Тримата шишковци

„Мигар той не разбира, че съм живо момиче? — чудеше се Суок. — Аз не бих се оставила така да ме излъжат.“

Донесоха закуската. Суок видя сладкишите и си спомни, че само миналата година през есента е могла да си хапне един сладкиш. И старият Август уверяваше, че не бил сладкиш, а курабия. А сладкишите на наследника Тутти бяха великолепни. Взели сладкишите за цветя, десет пчели се спуснаха над тях.

„Какво да правя? — измъчваше се Суок. — Мигар куклите не ядат? Има разни кукли… Ах, как ми се ядат сладкиши!“

И Суок не издържа.

— Искам едно парченце… — рече тя тихо. Руменина покри бузите й.

— Хубаво! — зарадва се наследникът. — А по-рано ти не искаше да ядеш. По-рано ми беше така досадно да закусвам сам. Ах, колко, е хубаво! Ти имаш вече апетит.

И Суок изяде едно парченце. После още едно, още едно и още едно. И изведнъж тя видя, че слугата, който следеше отдалеч наследника, я гледа и нещо повече — гледа я с ужас.

Слугата беше разтворил широко уста.

Слугата беше прав.

Никога не беше му се случвало да види кукли да ядат.

Суок се изплаши и изтърва четвъртия сладкиш, най-сипкавият и със зърно грозде.

Но работата мина благополучно. Слугата разтърка очите и си затвори устата.

— Така ми се е сторило. От жегата!

Наследникът приказваше, без да спре. После, уморен, той замълча.

Беше много тихо в този горещ час. Вчерашният вятър, както се вижда, беше отлетял много надалеч. Сега всичко бе замряло. Дори птиците не хвърчаха.

И в тази тишина Суок, седнала до наследника върху тревата, чу необясним, равномерно повтарящ се звук, наподобяващ цъкането на часовник, скрит в памук. Само че часовникът прави „тик-так“, а този звук беше такъв: „Чук-чук“.

— Какво е това? — попита тя.

— Какво? — Наследникът вдигна вежди като възрастен човек в минута на почуда.

— Ами това: чук-чук… Часовник ли е? Ти имаш часовник?

Настана отново тишина и пак в тишината нещо чукаше. Суок повдигна пръст. Наследникът се ослуша.

— Това не е часовник — рече той тихо. — Моето желязно сърце бие…

X. Менажерията

В два часа повикаха наследника Тутти в класната стая. Този час той имаше урок. Суок остана сама.

Никой, разбира се, не подозираше, че Суок е живо момиче. По всяка вероятност истинската кукла на наследника Тутти, която се намираше сега във властта на учителя по танци Раздватрис, се държеше с не по-малка непринуденост. Сигурно някой много изкусен майстор беше направил оная кукла. Наистина тя не ядеше сладкиши. Но може би наследникът Тутти беше прав. Може би действително тя чисто и просто е нямала апетит.

И тъй Суок остана сама.

Положението й беше затруднително.

Огромен дворец, бърканица от входове, галерии, стълбища.

Страшни гвардейци, непознати сурови хора с разноцветни перуки, тишина и блясък.

На нея не обръщаха внимание.

Тя стоеше в спалнята на наследника, до прозореца.

„Трябва да си изработя план за действие — реши тя. — Желязната клетка с оръжейния майстор Просперо се намира в менажерията на наследника Тутти. Аз трябва да проникна в менажерията.“

Вие вече знаете, че на наследника не показваха живи деца. Никога, дори в затворена карета, не бяха го водили в града. Той растеше в двореца. Учеха го на науки, четяха му книги за жестоки царе и пълководци. На хората, които го заобикаляха, бе забранено да се усмихват. Всичките му възпитатели и учители бяха мършави високи старци с плътно стиснати устни и скули с барутен цвят. Освен това те страдаха от недобро храносмилане. А при такава болест на човек не му се усмихва.

Наследникът Тутти никога не чуваше весел звънлив смях. Понякога само до него долиташе кикотът на някой пиян саламджия или на шишковците, които гощаваха своите не по-малко шишкави гости. Но мигар това може да се нарече смях! Това беше ужасен рев, от който на човек му става не весело, а страшно.

Усмихваше се само куклата. Но усмивката на куклата не се струваше на шишковците опасна. Освен това куклата мълчеше. Тя не би могла да разкаже на наследника за много неща, които дворцовият парк и стражата с барабаните при железните мостове скриваха от него. И затова той не знаеше нищо за народа, за сиромашията, за гладните деца, за фабриките, рудниците, затворите, за селяните, за това, че богаташите карат бедняците да се трудят и обсебват всичко, направено от мършавите ръце на бедняците.

Тримата шишковци искаха да възпитат зъл, жесток наследник. Лишили го бяха от обществото на деца и бяха му уредили менажерия.

„Нека гледа зверовете — решиха те. — Ето той има мъртва, бездушна кукла, и ето сега ще има зли зверове. Нека вижда как хранят тигрите със сурово месо и как боата гълта жив заек. Нека слуша гласовете на хищните зверове и гледа в техните червени дяволски зеници. Тогава ще се научи да бъде жесток.“

Но работите се стекоха не така, както искаха шишковците.

Наследникът Тутти се учеше прилежно, слушаше страшните летописи за герои и царе, гледаше с омраза пъпчивите носове на възпитателите си, но не ставаше жесток.

Общуването с куклата той обикна повече от обществото на зверовете.

Разбира се, вие можете да кажете, че за едно дванадесетгодишно момче е срамно да се забавлява с кукли. В тази възраст мнозина биха предпочели да ходят на лов за тигри. Но тук имаше една причина, която ще стане ясна, когато му дойде времето.

Да се върнем към Суок.

Тя реши да дочака вечерта. И наистина една кукла, която се скита посред бял ден самотна из двореца, би могла да събуди подозрение.

След уроците те пак се срещнаха.

— Знаеш ли — рече Суок, — когато лежах болна при доктор Гаспар, присъни ми се странен сън. Сънувах, че от кукла съм се превърнала в живо момиче… И като че съм циркова артистка. Аз живеех в панаирски фургон с други актьори. Циркът пътуваше от място на място, спираше се по панаирите, на големите площади и уреждаше представления. Аз ходех по въже, танцувах, умеех да правя трудни акробатически номера, играех разни роли в пантомимите…

Наследникът я слушаше с широко разтворени очи.

— Ние бяхме много бедни. Много често не обядвахме… Имахме голям бял кон. Наричаха го Анра. Аз яздех върху него и жонглирах, изправена на широкото седло, покрито с прокъсан жълт атлаз. И конят умря, защото цял месец ние имахме много малко пари, за да го храним добре…

— Бедни ли сте били? — запита Тутти. — Не разбирам. Защо сте били бедни?

— Ние играехме пред сиромаси. Сиромасите ни хвърляха дребни бакърени пари, а понякога след представлението шапката, с която клоунът Август обхождаше зрителите, оставаше съвсем празна.

Наследникът Тутти не разбираше нищо.

И Суок му разказваше, дорде не настъпи вечерта. Тя говореше за суровия сиромашки живот, за големия град, за знатната старица, която искала да я набие, за живите деца, срещу които богаташите насъскат кучетата си, за гимнастика Тибул и оръжейния майстор Просперо, за това, че работниците, миньорите, моряците искат да унищожат властта на богаташите и шишковците.

Най-много говореше тя за цирка. Постепенно се увлече и забрави, че разказва сън.

— Аз много отдавна живея в театрото на чичо Бризак. Дори не помня откога зная да танцувам, да яздя и да се въртя на трапеците. Ах, на какви чудесни неща съм се научила! — Тя плесна с ръце. — Ето например миналата неделя ние играехме в пристанището. Аз свирех валс с кайсиеви костилки?

— Как с кайсиеви костилки?

— Ах, ти не знаеш! Мигар не си виждал свирка, направена от кайсиева костилка? Това е много просто. Аз събрах дванадесет костилки и направих от тях свирки. На, търках, търках о камъка, докато не се получи дупчица.