Бариерата

— Да! — казах след малко.

— Ето, ние тръгваме, Антони!.. Отпусни се вътрешно… Не прави резки движения. И най-важното — не мисли!.. Ето, това е всичко — бъди щастлив!

Сега ми се струваше, че гласът й е необикновено звънлив и мелодичен. Дори не усетих как сме се отделили от терасата. Бяхме някъде във висините, под нас трепкаха светлините на града, точно така, както човек ги вижда и от борда на самолет, който вече се спуска за кацане. Плавахме сред самите светлини, не виждахме бреговете, сякаш бяхме в сърцевината им. И все пак не беше същото, ние не летяхме, а се реехме като птици, които вече здраво са се закрепили на крилете си. Много добре усещах тялото си и въздуха, който ме обливаше като вода.

— Страх ли те е, Антони? — запита тя. — Да или не?

— Не, ни най-малко!

— Искаш ли да излетим по-високо?

— Да!.. Да!..

Ние летяхме към звездите, които ставаха все по-едри и по-бляскави. Сега въздухът като ураган биеше в лицето ми, челото ме заболя, ноздрите ми изтръпнаха. Не бях нито безплътен, нито безчувствен в тоя миг, много по-силна и топла, почти гореща усещах ръката й, която здраво държеше моята. После ураганът съвсем отслабна, макар че въздухът стана много по-студен, почти пронизващ. Отново се реехме във висините, но сега виждах само звезди, които режеха очите ми с диамантените си остриета.

— Доротея, къде е земята?

— Под нас! — отвърна тя. — Не се плаши, ние летим по гръб.

Да се плаша ли? Що за глупава мисъл! Всичко, което изпитвах в тоя миг, ми се струваше по-естествено и по-истинско от целия ми досегашен живот. Значи Доротея е била права, хората наистина са произлезли от птиците.

— Антони, щастлив ли си?

— Да, Доротея…

— Ето, виждаш ли? Но човек не може да бъде щастлив, без да го е заслужил.

— А аз с какво, Доротея?

— С мене… С мене, Антони, понеже си ми повярвал.

Ние отново се обърнахме към топлото дихание на земята. Колко далеч бяха останали светлините на града. И колко едва забележими. Сега ми приличаха на малка земна галактика, загубена в нейната пустош.

— Къде се намираме, Доротея?

— Над планините… Затова е толкова черно под нас.

— Черно и мъртво!.. Но и така е хубаво.

Реехме се над планините, по-високо от техните спящи орли.

— Студено ли ти е, Антони?

— Да, малко!

— На мен никога не ми е студено — каза тя. — Усещаш ли колко съм гореща? Аз мислех, че то преминава от мен в теб, Антони… Но нищо, ето слизаме.

Наистина слизахме и все повече и повече приближавахме към града, светлините му ставаха все по-ясни и по-отчетливи. Непрекъснато ни обливаха ту по-хладни, ту по-топли течения, сякаш плувахме из море. Усещах се все по-лек и свободен, едва ли не звънтят от лекотата си.

— Доротея, летяла ли си и друг път?

— Много пъти, Антони.

— Колко много?

— Не знам. Но то не е толкогва просто, не можеш да го правиш като птиците — когато си искаш…

Гласът й бавно заглъхваше. Навярно беше права — не биваше да говорим. Може би това й отнемаше силата. Слизахме все по-ниско и по-ниско, вече ясно различавах шосетата, плъзгащите се светлини на колите. След това започнах да различавам улиците и площадите, даже отделните сгради с техните неонови корони. И същевременно усещах как нейната ръка бавно изстива в моята, как потръпват пръстите й.

— Трябва да слезем, Антони! — каза тя едва чуто.

— Добре! — отвърнах аз.

Но не можех да си представя как отново ще имам твърдина под мен. Как с усилие ще мъкна тежките си крака. Как мъчително ще дишам горещия въздух. Това, за което мислех, че е безмерна свобода, изведнъж се бе оказало робство, съвсем безутешно поради своята неотменимост.

— Ще намериш ли къщата, Доротея? — запитах аз.

— Не говори, Антони! — отвърна тя глухо.

Едва усетих как се докоснахме до топлия бетон на терасата. Не слязохме, а кацнахме като птици. Не я виждах добре, но ми се струваше пребледняла. Улових ледената й ръка и я поведох. Слязохме по неосветената стълба, отворих вратата на апартамента. Вдигнах ръка и бавно завъртях ключа. Лампата светна. Не спях. Не бях се събуждал, значи не бях сънувал. Усетих как ръката й отново потрепера в моята.

— Загаси, Антони! — каза тя умолително.

Отново завъртях ключа, двамата потънахме в мрака, топъл и влажен като хралупа на звяр. След това усетих как тя се отдели от мен и изчезна, сякаш се бе превърнала във въздух. Усещах, че зъзна, от страх нявярно след всичко, което се бе случило. Или което не се бе случило, не знаех какво да мисля. Но страхът все пак идваше, гъст и пихтиест, прецеждаше се през всички цепки на душата ми, готвеше се да ме удави.

— Антони! — обади се тя. — Антони, защо не идваш?

Изпитах огромно облекчение, като чух гласа й. Наистина все още глупаво и безсмислено стоех до вратата, дори не бях я притворил.

— Не те виждам! — отвърнах аз.

— А аз те виждам — каза тя. — Върви направо пред себе си.

Гласът й не беше така звънлив и ясен, както, когато бяхме там горе. И все пак това беше нейният глас, малко задъхан, истински жив човешки глас. Тръгнах предпазливо напред, блъснах се в нещо, в някакъв ръб може би, но не усетих болка. Навярно бях съвсем близо до дивана, на който тя спеше.

— Студено ли ти е? — запита тя.

Трепнах силно, толкова близо и ненадейно прозвуча гласът й.

— Не особено.

— Но ти трепериш, Антони?

— Не знам!.. Горе…

Но не посмях да довърша мисълта си, А ако не е имало никакво горе? Не, не е имало, разбира се, невъзможно е. Това е вечер като всяка друга, току-що сме се прибрали от терасата, готвим се да спим.

— Ела, ще те стопля! — каза тя.

Усещах как се съблича малко трескаво в тъмното. Чувах ускореното й дишане. В мрака някак призрачно ми се мярнаха нейните тънки, голи ръце. Прегърнах я поривисто и в същия миг уплашено се дръпнах назад. Раздра ме острото отвратително чувство, че съм прегърнал мъртвец.

— Какво ти е? — трепна тя.

— Ти… ти си просто ледена! — възкликнах аз, стреснат от собствения си глас.

Тя помълча миг, после добави:

— Антони, тая сила излиза от самата мен! А сега трябваше да ни издържи и двамата… Не се плаши, Антони, аз не съм лебед, аз съм човек.

Да, наистина се е случило, щом така спокойно говори за него. Така е, никой не може да лети даром из висините. Даром и без всякаква разумна цел могат да летят само библейските ангели. Отново се успокоих, така както бях спокоен там горе. Галех с изстинали пръсти гладките й бузи, раменете й, момичешката й шия. Усещах как бавно се възвръща в нея истинската човешка топлина, как кожата й отново става жива и топла. Първи се наляха със сила ръцете й, после стройните й крака. Все по-горещ ставаше дъхът й, все по-жива и гъвкава слабата й снага. Дори леките й коси се увиваха в ръцете ми като живи. Усещах, че се зашеметявам все повече и повече, сякаш падах с безумна скорост от висините. Сега ми беше все едно, там долу ме чакаше земята, с която бях свикнал. Да, все едно дали ще ми донесе живот, или смърт, все едно. В тоя миг като зверовете и като дърветата носех в себе си простата истина, че това са само двете илюзорни, сменяващи се лица на вечното съществуване.

Събудих се късно сутринта. Леглото беше празно. Нейното легло беше празно. Нямаше никакви, ни най-малки следи от нея, сякаш никога не бе съществувала. Имах странното усещане, че съм се върнал назад във времето, че съм се озовал внезапно в някакво отдавна изминало лято на моя живот. Или в някой изминал век, вече пуст и безжизнен, като спомен за мъртъвци. Огледах се предпазливо — никакъв изминал век. Оранжев мокет, две кресла с дървени облегала, капакът на пианото, който блестеше като стъклен на лятното слънце. Аз бях у дома… И вече бях съзрял дрехите си, разхвърляни небрежно по пода. Да, случвало ми се е и това през моя дълъг безразборен живот — да не знам къде съм, кога съм, защо съм. Но сега поне знаех, че съм си у дома.