Тримата шишковци

Докторът надникна от екипажа.

Представете си, беше същото куче, което беше ухапало бореца Лапитуп! Но това не беше всичко.

Докторът видя следното. Кучето се бореше с някакъв човек. Един дълъг и тънък човек с малка главица, в красив, но странен костюм, приличен на скакалец, издърпваше от устата на кучето нещо розово, красиво нещо, което не можеше да се разбере какво е. Розовите късове летяха на всички страни.

Човекът победи. Той изтръгна плячката и като я притискаше до гърдите си, се затече тъкмо натам, откъдето идеше докторът.

И когато той се срещна с екипажа, Суок, която гледаше зад гърба на доктора, видя нещо ужасно. Странният човек не тичаше, а се носеше с изящни скокове, като едва допираше земята, подобно на балетен танцьор. Зелените поли на фрака му летяха след него като крила на вятърна мелница. А на ръцете си — на ръцете си той държеше момиче с черни рани на гърдите.

— Това съм аз! — извика Суок.

Тя отскочи в дъното на екипажа и скри лице в плюшената възглавка.

Чул вика, похитителят се озърна и сега доктор Гаспар позна, че това е учителят по танци Раздватрис.

IX. Куклата с добър апетит

Наследникът Тутти стоеше на терасата. Учителят по география гледаше, през бинокъла. Наследникът Тутти искаше да му донесат компас. Но това беше излишно.

Наследникът Тутти очакваше пристигането на куклата.

От силно вълнение той беше спал дълбоко и сладко цялата нощ.

От терасата се виждаше пътят от градските порти до двореца. Слънцето, възлязло над града, пречеше да се гледа. Наследникът беше заслонил с длан очите си, мръщеше се и съжаляваше, че не може да кихне.

— Още никой не се вижда — казваше учителят по география.

Възложили му бяха тази отговорна работа, защото той по своята специалност най-добре умееше от всички да се ориентира в пространствата, хоризонтите, движещите се точки и други подобни неща.

— А може би се вижда? — настояваше Тутти.

— Не се препирайте с мене. Освен бинокъла аз имам знания и точна представа за предметите. Ето аз виждам храста жасмин, който на латински има много красиво, но много мъчно за запомняне име. По-нататък виждам мостове и гвардейци, около които летят пеперуди, а после се точи пътят… Позволете! Позволете!…

Той нагласи бинокъла. Наследникът Тутти се изправи на пръсти. Сърцето му заби бързо-бързо, като да не беше си научил урока.

— Да — каза учителят.

И в това време трима конника се насочиха от дворцовия парк към пътя. Капитан Бонавентура с караула беше препуснал към екипажа, който се появи на пътя.

— Ура! — извика наследникът тъй пронизително, че в далечните села се обадиха гъските.

Долу под терасата учителят по гимнастика стоеше готов да хване във въздуха наследника, ако той от възторг се строполи през каменната ограда на терасата.

И тъй екипажът на доктор Гаспар се движеше към двореца. Не бяха потребни вече бинокълът и научните познания на учителя по география. Всички виждаха вече екипажа и белия кон.

Щастлив миг! Екипажът спря пред последния мост. Караулът от гвардейци се разстъпи. Наследникът махаше с две ръце и подскачаше, като разтърсваше златните си коси. И най-сетне той видя главното: един мъничък човек, като се движеше тромаво, старешки, излезе от екипажа. Гвардейците, като държаха сабите си почтително и му отдаваха чест, стояха по-отдалеч. Мъничкият човек извади от екипажа чудесна кукла, сякаш розов свеж букет, превързан с ленти.

Това беше възхитителна картина под синеещото утринно небе, в сиянието на тревата и слънцето.

След минута куклата беше вече в двореца. Срещата стана по следния начин.

Куклата вървеше без чужда помощ.

О, Суок прекрасно играеше ролята си! Ако тя попаднеше в обществото на истински кукли, те без всяко съмнение биха я взели за също такава кукла като тях.

Тя беше спокойна. Тя чувствуваше, че ролята й се удава.

„Има по-трудни неща — мислеше тя, — например да жонглираш със запалена лампа или да правиш двойно салтомортале…“

А на Суок се случваше в цирка да прави и едното, и другото.

С една дума, Суок не се страхуваше. Дори й се харесваше тази игра. Много по-силно се вълнуваше доктор Гаспар. Той вървеше зад Суок. Тя стъпваше със ситни крачки като балерина, която ходи на върха на пръстите си. Роклята й се диплеше, трептеше и шумолеше.

Паркетът блестеше. Тя се отразяваше в него като розов облак. Тя бе много мъничка сред високите зали, които се увеличаваха в дълбочина от блясъка на паркета, а в ширина от огледалата.

Можеше да се помисли, че малка цветарска кошничка плава по грамадна тиха вода.

Тя вървеше весела и усмихната покрай стражата, покрай кожените и железни хора, които я гледаха като омагьосани, покрай чиновниците, които се усмихваха за първи път в живота.

Те отстъпваха пред нея, сторваха й път, сякаш тя беше владетелка на този дворец, встъпила в своите права.

Стана тъй тихо, че се чуваха леките й стъпки, които не шумяха по-силно от падащите листенца на цветята.

А отгоре по широката стълба, също тъй мъничък й сияещ, се спускаше към куклата наследникът Тутти.

Те бяха еднакви на ръст.

Суок се спря.

„Та ето това бил наследникът Тутти!“ — продума тя.

Пред нея стоеше слабичко, прилично на зло момиче, момче, сивооко и малко скръбно, навело разчорлена глава настрана.

Суок знаеше кой е Тутти. Суок знаеше кои са тримата шишковци. Тя знаеше, че тримата шишковци са заграбили цялото желязо, всички въглища, цялото жито, добито с ръцете на бедния гладен народ. Тя добре помнеше знатната старица, която беше насъскала лакеите си срещу мъничката Суок. Тя знаеше, че всички са от една пасмина: тримата шишковци, знатните старици, франтовете, бакалите, гвардейците — всички ония, крито бяха затворили оръжейния майстор Просперо в желязна клетка и се мъчеха да заловят нейния приятел гимнастика Тибул.

Когато тя отиваше в двореца, тя мислеше, че наследникът Тутти ще й се стори отвратителен, нещо като знатната старица, само че с дълъг и тънък тъмночервен език, винаги изваден навън.

Но никакво отвращение тя не почувствува. По-скоро стана й приятно, че го вижда.

Тя го гледаше с весели сиви очи.

— Ти ли си, кукло? — попита наследникът Тутти и простря ръка.

„Какво да правя? — уплаши се Суок. — Мигар куклите говорят? Ах, мене не ме предупредиха!… Аз не знам как се е държала оная кукла, която гвардейците са съсекли…“

Но на помощ й дойде доктор Гаспар.

— Господин наследник — рече той тържествено, — аз излекувах вашата кукла. Както виждате, не само й върнах живота, но направих живота й по-забележителен. Куклата несъмнено стана по-хубава, после тя получи нова великолепна рокля и най-главното — аз научих куклата ви да говори, да съчинява песнички и да танцува.

— Какво щастие? — тихо рече наследникът.

„Време е да действам“ — реши Суок.

И малката артистка от театрото на чичо Бризак направи първия си дебют на новата сцена.

Тази сцена беше главната дворцова зала. А бяха се събрали маса зрители. Те се тълпяха от всички страни: по върховете на стълбите, в коридорите, по галериите. Те се подаваха от кръглите прозорци, изпълваха балконите, покатерваха се по колоните, за да виждат и слушат по-добре.

Много глави и гърбове с най-разнообразни цветове и бои горяха в яркото слънчево осветление.

Суок виждаше множество лица, които я гледаха, широко усмихнати.

Готвачите с разперени пръсти, от които като клей отклони се стичаха сладки червени рокове или кафяви тучни сосове; министри в разноцветни извезани мундири, сякаш маймуни, преоблечени като петли; мънички дебели музиканти в тесни фракове, придворни дами и кавалери, гърбави доктори, дългокоси учени, рошави бързоходци; прислуга, облечена не по-лошо от министрите.