Страница 4 из 4
Адмирале, почвай
разколчакване.
Зад полето — гръм.
Зад полето — стон.
Всеки в боя защищава
своя бащин дом.
Куртки кожени —
под Донец навред!
Види се, във Питерград
те ще са безчет!
В белия стан — стон.
В белия стан — хленч.
Ех, обгражда ги отвред
обръчът червен.
В белия стан — вик.
В белия стан — страх.
В златожълт пожар
пламеней зора.
Светят всички механи
в вражите селата.
Утре кой ще оцелей?
Вдигай чашите!
И за царя пият те,
и за Рус света.
Знатни курви с тях
сладят им скръбта.
В нашия стан — сън.
В нашия стан — смрад.
От ботушите войнишки.
Хъркат брат до брат.
В ранна ранина
пак ни чака бой.
Спи ми, нани-на,
ненагледен мой.
Ти над тях, зора,
злато разсипи...
В куртка кожена
комунар не спи.
А в зори дъждът
страшно завилня.
Със снаряден огън
срещнахме деня.
Като скръб очи
тъжно вперил в нас,
командирът наш
дума с бавен глас:
«Братя, ако днес
победи врагът,
октомврийския
плам ще угасят.
Ще ни бият с бич.
Ще ни бият с кол.
Чака ни ярем
като впрегнат вол.»
Влажните очи
той изтри с ръка.
И събу ботуш,
и поде така,
кашляйки: «Вземи,
в къщи го занеси
да го поизноси
булката поне.»
Призори дъждът
страшно завилня.
Със снаряден вой
ний сушим деня.
Жилото-куршум
впива се в гръдта.
Нашият отряд
диво полетя.
В падината — вир.
Долче — зад вира.
Комунарят наш
нос в пръстта завря.
Ний — напред, напред.
Те — назад, назад.
Мъртвите сами
под дъжда лежат.
Спете, храбреци,
с млъкнали уста!
Ще ви погребем
после във пръстта...
Свърши боят лют.
Знамена плющят.
Плю си на петите
и ойде врагът.
Удивен от туй,
че остана жив,
пак ботуш обу
ротният щастлив.
«То жената май
нямала късмет.
Ще го нося сам
както му е ред.»
Свърши боят лют.
Живият е рад.
Ой, народ честит!
Ой ти, Питерград!
А след полунощ
край Нева-вода,
сянката на Петър
броди из града.
Сянката на Петър
грозно пули се
на червеното
в наште улици.
Бий Нева в брега,
в пяна-скреж — водите
Плават кораби
като че към Индия...