Страница 62 из 85
— Добре, Сапьоре, тръгваме. Видя ли кутиите, подредени на площадката пред стълбите?
Той кимна утвърдително и Никълъс продължи:
— Накарай хората да ги натоварят и тръгвай с тях към манастира. Ти лично отговаряш за пренасянето. Ние ще те последваме заедно с останалите по пътеката.
— Не си губи времето. Колкото и скъпи да са всички тези джунджурийки, не струват повече от живота ти. Повтарям ти, тръгвай още сега.
— Съгласен съм с теб, но приятелски те съветвам да не използваш думата „джунджурийки“ в присъствието на Роян. Може да се получат неприятни сцени.
Сапьора вдигна рамене.
— Само да не кажеш, че не съм те предупредил.
Обърна гръб на приятеля си и се изгуби по стълбите.
— Нали знаеш къде сме скрили лодките? — подвикна му Никълъс. — Ако стигнеш преди мен, веднага започвай да ги надуваш. Идваме веднага.
Даниъл си отиде, а той хукна към другия край на аркадата, където Роян продължаваше да се занимава с бижутата на фараона.
— Стига толкова! — извика й. — Нямаме повече време, трябва да се махаме.
— Ники, не можем да оставим…
— Вън ти казвам! — дръпна я за ръката. — Това, което трябва да направим сега, е да изчезваме възможно най-скоро. Освен ако не искаш да се възползваш от опразнената гробница за лични цели.
— Не мога…
— Млъкни, луда жено! Веднага! Бентът всеки момент може да се разкъса.
Тя обаче се освободи от ръката му, грабна с пълни шепи от скъпоценностите в краката си и започна да ги тъпче по джобовете.
— Не мога да ги оставя така.
Този път Никълъс я хвана през кръста и я преметна през рамото си.
— Щом ти казвам нещо, ще ме слушаш — тросна й се той и хукна с все сили към изхода.
— Ники! Веднага ме пусни — риташе Роян с крака из въздуха, зачервена от яд, но той вече слизаше по стълбите.
Хансит и останалите тъкмо изнасяха последните кутии и изчезваха през отвора в другия край на тунела. Бяха качили товара върху главите си и бързаха, колкото им позволяваше тежестта му.
Едва сега Никълъс остави Роян на земята.
— Обещаваш ли, че ще се държиш като добро момиче? Ние не си играем, грози ни смъртна опасност. Като казвам „смъртна“, имам предвид „смъртна“.
— Знам — примири се тя. — Просто не можех да се разделя с останалото.
— Достатъчно сме говорили, трябва да тръгваме. — Сграбчи я за ръката и хукна към изхода на лабиринта. Още при първите стъпала тя се освободи от пръстите му и затича нагоре, като скоро го остави далеч зад себе си.
Дори и с тежките кутии върху главите си носачите показваха завидна бързина. Никълъс и Роян се оказаха като заклещени между помощниците си, които подобно на тях с тревожно очакване търсеха знаците по стените, които да ги упътят из лабиринта. Най-накрая излязоха на централното стълбище и с облекчение се насочиха към изхода. Сапьора чакаше на площадката пред разрушената галерия и щастливо си отдъхна, когато забеляза приятелите си между останалите.
— Доколкото си спомням, ти казах да бързаш към лодките — скара му се Никълъс.
— Страхувах се да не се окажеш най-големия глупак на земята — оправда се той. — Де да ви знам няма ли да се забавите в гробницата.
— Трогнат съм, Сапьоре — потупа го мечешки по рамото Никълъс и тримата заедно продължиха надолу по рампата, за да излязат на моста над кладенеца. — Къде е Мек? — попита задъхано, докато Уеб пъргаво прескачаше препятствието. — Виждал ли си Тесай?
— Тесай се върна най-после. Случили са й се ужасни неприятности. Като я видях на какво е заприличала… Изглежда, здравата са я били.
— Какво са я правили? — пребледня Никълъс. — Къде е сега?
— Доколкото разбрах, била попаднала в ръцете на Шилеровите горили, които са я смазали от бой. Хората на Мек я отнесоха към манастира. Ще ни чака при лодките.
— Благодаря на Господ, че е още жива — въздъхна с облекчение приятелят му. — Ами Мек?
— Опитва се да спре атаките на Ного. Цяла сутрин из района се стреля с автомати и минохвъргачки. Когато силите му свършат, и той смята да се оттегли към манастира.
Последните метри до изхода на шахтата трябваше да пробягат сред вода до глезените, внимавайки да не се подхлъзнат по коварния под. Най-сетне се измъкнаха под открито небе и прескочиха малкия бент, за да стъпят на сравнително безопасното каменно дъно на пролома. Никълъс вдигна глава към бамбуковата стълба, по която Хансит и останалите пъргаво се катереха, сякаш кутиите за амуниции не им пречеха.
В този миг долови добре познати звуци. Ослуша се за секунда-две, сетне мрачно се обърна към Роян.
— Автоматична стрелба! Мек продължава да се съпротивлява, но противникът е вече съвсем близо.
— Чантата ми! — понечи тя да хукне към сламените колиби. — Трябва да си взема нещата.
— Не мисля, че толкова ще ти трябва пижама! — улови я навреме и я поведе към стълбата. — Единственото, от което всички имаме нужда, е да се измъкнем възможно най-бързо от обкръжението на Ного. Хайде, Роян, да бързаме!
Един по един последните бегълци се уловиха за бамбуковите пръти и когато благополучно се оказаха на върха на скалата, Роян с изненада откри, че въпреки влажната пръст в краката й времето е хубаво и слънцето грее високо в небето. След няколкото дни, прекарани в тъмните и усойни подземия на гробницата тя напълно бе изгубила представа за времето. Обърна лице към слънцето и за момент се порадва на топлещите му лъчи, а Никълъс броеше носачите, разтревожен да не са забравили някого на дъното на пролома.
Даниъл Уеб застана начело на колоната и с бърза крачка пое напред из гората, следван плътно от помощниците си. Никълъс и Роян изчакаха всички да минат пред тях и тръгнаха в края на групата. Гърмежът на оръжията им се струваше толкова близо, че се оглеждаха да не попаднат на някой въоръжен войник по пътя си. Престрелката се водеше на по-малко от километър зад гърбовете им. Колкото повече се стреляше, толкова по-бързо напредваха и носачите, окрилени от страха си. Всички бързаха да излязат на пътеката за манастира, преди авангардът на Ного да е отрязал пътя за отстъпление.
Преди обаче да излязат на самата пътека, се сблъскаха с няколко въоръжени мъже, които носеха ранен на носилка. И те слизаха по посока на манастира. В първия момент Никълъс си каза, че на носилката трябва да е някой от хората на Мек, ударен от неприятелски куршум, но изравнявайки се с партизаните, му трябваха няколко секунди да разпознае обезобразеното лице на Тесай.
— Тесай! — наведе се над нея. — Кой ти е направил това?
Тя погледна нагоре и огромните й черни очи я накараха да прилича на малко дете, наказано с бой от строгия си баща. Едва успя с няколко не съвсем разбираеми думи да му обясни какво се е случило.
— Хелм! — побесня той. — Как ми се иска да хвана това копеле…
Едва сега и Роян се присъедини към двамата. Щом видя лицето на приятелката си, изпищя от ужас, след което се впусна да я прегръща.
Никълъс се обърна към един от носачите:
— Мезра, какво става тук?
— Ного пробива със сила от изток. Всеки момент може да ни обкръжи от две страни, затова бързаме да се изтеглим. Не можем повече да удържаме позициите си.
— Знам, знам — кимна Никълъс, — свикнали сте да се движите. Къде е Мек Нимур?
— Отстъпва по източния бряг на пролома. — Някъде зад тях се разнесоха нови изстрели. — Това е той — кимна партизанинът. — Ного здравата го е притиснал.
— Какви са заповедите?
— Да отнесем войзеро Тесай до лодките и да чакаме там Мек Нимур.
— Чудесно! Ще вървим значи заедно.
Следвайки неравния силует на терена, хеликоптерът летеше ниско над земята, по възможност без да се показва над билата на хълмовете. Хелм знаеше, че партизаните на Мек Нимур са въоръжени и с противовъздушни установки, които в ръцете на опитен боец можеха да се окажат смъртоносно оръжие. Джет рейнджърът нито беше брониран, нито можеше да лети високо, за да остане извън обсега на ракетите. Единствената му защита бе да се крие зад естествените прегради, които го отделяха от противника.