Страница 71 из 85
— Аллах! — промълви смаяният Нахут. — Аллах да ни бъде на помощ.
Фон Шилер също се показа зад завоя и спря до него. Двамата не продумваха, вцепенени от гледката пред себе си. Най-накрая старецът уморено се облегна на близката стена.
— Затворени сме — прошепна той, при което Нахут изведнъж се просна на колене и шумно захленчи. Сетне започна с пискливия си глас да напява молитви до Всемогъщия. Подобна слабост извади Фон Шилер от кожата.
— Това няма да ни помогне. Спри веднага! — И без да се замисля го перна със златния камшик по гърба. Нахут извика от болка и като бито куче се отдръпна встрани.
— Трябва да намерим някакъв път за измъкване — рече немецът, който поне на вид изглеждаше спокоен. Цял живот беше командвал, беше време и сега да се заеме с организацията. — Все ще има и друг изход от гробницата — реши той. — Не ни остава друго, освен да го потърсим. Ако някъде има отвор, то ще трябва да го усетим по въздушното течение. — Колкото повече разсъждаваше, толкова по-уверен звучеше гласът му. — Да! Това би могло да се окаже решение. Изключи вентилатора, за да открием не влиза ли въздух отнякъде.
Нахут веднага се подчини на нарежданията. Предпочиташе някой да го командва, отколкото да го оставят сам на отчаянието му.
— Нали имаш запалка? — подхвърли Фон Шилер. — Ще си запалим факли — посочи купищата снимки и бележки, които Роян бе оставила в бързината на масата си. — Ако из гробницата въздухът се движи, пушекът ще ни упъти.
В продължение на два часа двамата обикаляха цялата гробница, качваха се нагоре-надолу по нивата на лабиринта, но колкото и да им се искаше, никъде из тунелите не усетиха и най-слаб полъх. Най-накрая се върнаха в наводнената шахта и отчаяно впериха очи в черните води, които запречваха изхода.
— Излиза, че това е единственият изход — примири се най-накрая Фон Шилер.
— Чудя се дали монахът се спаси оттук — рече на свой ред Нахут и се отпусна на стената.
— Няма откъде другаде.
Известно време мълчаха. Беше им трудно дори да познаят кое време от денонощието е. Откакто реката бе достигнала максималното си ниво, тихото шуртене отпреди часове бе изчезнало напълно. Единственият шум, който все още се носеше из тунела, идваше откъм подземния кладенец, а той смучеше ли, смучеше водите към недрата на хълма. Иначе беше такава тишина, че двамата нещастници можеха да слушат дишането си.
Най-накрая египтянинът се сети нещо:
— Горивото в генератора… Сигурно скоро ще свърши, а никъде не видях да има допълнително.
Не беше трудно да се досетят какво ще се случи, когато малкият резервоар изчерпеше целия си капацитет. Щеше да настъпи ужасен, непрогледен мрак.
Сякаш едва сега разбрал истинското им положение, Фон Шилер изведнъж се разкрещя:
— Трябва да преплуваш шахтата и да повикаш помощ. Заповядвам ти.
Нахут го зяпна, невярващ на ушите си.
— Оттук до изхода на тунела има поне сто метра. А освен това реката е придошла.
Фон Шилер скочи на крака и застана заплашително над клекналия си подчинен.
— Монахът се е спасил по този начин. Друг изход от гробницата няма. Трябва да преплуваш шахтата и да отидеш при Хелм и Ного. Хелм ще знае какво трябва да се направи. Човек като него все ще измисли план как да ме измъкне оттук.
— Ти си луд — заяви Нахут и отстъпи крачка назад. Фон Шилер обаче го последва.
— Заповядвам ти да го направиш!
— Ти, луд дъртак, такъв! — опита се да се изправи, но немецът го изпревари. Замахна с камшика в дясната си ръка и неочаквано го удари през лицето. От силата на удара египтянинът падна. Металните пластини разкървавиха устата му и му счупиха два предни зъба.
— Ти си луд! — повтори и зави от болка. — Не можеш да направиш това…
Но Фон Шилер замахна повторно и започна систематично да го налага. Първо обезобрази лицето му, след това мина по-надолу и съдра на парчета тънкия плат на ризата му.
— Ще те убия — крещеше обезумелият старец и продължаваше да сипе удари върху беззащитната си жертва. — Ако не ми се подчиниш, ще те убия.
— Спри! — умоляваше Нахут. — Не, моля те, спри. Ще го направя, само спри да ме биеш.
Успя да избяга, изпод камшика и нагази пълзешком във водата. Спря се едва когато тя му стигна до кръста.
— Дай ми време да се подготвя — скимтеше той.
— Тръгвай веднага! — заплаши го немецът и вдигна камшика високо над главата си. — Най-вероятно ще откриеш въздух из тунела. Все ще успееш да се добереш с плуване до изхода. Хайде, върви!
Нахут бръкна с шепите си във водата и наплиска лицето си. Една от раните по бузата му беше особено дълбока и от нея обилно течеше кръв.
— Трябва да сваля дрехите, обувките си — продължаваше да се оправдава той, печелейки време. Фон Шилер обаче твърдо не го пускаше да излезе от водата.
— Ще се съблечеш, както си — нареди той и отново замахна. В другата си ръка продължаваше да държи тежкия жезъл. Нахут си каза, че само веднъж да го перне с тежката кука, със сигурност щеше да му строши черепа.
Както стоеше във водата, заподскача на един крак и започна да си сваля обувките. Сетне бавно и уморено започна да се съблича. Остана само по долни гащи. По голите му рамене добре личаха червените белези от ударите, а струйките прясна кръв се виеха като змийчета надолу по гърба.
Нахут знаеше, че няма друг изход, освен да умилостиви побъркания старец. За целта щеше да си послужи с хитрина. Смяташе да се потопи под повърхността, да преплува няколко метра навътре в тунела, да се долепи до стената и да изчака, колкото му стига въздухът в дробовете. След това щеше да се върне и да си признае, че не може да стигне до изхода.
— Тръгвай! — изрева в лицето му Фон Шилер. — Губиш време. Не си мисли, че ще те пусна току-тъй.
Нахут нагази навътре в наклонената шахта и изчака водата да стигне до гърдите му. Спря се за малко и на няколко пъти шумно пое и изпусна въздух. Най-накрая вдъхна дълбоко и се гмурна под повърхността. Фон Шилер обаче не се отдръпна нито крачка назад. Стоеше нервно на ръба на водата и дебнеше с камшика в ръка. Взираше се в тъмните води пред себе си, но не можеше да види нищо под тях. Единствено по повърхността крушките по тавана осветяваха червените петна, оставени от кръвта на египтянина.
Цяла минута изтече, без да се случи нищо, когато изведнъж нещо се размърда под водата. От мрака изникна човешка ръка, която сякаш молеше за помощ. Сетне отново бавно потъна.
Фон Шилер се наведе напред.
— Гудаби! — извика той разгневен. — Да не смяташ да си играем на шикалки?
Отговори му още една вълна, която се появи над същото място и заблещука на електрическата светлина.
— Гудаби! — продължаваше да недоволства.
Сякаш за да отговори на повикването, Нахут показа глава над повърхността. Лицето му беше пожълтяло като восък и цялото беше покрито с кръв. Устата му се отвори широко, за да изкрещи, но така и не успя да издаде звук. Водата продължаваше да кипи и Фон Шилер шеговито си каза, че сигурно подчиненият му е почнал да храни рибките. И докато старецът още не можеше да разбере какво става, водата се надигна около главата му и в кръга светлина се появиха големи червени петна. Фон Шилер дори не разбра веднага, че петната са се образували от кръвта на Нахут.
Едва след това старческите му очи забелязаха дългите, виещи се из водата силуети, които бяха наобиколили Гудаби и се хранеха от плътта му. Египтянинът отново вдигна ръка и я протегна за помощ към немеца. Този път добре се видя как цялата е нахапана и на много места е оглозгана до кокал.
Фон Шилер изкрещя от ужас и инстинктивно се отдръпна назад. В огромните черни очи на Нахут се четеше мълчалив укор. Той не сваляше поглед от стареца, а от стегнатото му гърло се отприщи продължителен, стържещ звук, в който нямаше нищо човешко.
Докато Фон Шилер безучастно наблюдаваше трагичния край на помощника си, над водата се подаде една от огромните тропически змиорки. Оголените й зъби заблестяха като кристали, устата й зейна широко и челюстите й се сключиха около гръкляна на Нахут. Той дори не направи опит да отскубне животното от себе си. Вече си беше отишъл. Само мъртвите му очи не преставаха да се взират в лицето на Фон Шилер. Змиорката продължи да се гърчи като пиявица около главата му, лъскавото й тяло смени стотици пъти цвета си, преди тежестта й да повлече Нахут Гудаби към дъното.