Страница 74 из 85
— Защо го направи? — изкрещя Роян. — Точно когато бях започнала да ти вярвам.
— Просто проверявам — отвърна й той спокойно. — Исках да те видя каква си ми героиня.
— Е, ако това е проблемът, признавам си, че съм страхливка — увери го тя. — Можеш да не повтаряш опита.
Едва сега водачът се обърна да види какво става назад. Мек го беше последвал към подводната скала и извърши, общо взето, същия полет над реката, затова пък Сапьора и останалите бяха предупредени навреме и можаха да свърнат безопасно покрай вълната.
Капитанът насочи погледа си напред и оттам нататък целият му живот сякаш се събра в бурните води на Сини Нил. Светът, който Никълъс обитаваше, почваше от скалите по единия бряг, за да свърши при тези от другия. Единствената цел, която продължаваше да гони, бе как най-лесно и безопасно да измъкне малката флотилия през теснините. До такава степен се беше съсредоточил в задачата, че дори не можеше да каже дали водата по лицето му идва от пяната на вълните или от небето. Единственото, което знаеше, бе, че му влиза в очите и го заслепява.
Час по-късно отново сбърка, този път съвсем неволно. Лодката полетя странично към дъното на водопада и едва не се обърна. Двама от войниците бяха отново изхвърлени през борда. С по-умело боравене с кормилото и с помощта на останалите единият от плувците успя да се добере благополучно до лодката; другият обаче се удари в скала, преди да го достигнат. Потъна под водата и повече не се показа. Никой обаче не си направи и труда да го спомене, защото всички трепереха за собствения си живот.
По едно време Роян изкрещя нещо в ухото на приятеля си. Заради грохота на близкия водопад той успя да долови само:
— Хеликоптер! Чуваш ли?
Никълъс все повече го обземаше чувството, че оглушава, но вдигна глава и проследи с поглед сивите кореми на облаците, скупчили се почти на нивото на скалите. След дълго напрягане можа едва-едва да различи шум на мотори в далечината.
— Над облаците! — извика той в отговор на Роян и избърса с ръка капките вода от очите си. — Не могат да ни забележат.
Заради ниските облаци африканската нощ се спусна по-бързо от очакваното. Вече се стъмваше, когато поредното предизвикателство се появи без никакво предупреждение. В един момент лодките се движеха спокойно по течението, в следващия реката се разтвори пред тях и изведнъж екипажите се озоваха във въздуха. Толкова се бяха изплашили, че пропастта им се стори бездънна. В крайна сметка, оказа се, че са летели не повече от девет-десет метра, но повторното им приводняване завърши в неописуем хаос от лодки и плуващи хора. Нататък реката леко се успокояваше, колкото да набере сили за следващия си лудешки скок.
Една от гумените лодки се беше преобърнала и плуваше с дъното нагоре. Колкото и да беше стабилна, не бе успяла да поеме силния удар. Трябваше всички от останалите четири лодки да напрегнат мишци, за да се обърнат срещу течението и да извадят оцелелите. Колкото им позволяваха силите, събираха и гребла, и всичко останало, което плуваше по повърхността. Лодката обаче упорито се съпротивляваше и след дружни усилия успяха да я върнат с кила надолу едва по тъмно.
— Пребройте кутиите! — извика Никълъс. — Колко сме изгубили?
Когато Сапьора му отвърна, че е преброил единадесет, той не повярва на ушите си.
— Всичко е на мястото си — извика приятелят му.
Излизаше, че мрежите са свършили добра работа. Но иначе всички бяха смазани от умора. Нямаше човек, който да не е мокър до кости и да не трепери от студ на вятъра. Да се продължава в подобна тъмница, беше равносилно на самоубийство. Никълъс погледна към Мек, който чакаше на няколко метра от него, и двамата едновременно поклатиха глави.
— При скалите има плитчина — извика Мек и посочи към задаващия се завой. — Можем някак да се закотвим и да преспим.
Горе, в една цепнатина в камъка бе израсло малко, но доста жилаво дръвче. Използваха го като кнехт и преметнаха дебело въже през стъблото му. После подредиха петте лодки една до друга и ги навързаха за него. Не смееха и да мечтаят за топла храна и чиста вода; трябваше да се задоволят с ограничените порции в студените консерви, където войниците лакомо бъркаха с щиковете си, и с няколкото изсъхнали филийки хляб.
Мек се прехвърли от своята лодка на тази на Никълъс. Двамата доближиха глави и етиопецът тихичко подшушна на ухото на приятеля си:
— Още един човек липсва. Не сме го намерили след преобръщането. Вече е късно да го търсим.
— Не се справям много добре — призна си англичанинът. — Може би утре ти трябва да ни поведеш.
— Не е по твоя вина — стисна го през раменете Мек. — Никой не би се справил по-добре от теб. Всичко стана заради последния водопад… — млъкна и двамата се заслушаха в грохота из тъмнината.
— Колко далеч сме стигнали според теб? И колко остава?
— Мисля, че е невъзможно да ти отговоря, но според мен сме на половината път до границата. Би трябвало да я стигнем утре следобед.
Двамата се умълчаха и след известно време Мек попита:
— Коя дата сме днес? Изгубил съм всякаква представа за дните.
— И аз. — Никълъс вдигна ръчния часовник пред очите си, за да погледне датника на оскъдната вечерна светлина. — Мили Боже! Вече сме тридесети.
— Доколкото си спомням, самолетът трябва да кацне при Розейрес вдругиден.
— Точно така, на първи април — кимна той. — Ще успеем ли да стигнем навреме?
— Ти ще кажеш, не аз — усмихна се кисело Мек. — Няма ли възможност дебелият ти приятел да закъснее?
— Джени никога не закъснява — поклати глава Никълъс.
Отново настъпи мълчание, прекъснато от англичанина.
— Когато стигнем Розейрес, какво искаш да направя с твоя дял от плячката? — Той ритна една от кутиите в краката си. — Ще я вземеш ли със себе си?
— Щом ви изпратя заедно с дебелия ви приятел на самолета, ще трябва веднага да изчезвам. Сигурен съм, че Ного ще ни преследва и в Судан. Всеки допълнителен багаж ще ми пречи. По-добре вземи и моя дял със себе си. Продай го вместо мен… на мен ми трябват най-вече пари, за да продължавам борбата.
— Имаш ли ми доверие?
— Че нали си ми приятел?
— Приятелите най-лесно се лъжат… Защото никога не го очакват — рече Никълъс, но Мек го потупа по гърба и се засмя.
— Хайде да спим. Утре ни чака голямо блъскане с греблата. — Мек се изправи в лодката и я подкара малко надолу по течението, където чакаше неговата. — Приятен сън, приятелю — махна той за лека нощ и щом двата борда се удариха, ловко прескочи при чакащата Тесай.
Никълъс се облегна на мекия гумен край на лодката и прегърна Роян. Тя се вмъкна между коленете му и притисна глава до гърдите му, опитвайки да се стопли в мокрите си дрехи.
След няколко минути зъбите й престанаха да тракат и тя сънено прошепна:
— Ти си бил същинска гореща бутилка.
— Това е една от причините, заради които си струва да ме задържиш у дома си — отбеляза Никълъс и я погали по мокрите коси. Тя не отговори, но се притисна още по-силно до тялото му и след няколко минути с дълбоко, равномерно дишане показа, че е заспала.
На Никълъс обаче продължаваше да му е студено; беше се схванал от главата до петите, раменете го боляха от борбата с греблото, дланите му пареха от продължителното търкане, а раната продължаваше да се обажда — изобщо хиляда причини, заради които не можеше да заспи. Но имаше и друга причина да стои буден в нощта. Колкото повече приближаваха летището при Розейрес, толкова повече го занимаваха въпроси, нямащи отношение с водите на Абай или войниците на Тума Ного. Това бяха все препятствия и врагове, които той познаваше и с които можеше да се бори; имаше обаче още една заплаха, скрита и коварна, с която тепърва му предстоеше да се сблъска.
Роян се размърда в прегръдката му и промълви нещо, което той не разбра. Беше почнала да бълнува.
Никълъс я погали по главата и тя се успокои. Той самият вече задрямваше, но Роян отново проговори, този път съвсем отчетливо: