи, ни мързеливци, ни лакомци. Тогава ще ни бъде добре, всички ще бъдем сити и богати. И ако ни стане зле, ще знаем, че няма никой, който да тлъстее в това време, когато ние сме гладни…

— Ура! Ура — носеха се викове.

Тримата шишковци сумтяха.

— Днес е денят на нашата победа. Гледайте как сияе слънцето! Слушайте как пеят птиците. Слушайте как ухаят цветята! Запомнете този ден, запомнете този час!

И когато прозвуча думата „час“, всички глави се обърнаха натам, дето беше часовникът.

Той висеше между две колони, в дълбока ниша. Това беше грамаден сандък от дъб с резбарски и емайлови украшения. По средата тъмнееше диск с цифри.

„Колко е часът!“ — помисли всеки.

И изведнъж (това е вече последното „изведнъж“ в нашия роман)… изведнъж дъбовата врата на сандъка се разтвори. Излезе, че вътре няма никакъв механизъм. Цялата часовникова машина беше почупена. И вместо медните чаркове и пружини в това шкафче седеше розовата, блестяща и сияеща Суок.

— Суок! — въздъхна залата.

— Суок! — развикаха се децата.

— Суок! Суок! Суок!

Загърмяха ръкопляскания.

Синеокият гвардеец извади момичето от шкафа. Той беше същият оня синеок гвардеец, който беше откраднал куклата на наследника Тутти от картонената кутия на учителя по танци Раздватрис. Той беше я докарал в двореца, той беше повалил с пестник държавния канцлер и гвардееца, който мъкнеше клетата Суок. Той беше скрил Суок в шкафа на часовника и я беше заменил с мъртвата, парцалива кукла. Спомняте ли си как в Залата на съда той тресеше това чучело за раменете и как го предаде на зверовете да го разкъсат?

Момичето предаваха от ръце в ръце. Хората, които я наричаха най-добра танцувачка в света, хората, които й хвърляха на килимчето последните си пари, я взимаха в прегръдките си, шепнеха: „Суок!“, целуваха я, притискаха я до гърдите си. Там, под грубите оръфани куртки, покрити със сажди и катран, изпълнени с нежност сърца.

Тя се смееше, дърпаше чорлавите им коси, изтриваше с мъничките си ръце прясната кръв от лицата им, буташе децата и им правеше гримаси, плачеше и джомолеше нещо неразбрано.

— Подайте я насам — рече оръжейният майстор Просперо с трепнал глас; на мнозина се стори, че в очите му блеснаха сълзи. — Тя е моя спасителка.

— Насам! Насам! — викаше Тибул и размахваше зелената си пелерина като голям лист от репей. — Тя е моя мъничка приятелка. Ела насам, Суок!

А отдалеч бързаше, като си пробиваше път през тълпата, мъничкият усмихнат доктор Гаспар…

Затвориха тримата шишковци в същата оная клетка, в която лежеше оръжейният майстор Просперо.

Епилог

След една година имаше шумен и весел празник. Народът празнуваше първата годишнина на освобождението си от властта на тримата шишковци.

На „Площада на звездата“ беше уредено представление за децата.

Върху афишите се мъдреха надписи:

„СУОК! СУОК! СУОК!“

Хиляди деца очакваха появата на любимата артистка. И в този празничен ден тя не играеше сама: едно малко момче, което леко приличаше на нея, само че със златни коси, излезе заедно с нея на естрадата.

Беше нейният брат. А по-рано той беше наследникът Тутти.

Градът шумеше, плющяха знамена, мокри рози се сипеха от съдините на цветарките, скачаха коне, нагиздени с разноцветни пера, въртяха се панаирски въртележки, а на „Площада на звездата“ мъничките зрители, замрели, следяха представлението.

После Суок и Тутти бяха обсипани с цветя. Децата ги наобиколиха.

Суок извади една мъничка дъсчица от джоба на новата си рокля и прочете нещо на децата.

Нашите читатели помнят тази дъсчица. В една страшна нощ умиращият тайнствен човек, приличен на вълк, даде дъсчицата от печалната клетка в менажерията.

Ето какво беше написано на нея:

Вие бяхте двама: сестра и брат — Суок и Тутти.

Когато навършихте четири години, откраднаха ви от родната къща гвардейците на тримата шишковци. Аз съм Туб, ученият. Мене ме докараха в двореца. Показаха ми мъничката Суок и Тутти. Тримата шишковци казаха така: „Ето виждаш момичето? Направи кукла, която да не се отличава от това момиченце.“ Аз не знаех за какво беше потребно това. Направих такава кукла. Аз бях голям учен. Куклата трябваше да расте като живо момиче. Суок изпълва пет години, и куклата също, Суок ще порасне хубавичко и печално момиче, с куклата ще стане същото. Аз направих тази кукла. Тогава ви разделиха. Тутти остана в Двореца с куклата, а Суок дадоха на един скиташ цирк в замяна на папагала от рядка порода с дълга червена брада. Тримата шишковци ми заповядаха: „Извади сърцето на момчето и му направи желязно сърце“. Аз отказах. Казах, че не бива да лишаваме човека от неговото човешко сърце. Че никое сърце — ни желязно, ни ледено, ни златно — не може да бъде дадено на човека вместо обикновеното, истинско човешко сърце. Затвориха ме в клетка. И оттогава захванаха да внушават на момчето, че сърцето му е желязно. То трябваше да вярва на това и да бъде жестоко и сурово. Аз прекарах между зверовете осем години. Обраснах с косми и зъбите ми станаха дълги и жълти, но аз не ви забравих. Моля ви да ми простите. Ние всички сме обезправени от тримата шишковци, подтиснати сме от богаташите и алчните лакомци. Прости ми, Тутти — което на езика на обезправените значи: „Разделен.“ Прости ми, Суок — което значи: „Цял живот“…