Бариерата

— Не е толкова лесно — измърморих аз.

— Не е лесно за възпитани хора като вас. Но аз не мога да си позволя такъв лукс. Ето затова се пъхнах в колата ви. Какво друго можех да сторя?

— Да, разбирам ви — отвърнах аз, тоя път съвсем меко.

Помълчах малко, после запитах:

— И все пак, кажете ми, как разбрахте за „Кастилските нощи“?

— Не знам! — отвърна тя неохотно. — Не разбирам всички неща, които умея да правя. И според мен не е нужно…

Не, нищо повече нямаше да науча от нея. И затова прибавих малко троснато:

— Ти ще спиш тук — в хола. В тоя шкаф са завивките… Мисля, че можеш да се справиш сама…

— Да, разбира се — отвърна тя смутена.

Но ясно почувствувах облекчението, което мина по лицето й. Имаше много чувствително лице, по него можеше да се чете като по книга. Знаех много добре откъде идва това облекчение. Тая вечер тя не беше длъжна да плати за спането си.

Прибрах се в спалнята си, но не заспах лесно. Мъчех се да си обясня някак си нейната невероятна интуиция. Разбира се, имаше нещо испанско в това, което й бях изсвирил. Но то беше толкова далечно и незабележимо. Би могъл да го открие в някои интонации само един добър специалист. Но нямаше никакви кастилски нощи, разбира се. Просто не познавах кастилските нощи. Мадридските си нощи прекарвах като всички други туристи по разните заведения. Нито веднъж не повдигнах поглед към небето, за да видя звездите му. Пък и нямаше смисъл. Мадридското небе е като софийското небе или като парижкото небе и като всяко друго. И нощите са горе-долу еднакви в тоя стандартен свят със стандартни заведения и стандартни напитки. Колкото и да ги подбираш в техните национални особености, в края на краищата всички се смесват в един общ коктейл. Вече ми е все едно дали съм бил на „Виа Венето“ или на „Шанз Елизе“. Постепенно загубих интерес към тия пътувания, към които някога бях така алчен.

Впрочем като че ли имаше една по-истинска кастилска нощ. Да, наистина бях я забравил съвсем. А може би точно там ми хрумна основният мотив. Или пък заглавието, вече не си спомням, но вечерта си спомням много добре. Връщахме се от „Ескориал“ с колата на търговското представителство. Свечеряваше се, небето тъмнееше, ранните светлини на прозорците правеха едва видими фасадите на къщите, които се мяркаха тук-там по шосето. Тъй че ресторантчето, в което влязохме, се оказа доста старо и мръсно. Масите бяха голи, по пода се търкаляха огризки, глави от риба, розови люспести опашчици от скариди. Нямаше нито един турист, разбира се, няколко пътни работници висяха прави край тезгяха на бара. Бяха момчета в комбинезони и жълти защитни каски, вече развеселени, но доста тихи за испанския темперамент. Ясно, че ги респектираше съдържателката зад тезгяха, доста възрастна, която приличаше по-скоро на немкиня с червеникавата си коса и пълно лице. Тъкмо се колебаехме да останем ли, или да се върнем назад, чу се доста звънлив женски глас:

— Заповядайте, господа, какво обичате?

Четирима чужденци наведнъж не са за изпускане. Съдържателката излезе да ни посрещне и с това изведнъж сложи край на всички колебания. Беше малко кривогледа. Това я правеше по-симпатична.

— Може ли да седнем навън? — запита тоя, който ни водеше.

— Както обичате, господа — отвърна тя усмихнато. — Макар че тук ще ви мирише на наденици, а вън — на бензин.

— Нищо, ще рискуваме.

Седнахме вън край единствената широка дървена маса, посипана с увехнали листа и курешки. Дона Пелайа изтри всичко това с някакъв не много чист парцал, после метна отгоре хубава книжна покривка. Поръчахме си херес — силно, ароматно вино с цвят на коняк. Тя го донесе с благоговение, внимателно го постави върху масата в красива бутилка. Очевидно в това малко ресторантче не пиеха всеки ден херес.

— Най-хубавото, което имам! — каза тя гордо. — Наздраве, приятели!

Истинският испански херес е прекрасно вино. Изпихме втора бутилка, дори опитахме някакви кървавица, която приличаше на черво, натъпкано със сажди и какавиди на майски бръмбари. Едва я докоснах, повече от любопитство. В никакъв случай не можеше да се сравни с нашите коледни кървавици. Мълчахме. Беше се стъмнило съвсем, но нощта беше съвсем безлунна. И затова за пръв път видях едрите кастилски звезди, които светеха над главите ни. Да, така беше. Но мотивът, който ми хрумна малко по-късно, съвсем не идваше от звездите, а от златното кадиско вино.

Тогава как се бяха родили у нея тия асоциации? Може би наистина и самата тя не знаеше. Когато черчеветата в главата ти са напукани и пропускат, какво ли не може да мине през тях? Най-сетне заспах, а когато на другата сутрин се събудих, от нея нямаше ни следа. Щях да си помисля дори, че съм сънувал, ако в бързината не бе застлала дивана от опаката страна на одеялото. Поогледах се дали не е оставила някаква бележка. Нямаше бележка. Махнах с ръка, но усетих в себе си някаква празнота. Ето защо не обичам да се държа човешки с хората — за да не изглеждам наивен след това. Тая страна на човешкия характер, колкото и да е привлекателна, винаги ми е била обидна.

3

Така изминаха три дни или — по-точно — три странни дни. Колкото и да пъдех от спомените това лудо момиче, част от него като че ли бе останало трайно в мен. Все по-често се улавях, че върша разни дребни глупости. Няколко пъти съвсем погрешно включих автомобилните скорости. Появих се на един концерт като боянски шоп — без вратовръзка. А веднъж дори се намъкнах в кооперацията на бившата ми жена с мисълта, че се прибирам у дома си. Казват, че всички болести са заразителни, включително и ревматизмът. Може и тъй да е, главата ми очевидно не беше в ред.

В събота вечер отново отидох в нощния ресторант. Но тоя път не бях подгонен дотам от чувството за самота, просто ей тъй — отидох. Седнах на същата маса, на която бях седял и последния път. Но сега заведението беше доста пълно, до мен по-плътно достигаше досадното бръмчене на разговорите. Не исках да си давам сметка защо съм дошъл. И защо не взех поне някой приятел със себе си. Може би нямах приятели. Или пък някаква друга надежда е живяла в мен, избягвах да си дам сметка. Във всеки случай през ума ми мина мисълта: какво всъщност бих направил, ако тя се появи внезапно на стъклената врата, такава, каквато си е — боса, с омачкана рокличка. Навярно тайничко бих се измъкнал през задния вход. От скрупульозен човек като мен всичко може да се очаква.

Прибрах се у дома съвсем трезвен. Отново тихичко изсвирих „Кастилските нощи“. Така, както бях, без настроение — тоя път никак не ми хареса. Хубави, красиви фрази, но доста пусти. Навярно не съм бил много справедлив към себе си, истинската красота никога не може да бъде безсмислена.

В понеделник позвъних на доктор Юрукова в института. Не знаех нищо за нея освен името, дори не бях сигурен, че наистина съществува. Обади се плътен женски глас, толкова уравновесен и спокоен, че изведнъж се засрамих от себе си. Едва не затворих слушалката. Всяко обяснение, което можех да дам, сега ми се видя фалшиво и глупаво. Дано поне моето име я респектира.

— Да, знам за вас — отвърна тя съвсем свободно. — Доротея ми разказа нещичко… Разбира се, че можете да дойдете. И без това искам да ви помоля нещо.

Навярно мнозина от вас са виждали това старо, печално здание със зарешетени прозорци. Все още си спомнях хубавите дървета, меките сенки по алеите, болните, които се разминаваха по тях, студени и далечни като галактики. Бяха истински луди, целите изпълнени с достойнството на своя въображаем свят, но добродушни като деца. Направиха ми толкова силно впечатление, че не стъпих втори път в клиниката, макар че ми бяха предписали някакви противоалергични процедури. И сега, докато пътувах с колата си, се чувствувах малко неспокоен и респектиран.

Но като спрях там, озадачен се огледах. Бях попаднал на някакъв претъпкан паркинг, където коли непрекъснато пристигаха и заминаваха, сякаш градът изведнъж се бе препълнил с невротици и ненормални. Слава богу, нямаше никакъв портиер на пропуска. Но затова пък новата постройка ми се стори шеметно непривлекателна и грозна като всички ония модерни сгради, които остаряват още преди да са ги построили. Оказа се, че никой не знае къде е кабинетът на доктор Юрукова. Докато се мотаех притеснен по етажите, пред очите ми като в карусел се въртеше човешката тълпа, делнична и забързана. Особено впечатление ми направиха болните с техните памучни райета и делови физиономии, сякаш не бяха хора, а овци, дошли тук, колкото да им острижат вълната и да си вървят след това отново по своите работи. Лекари с писалки сновяха загрижено между тях, никой никого не поглеждаше и не поздравяваше.