Бариерата

Сега вече едва помня тая кошмарна нощ. Нямаше какво да се помни. Бавно и лепкаво като грамадна гъсеница в дома ми допълзя ужасът. Не можех да му попреча, да го смачкам, да избягам от него, сякаш бях привързан с невидимо въже за креслото. Напразно се мъчех да се успокоя с куп разумни доводи. Какви ли не странни неща могат да се случат с човека в тоя живот. Глупави, обикновени и все пак неочаквани. Може да е умрял някой у дома й, майка й, да речем, и внезапно да са я извикали. Може да си е купила нови обувки. Може да седи разстроена на някоя чужда маса в нощния ресторант и да се вслушва в чуждите разговори. Може да се е случило и най-лошото — да се е възвърнала неочаквано болестта й, да скита сега несвястна по пустите улици. Но дори това предпочитах пред най-страшното. Исках да я виждам пред мен с обезумелите й очи, вместо да я няма никаква. Да я вържат на леглото й, да крещи и стене, но да е тука! Щях да намеря, непременно щях да намеря сили и начини, за да я върна към нормален живот.

Към три часа се досетих за проклетите лекарства на доктор Юрукова. Взех две хапчета, след половин час още едно. Прекарах тъй до сутринта, вътрешно вцепенен и безчувствен, без никаква мисъл в главата си. Към осем часа успях най-сетне да се пораздвижа. Взех един студен душ, смених си ризата и бельото, после бавно се изкачих на терасата. Оттам се виждаше много по-добре — на всички посоки. Никой не можеше да приближи до нашия дом, без да го видя.

Именно затова веднага забелязах малката групичка разтревожени хора. Бяха доста близо, на стотина метра от нас, всред откритото неравно поле, осеяно с ями и остатъци от строежите. Бяха се скупчили, наведени към земята, някои дори бяха коленичили. Усещах тревогата по нервните им движения, дочувах едва-едва уплашените им гласове. Повечето от тях бяха строителни работници от близката недовършена сграда, разпознах ги по предпазните каски на главите им. После те вдигнаха нещо от земята и с усилие и суетня го понесоха насам. Много добре видях, че е жена, тънките й боси крака висяха като мъртви. Като наближиха съвсем, разпознах роклята й. Не помня как съм затичал надолу по стълбите, нямах дори сили да дочакам асансьора.

Носеха Доротея. Както по-късно разбрах, бе престояла мъртва цялата нощ в това пусто, оръфано от грейдерите поле. Бе лежала там, докато някакъв кранист я бе забелязал случайно от своята висока кабина.

Успях да вляза във връзка с генерал Кръстев едва към обед. Само с няколко думи му обясних какво се е случило. Той замълча за миг, после ми отвърна със своя обичаен, малко забавен глас:

— Добре, ела при мен. Ще ти оставя пропуск.

След половин час бях в кабинета му. Сякаш виждах пред себе си друг човек — малко чужд, съсредоточен и спокоен. Но най-силно впечатление ми направиха очите му — не можех дори насън да си представя, че може да има такъв студен, остър и проницателен поглед. Едва като ми заговори, в гласа му прозвуча нещо познато и свойско.

— Сега се успокой! — каза генералът. — И ми разкажи всичко подробно. Всичко, което се е случило между вас.

Всичко, което се е случило между нас? Та нима можеше да се изрази с думи? Нима го разбирах самият аз? И можех ли да му разкажа как сме летели двамата посред нощ в тъмните дълбини на небето. Много добре познавах неговия спокоен, малко бавен, но неумолимо логичен ум. Просто нямах сили в себе си да му разкажа това. И понеже скрих от него най-важното, сега усещах как разказът ми звучи малко нелепо и неубедително. Най-сетне свърших и замълчах.

— Ти скри нещо от мене! — каза генералът.

— Нищо! — отвърнах аз твърдо.

— Тогава не разбирам защо така внезапно си заминал за Боровец?

— Казах ти защо! Тая нощ ние за първи път прекарахме заедно. Но ти надали би могъл да разбереш колко това ме разтърси. Все пак тя не беше обикновено момиче, с обикновена съдба. Аз исках да събера малко мислите си, да се успокоя.

— Да, доста глупаво си постъпил! — каза намръщено генералът. — А не ти ли мина през ума, че и тя е имала нужда от добра дума, от успокояване? Особено след такава нощ, както ти казваш.

Сякаш ме бе уловил за гърлото с яката си космата ръка.

— Ето така стана! — казах аз безпомощно. — Сега разбирам, но каква полза?

— А защо поне не й се обади от Боровец?… Една добра дума щеше непременно да й помогне.

— Да, да, мина ми през ума, разбира се. Но трябваше да се свържа с нея чрез градската централа, тя щеше да разбере, че не съм в Пловдив.

Изглежда, че той бе очаквал от мен тоя отговор, защото лицето му леко се проясни. И все пак остана тъй, неподвижен, дълбоко потънал в мислите си. Едва сега усетих колко е разстроен и покрусен, колко трудно му бе да се владее.

— Както виждам, ти ме разпитваш — казах аз.

— Разбира се, че те разпитвам! — отвърна той малко рязко. — Но съвсем не както се полага в такива случаи.

— В какви случаи?

— Станало е нещо ужасно! — отвърна той. — Доротея е била убита. И то не как да е. Тя е била хвърлена отнякъде. От някой много висок прозорец, от някоя висока тераса, като вашата, да речем. Костите й са жестоко изпочупени, вътрешностите разкъсани, прости ми, че ти го казвам…

Усетих как силно и остро ми прилоша, макар да очаквах такъв отговор. Но се съвзех доста бързо и отново запитах:

— А защо смяташ, че е хвърлена? А не се е хвърлила сама?

— Защото там, където е била намерена, няма никаква сграда!.. Очевидно е била пренесена след това… А кой ще я пренесе освен тоя, който е бил виновен за смъртта й?…

Разсъждаваше съвсем логично, разбира се.

— А към колко часа е станало това?

— Медицинската експертиза е доста категорична — между единайсет и дванайсет. Точно по времето, когато ти си се прибирал вкъщи.

— Да, сега разбирам, че върху мен лежи доста сериозно подозрение! — казах аз равнодушно. — И това е логично!

Наистина бях равнодушен. Какво значение има, че ще ме подозират? Тя беше мъртва, това бе най-страшното. И сега никакво следствие не можеше да ми я върне обратно. Пък и имах ли морално право да се оправдавам, когато наистина бях виновен за нейната смърт.

— Не съм казал такова нещо! — отвърна доста сухо генералът. — Има някои факти, които сериозно му противоречат!

— И кои именно? — попитах аз без интерес.

— Ами ако е била хвърлена от вашата тераса, тя би трябвало да падне някъде върху плочника, който опасва цялата сграда. Тогава там щяха да останат следи от многобройните кръвоизливи. А няма следи! Глупаво е да се мисли, че това е станало другаде, а след това си пренесъл трупа й. Защо? За да създадеш улики против себе си?

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Е, не, разбира се! Но това е основното. И все пак остава открит въпросът — кой е убиецът? Защо е пренесъл трупа? За да бъде създадена фалшива улика? Но тогава трябваше да го остави някъде по плочника. Имам чувството, че цялата тая работа е извършена от някой луд или психопат.

Естествено!.. Какво друго можеше да помисли? Нима някой нормален ум би допуснал, че тя просто е паднала от небето? Аз мълчах, генералът мрачно ме гледаше.

— Изглеждаш съсипан! — обади се той с променен глас. — Върви си у дома, опитай се да поспиш, ако можеш… Срещу теб няма да има никакво дирене.

— Какво дирене? — отвърнах аз с отвращение. — Какво ме интересува вашето дирене?

Върнах се у дома. Нямаше къде да отида, всяко кътче на земята сега за мен бе непоносимо. Празни, нагорещени стаи, пламнали от слънце пердета, жесток блясък на металните пепелници. Дори мъката и страданието сякаш моментално се изпаряваха в нагорещения въздух. И това бе най-страшното. Чувствувах се не толкова нещастен, колкото неизмеримо празен. Сега най-много ме потискаше моята жалка лъжа пред генерала. Защо не му казах истината? Нямаше да повярва, разбира се. Щеше да ме помисли за луд! И какво от това? Истината стоеше ли над всичко друго? Да, но коя истина — луташе се душата ми. Все едно коя! Ако я бях погубил със своето нищожество или слабост, какво изкупление би могъл да измисли моят злощастен ум? И защо трябваше да измисли?