Страница 56 из 85
— Значи и това е било капан, оставен нарочно — заключи Роян.
— Дори и преди толкова хиляди години Таита е разбирал процесите на разлагане и е знаел какви газове ще се получат от смесването на веществата. Между многобройните постижения, с които се хвали, той споменава и че е научил тайните на минералите.
— Нещо повече, знаел е, че ако тунелът не се проветрява и въздухът в шахтата остане неподвижен, тежкият въглероден двуокис ще остане за вечни времена в дъното на помещението — допълни тя. — Предполагам, че цялото това „хранилище“ е било издълбано умишлено под нивото на самата гробница. Нататък тунелът би трябвало да се изкачи… — посочи към тайнствената врата в дъното на помещението. — Дори може да се каже, че първите стъпала се виждат оттук.
— Скоро ще разберем дали си права — отговори Никълъс. — За нас друга посока, освен тази няма.
На самия бряг на реката Сапьора бе издигнал пирамиди от камъни, по които да наблюдава нивото на водата. Стоеше си на наблюдателния пост и не откъсваше очи от измервателния си инструмент, подобно на брокерите в борсата, които по цял ден следят цифрите, сменящи се по светлинното табло над главите им.
От последния дъжд бяха минали шест часа. Облаците над долината се бяха разпръснали, оставяйки яркото и горещо слънце да напече отново скалите на пролома. На север обаче сивите им калпаци така и не искаха да слязат от планинските върхове. Напротив, дъждовните облаци се скупчваха все по-заплашително на хоризонта и се готвеха с последна атака да завземат цялата планина. Всеки момент платото можеше да бъде залято от мощни порои. Щом това се случеше, Сапьора дори не знаеше колко време ще е нужно, за да придойдат водите на Дандера в ниското и да видят сметката на бента му.
По едно време пъргаво скочи от седалката на трактора си и изтича до каменните пирамиди, за да провери отблизо няма ли промяна. За последния един час нивото на реката беше спаднало с почти тридесет сантиметра. Трябваха му известни усилия да преодолее естествения си оптимизъм, пък и в крайна сметка при нов дъжд на реката щяха да са й нужни някакви си петнадесетина минути, за да навакса изгубеното. Крайният резултат от неравната борба със стихията беше ясен: дъждовете щяха да започнат, реката щеше да прелее, бентът щеше да бъде отнесен и… Даниъл погледна надолу към пресъхналия пролом и горчиво поклати глава.
Беше направил всичко по силите си да отложи злощастния миг. Бе издигнал допълнително бента с повече от метър, беше натрупал цял нов ред от подпори зад него, но повече нямаше какво да стори. Трябваше само да чака неизбежното.
Изкачи се нагоре по брега и уморено се облегна на жълтата машина. Огледа редиците на Биволите, които бяха заели позиции наоколо, все едно се готвеха да водят сражение. В продължение на два дни бяха работили безспирно по укрепяването на бента и сега се опитваха поне малко да си починат. Той знаеше, че и да иска, повече не може да ги накара да работят. При следващия напор на реката съпротивата им щеше да бъде смазана за броени минути.
По едно време хората се размърдаха и се надигнаха да седнат. Лицата на всички бяха насочени в някаква точка нагоре по течението. Изглежда, нещо интересно ставаше, защото той чуваше възбудените им гласове, донесени от вятъра. Качи се в кабината на трактора и заслони очи с ръка, за да види по-добре. По пътеката откъм платото приближаваше Мек Нимур, чиято едра фигура и неуморима походка никой не можеше да сбърка, пък дори и от такова голямо разстояние. Придружаваха го двама от началник взводовете.
Мек поздрави още отдалеч Сапьора.
— Бива ли го бента ти? — попита той на арабски и естествено англичанинът не го разбра. — Скоро ще започне да вали и в планините. Няма да успеете дълго да издържите — продължи да обяснява Мек, но този път улови смисъла на думите му по жестовете му.
Даниъл Уеб скочи от мястото си, за да го посрещне, и двамата дружески си стиснаха ръцете. Един у друг харесваха силата си на духа и желанието да докарат започнатото до успешен край, затова и без да се разбират, се уважаваха.
Мек придърпа за ръката един от двамата си подчинени и човекът, който поназнайваше английски, започна да превежда.
— Уви, не само времето ме тревожи — сподели тихо Нимур, за да не го чуят работниците наоколо. Преводачът предаде смисъла на думите му на англичанина. — Имам сведения, че правителствени части са започнали да се движат из областта, явно с намерение да ни нападнат. Според съгледвачите ми срещу нас щял да се изправи цял батальон откъм пътеката за Дебра Мариям плюс отделен отряд от другата страна на манастира „Свети Фруменций“.
— Искат да ни обкръжат, така ли?
Мек изчака да му преведат и кимна замислено.
— Врагът ме превъзхожда многократно по численост, затова не знам колко време ще удържа на атаките му. Хората ми са все партизани, шумкари. Никога не сме водили генерални сражения, целите ни винаги са били скромни. Ние сме като бълхите — хапем, после скачаме и изчезваме. Дойдох да те предупредя, че в случай на опасност трябва светкавично да се оттеглиш.
— Ти за мен не се тревожи — успокои го Даниъл. — Аз си падам по бързото бягане. На сто метра никой не може да ме бие. Трябва да мислиш повече за Никълъс и Роян. Да видим те как ще се измъкнат от заешката дупка в скалите.
— Тъкмо при тях отивах, но реших да ти се обадя и на теб. Готви се за отстъпление. Ако случайно по време на стрелбата се изгубим, да знаеш, че Никълъс е складирал лодките си при манастира. Там ни е сборният пункт.
— Разбрано, Мек… — кимна той, но в следващия миг работниците по брега на реката отново се размърдаха и тримата се обърнаха по посока на пътеката. — Какво ли става?
— Някой от патрулите ми се връща — присви очи да види по-добре Мек. — Сигурно са забелязали ново движение на противника.
Спря се да обяснява едва когато се сети, че Сапьора не го разбира. Веднага след това обаче цялото му изражение се промени. Войниците носеха носилка, в която лежеше нечия позната тънка и дребничка фигура.
Тесай забеляза, че Мек се е затичал насреща й, и с усилия се надигна в носилката. Мъжете внимателно я положиха на земята и той коленичи до любимата си, за да я прегърне. Двамата стояха известно време притиснати един до друг, без да продумват. Най-накрая Мек нежно обви нараненото й лице в шепите си и огледа белезите от обгаряния и подутините. Някои от раните й вече бяха почнали да се инфектират, а очите й едва се показваха под отеклите й клепачи.
— Кой ти стори това? — попита я тихо.
Тя отвърна нещо неразбираемо между почернелите си от съсирената кръв устни:
— Накараха ме…
— Не! Недей се мъчи да говориш — прекъсна я той насред изречението.
Коричката по долната й устна се разцепи и капчица прясна кръв заблестя като рубин по брадичката й.
— Трябва да ти кажа — настоя Тесай, без да обръща внимание на раните си. — Накараха ме да им кажа всичко. Колко души имаш със себе си, с какво сте се захванали двамата с Никълъс, всичко… Прости ми, Мек, всичко им издадох.
— Кой те накара? Кой ти е направил всичко това?
— Ного и американецът, Хелм.
Но макар че той се опита да я успокои с бащинската си прегръдка, погледът му можеше да убие човек.
Най-сетне успяха да разнесат застоялия въздух вън от тунела. Огънят, който Хансит беше стъкмил между кошниците и делвите, се разпалваше все повече, нагорещеният въздух се издигаше високо, пръсваше се по безкрайните коридори на лабиринта и се смесваше с кислорода, преставайки да бъде опасност за хората. Роян като че ли се беше възстановила напълно физически, ала самонадеяността й отпреди няколко часа беше изчезнала и ентусиазмът й до голяма степен се топеше. Когато дойде време да проверят пътя нататък, тя дори и не помисли да се пречка на Никълъс, застанал твърдо най-отпред.
— Така е, целта на помещението е била единствено натрапниците да бъдат задушени — отсъди той и посочи високата стълба, която ги чакаше. — Вече не ще и съмнение, че Таита е знаел какво прави, когато е издълбал тунела под нивото на двете площадки в краищата.