Бариерата

Когато през оная сутрин тръгнахме да ми купи палто, той беше много разстроен. Аз се правех, че не го виждам, но усещах как от време на време вдига ръка, за да обърше сълзите си. Той нямаше балтон, зиме ходеше с шлифер, подплатен с ярешка кожа. Откакто съм се родила, Антони, не съм виждала по-износен шлифер от неговия, беше избелял от слънцето като бакалска престилка. Но тоя ден не беше много студено, само дето беше ужасно хлъзгаво. Туй се случи през декември, два дни преди Нова година. Предния ден дори валя дъжд, после духна студен вятър и го пресече. Капките тъй си и замръзнаха, на мехури, и като ходехме и ги газехме, те се пукаха под подметките ни като човешки очи. Много беше страшно да ходиш по човешки очи, но ние все вървяхме и вървяхме, а татко понякога стискаше толкова силно ръката ми, че едва не заплаквах. Тъй стигнахме до центъра на града, там хората, слава богу, бях изпогазили всичко, та можахме да вървим съвсем спокойно.

Татко ми купи синьо палто с бяла якичка от изкуствена кожа. Никога дотогава не бях носила толкова хубаво палто. Продавачата искаше да го свие в пакет, но аз веднага го облякох, а в пакета свиха старото палто. Дори баща ми се развесели, като видя колко то ми прилича. Излязохме на улицата, тръгнахме да се връщаме у дома. Той отново ме улови за ръка и просто навири нос — толкова беше горд, че върви по улицата с момиче като кукличка. Моят нос съвсем приличаше на неговия, затова в училище ми казваха Диди, малайското мече. Аз не се сърдех. Тия мечета, те са ужасно мили, нослетата им приличат на хоботчета, само дето са много черни и лъскави.

И тъй, вървяхме с татко по улицата, здраво заловени за ръка. Тротоарите бяха просто претъпкани с хора, всеки мъкнеше нещо: кой елха, кой детски играчки. На мен никога не ми купуваха елха, водеха ме на елха в учреждението, дето работеше татко. Каква е тая елха, дето я гледаш само половин час, а след това идва пиян Дядо Мраз с изкуствен нос и ти подарява дървено конче на колело. За какво ми е дървено конче на колело, аз веднага го сменявах с някоя книга, кой няма да смени книга за конче? Но сега не си мислех за никакви елхи, даже за една книга не го помолих, макар че толкова ми се искаше. Тогава бях доволна и на онова проклето палто, за което се случиха всички бели в живота ми.

А най-лошото бе, че като вървяхме тъй, татко отново се омърлуши. Най-напред почувствувах как ръката му се овлажни и омекна. След това изобщо ме пусна. Ето това го погуби. Аз не виждах очите му, но просто усещах как погледът му стана несвестен. С такива слепи очи съм го виждала и друг път да се мъкне по улиците. Минахме Градската градина и тръгнахме по «Иван Вазов». На ъгъла с «Раковски», тъкмо се готвехме да я пресечем, татко внезапно спря. На тротоара беше натрупан сняг, той се поколеба и го прескочи. Съвсем бе забравил за мен. Без да се огледа, той стъпи на тротоара. Не много — само една крачка. Все още се колебаеше вътрешно, навярно се чудеше какво е забравил там някъде, зад гърба си. А аз просто стоех с пакета и гледах.

И точно в тоя миг като някаква хала го връхлетя автомобилът. Сто живота да живея, Антони, картината все тъй ще стои като жива пред мен. Няма сила, която да я изличи. Когато бях най-болна, тя все тъй си стоеше, врязана в паметта ми, все едно какви бяха моите просветления и помрачения. Още не мога да го преживея тоя ужас, наистина не мога, иначе за какво да ти го разказвам, та да разстройвам и тебе? И сега сякаш виждам колата пред очите си, зелена, със силно излъскани никелирани части. Караше като бясна. Предницата й просто загреба татко и го метна върху себе си. Лежеше разперен, там, колата профуча и го отнесе. Миг след това спря рязко. От инерцията баща ми излетя напред. Имах чувство, че летн тъй цяла вечност, времето бе като замръзнало. Ръцете и краката му бяха разперени, главата му висеше малко надолу, съвсем ясно виждах бялата плешивина на темето му. След това изведнъж се срина, главата му се пръсна на тротоара като яйце. Не припаднах, не отместих поглед, гледах ужасена, но безчувствена.

Отвсякъде се затичаха хора. От колата се измъкна убиецът. Беше младо момче, без никакви косми, но набръчкано като бабичка. Някои се опитваха да вдигнат баща ми, но повечето се натрупаха около момчето. Един го хвана за яката, друг го блъсна с юмрук по врата. Изглеждаха като побеснели. Момчето се тресеше като парцалена кукла. После се хвърли по лице на разкаляния асфалт, скубеше косата си и виеше, но аз разбрах, че се преструва. Хората се отдръпнаха отвратени, някои мрачно отминаха. През цялото време аз не помръднах.

Качиха баща ми на една случайна кола. Видях разбитата му глава, знаех, че е мъртъв. Но никой не ме забеляза, никой не разбра, че съм с него. Един милиционер отведе момчето с колата, тълпата бавно се разпръсна. Само там, дето беше паднал татко, на асфалта, се червенееше малко петно. Най-сетне и аз си тръгнах. Прескочих като насън страшната улица и поех към дома. Колкото и да бях сломена вътрешно и убита, нито за миг не забравих, че съм с новото палто. Просто се движех като мъртвец с ново палто, едва премествах краката си крачка по крачка, все една накъде.

Не помня как съм се върнала у дома, какво съм казала на мама. Помня само, че лицето й стана бяло като тесто, но очите й бяха съвсем пусти. Нямаше никаква мъка в тях, но и никаква радост, нищо освен пустота. След това съм тръгнала бързо към кухнята, паднала съм на пода, преди да стигна до умивалника, и съм почнала да повръщам там нещо зелено и страшно. Жлъчката си повръщах. До смърт ми се искаше да промуша с нещо остро мекия търбух на мама, да бликне оттам цялата й вътрешна мръсотия. Така ужасно исках, че ми се напукаха устните. Ето това е човекът, Антони, да не мислиш, че е нещо повече?“

С това Доротея свърши, последните думи сякаш умряха в устата й. Изглеждаше много изтощена, погледът й беше угаснал.

— Остави ме малко да поспя, Антони — каза тя. — Много се изморих.

Тръгнах сам по брега. Вървях дълго, може би час. Имах чувството, че ходя по небе от застинали облаци, така ясно се отразяваше то в успокоеното езеро. По природа съм затворен човек, рядко забелязвам какво става около мен. То не ме интересува, не ражда нищо в душата ми, даже когато другите се прехласват от него. Така съм стоял и пред Хеопсовата пирамида и пред Ниагарския водопад. Но тоя път всичко, което бе вън, бавно и неудържимо преливаше в мене. Не знам, инстинкт за самосъхранение може би. Успокоих се толкова бързо, колкото сам не очаквах. „Права е Доротея, това е човекът — мислех си аз. — Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна.“

Така стигнах до гората, която съвсем внезапно се изправи пред очите ми. Беше млада борова гора, но необикновено гъста. Долните им клони бяха отдавна изсъхнали, зеленееха само връхчета, които стигаха до светлината. Под тях всичко бе мъртво. Не растяха ни треви, ни цветя, ни папрат дори, нищо освен някакви непознати за мен гъби, бели и гладки, като птичи яйца. И все пак нещо ме теглеше със смътна сила към дълбините й, усещането за неизвестност и тайнственост може би, толкова старо, колкото е и човекът. След това се обърнах и бавно тръгнах назад.

Като се върнах, Доротея се беше събудила и замислено гледаше в далечината. Тя не чу стъпките ми, но като ме видя, се усмихна все още малко посърнало.

— Колко време съм спала?

— Около час — отвърнах аз.

Тя никога не носеше часовник, времето не я интересуваше.

— Гладна ли си?

— Не особено.

— Ако искаш да те заведа някъде? Тук наблизо има едно хубаво ханче.

— Ами добре — съгласи се тя, както винаги.

Носехме си храна, разбира се. Но след тоя тежък разговор не можех да си представя как ще седнем коляно срещу коляно и ще почнем да лапаме с апетит салам и сварени яйца. Прибрахме мълчаливо багажа си. Все още се усещаше някакво едва доловимо напрежение между нас, някаква неловкост може би. Да, разбира се, всяка изповед ражда стеснение и неловкост — и за двете страни. Най-сетне седнахме в колата, запалих мотора. И едва когато тръгнахме, с облекчение усетих как отново всичко стана просто и естествено, какъвто си е животът всъщност.