Страница 89 из 90
— Чака. Човек дойде скоро.
В продължение на четиридесет минути Никълъс и Роян поделяха пейката с разнородна, постоянно сменяща състава си компания от молители, просители, тъжители и дребни престъпници. Един-двама кървяха от получени при нападения по улиците рани, други стояха вързани с белезници.
— Звездата ни определено залязва — отсъди Никълъс, като държеше носната си кърпа до носа си. Беше повече от ясно, че сред съседите им има хора, забравили смисъла и ползата от сапуна. — Никой не ще да ни пусне през ВИП-а.
В края на въпросните четиридесет минути във фоайето се появи инспектор Гала — същият, който само предния ден се бе държал толкова почтително към чуждите гости. Сега обаче полицаят изгледа с нескрито презрение тълпата от чакащи и с пренебрежителен жест покани Никълъс и Роян да го последват.
Дори не благоволи да поеме протегнатата ръка на англичанина, вместо това ги отведе в едно от задните помещения. Без да ги покани да седнат, с леден глас се тросна на Никълъс:
— Отговорен сте за загубата на огнестрелно оръжие.
— Точно така. Както обясних в показанията си…
Но инспектор Гала не му позволи да се доизкаже.
— Загубата на огнестрелно оръжие поради нехайство е тежко закононарушение.
— Но от моя страна не е било проявено ни най-малко нехайство — възрази му Никълъс.
— Напротив, оставили сте оръжието без надзор. Дори не сте помислили да го заключите в огнеупорна каса. Това е чиста проява на нехайство.
— С цялото ми уважение към вас, инспекторе, нека ви напомня, че в долината на Абай огнеупорните каси не се срещат под път и над път.
— Нехайство — повтори натъртено Гала. — Престъпно нехайство. Откъде да знаем, че оръжието не е попаднало в ръцете на зле настроени към правителството елементи?
— Искате да кажете, че с малката ми ловна карабина неизвестни лица ще се опитат да свалят етиопското правителство? — подсмихна се Никълъс.
Но на инспектор Гала не му беше до шеги. Вместо това извади два идентично попълнени формуляри от чекмеджето на бюрото си.
— Мой дълг е да връча заповеди за експулсация на вас и на доктор Ал Сима. Имате двадесет и четири часа на разположение да напуснете Етиопия, след което ще бъдете считани за незаконно пребиваващи имигранти.
— Но доктор Ал Сима не е губила никакви оръжия — напомни му мило Никълъс. — Доколкото я познавам, през целия си живот не е допуснала ни най-малкото нехайство.
Отново обаче стрелата му отиде нахалост.
— Моля ви да подпишете, че сте получили и разбрали смисъла на издадените заповеди.
— Бих искал да говоря с генерал Обеид, върховен началник на етиопската полиция — отвърна му Никълъс.
— Генерал Обеид напусна тази сутрин Адис Абеба и ще направи инспекция на северните погранични райони. Няма да се върне в столицата поне няколко седмици.
— По което време ние вече ще сме се завърнали благополучно в Англия?
— Точно така. — За пръв път, откакто се бяха срещнали, инспекторът си позволи саркастично да се усмихне. — Ако обичате, подпишете тук и тук.
— Какво се е случило? — попита недоумяващата Роян, докато шофьорът й отваряше вратата на ролс-ройса и двамата с Никълъс се наместваха на задната седалка. — Всичко стана толкова внезапно и неочаквано. В един момент всеки ни обича, в следващия ни изритват като мръсни кучета по стълбите.
— Да позная ли? — подхвърли Никълъс и без да дочака отговора й, даде най-логичното обяснение за събитията. — Ного не е единственият етиопски служител, задължен на „Пегас“. През нощта Обеид е влязъл във връзка с Фон Шилер, който му е дал нареждания.
— Но ти даваш ли си сметка какво означава това за нас, Ники? Означава, че повече не можем да стъпим в Етиопия. Гробницата на Мамос си остава само мираж. — Роян го гледаше с широко отворени от ужас очи.
— Когато двамата с Дураид посетихме Ирак и Либия, не си спомням нито Саддам, нито Кадафи да са ни пращали покани.
— Изглежда перспективата да нарушиш закона ти се струва по-скоро привлекателна — сгълча го тя. — Направо ти иде да се напишкаш от радост.
— В крайна сметка, ще нарушим етиопските закони — напомни й весело Никълъс. — Никой не е длъжен да ги взема особено насериозно.
— Да, но и дранголникът, където ще те тикнат, ще е етиопски, нали? Него би трябвало да го приемеш съвсем насериозно.
— Да го „приемем“ — усмихна се Никълъс. — Ако ще ни залавят, ще ни заловят двамата.
— Можете да сте сигурни, че той вече е подал официална жалба пред президента на републиката — уверяваше ги Джефри, докато ги караше с колата към летището. — Цялата тази история го е разтревожила, да не ви казвам как. Заповеди за експулсиране и всякакви такива боклуци. Откакто е тук, никога не му се е случвало да се занимава с подобен проблем.
— Не обръщай толкова внимание, старче — успокояваше го Никълъс. — Така или иначе никой от нас двамата не възнамерява да се връща втори път в Етиопия. Голяма работа, че не ни искат.
— Но принципите са важни. Уважаван британски поданик да бъде третиран като криминален престъпник. Та това си е липса на уважение към държавата — горещеше се Джефри. — Понякога ми се иска да се бях родил сто години по-рано. Нямаше да се церемоним с подобни издевателства. Пращаме една канонерка и проблемът е решен.
— Напълно си прав, Джефри, но пак ти казвам, не се тревожи заради нас.
Двамата се регистрираха за полета, а Джефри обикаляше около тях, както котка се върти около котенцата си. Бяха останали само с ръчен багаж, като цялата им собственост се състоеше от два найлонови плика, взети заедно с покупките в уличен магазин. Никълъс отново бе нагънал кожата на антилопата на топка, увивайки я в бродираната шама, която си купи за сувенир.
Джефри бе така добър да им прави компания до повикването за самолета и когато минаха зад бариерата, продължи да им маха. Като че ли погледът му беше насочен повече към Роян, отколкото към бившия му състудент.
Местата им бяха зад крилото на самолета и Роян се разположи до прозореца. Пилотите включиха двигателите и самолетът бавно започна да се предвижва по пистата. Никълъс се разправяше с любезната стюардеса, настояваща да сложи плика с ловния трофей в багажника над главата му. Роян нямаше какво друго да прави, освен да зяпа през кръглия люк и да си вземе последно сбогом с Адис Абеба.
Изведнъж тя замръзна на седалката си и без да сваля очи от люка, сграбчи Никълъс за ръката.
— Виж! — изсъска тя зловещо, сякаш искаше от разстояние да усмърти някого с погледа си.
Никълъс любопитно доближи глава до стъклото и огледа летището.
— „Пегас“! — обясни с една дума Роян и посочи малкия самолет „Фалкон“, който току-що беше кацнал и спираше в далечния край на летището. На опашката на лъскавата, боядисана в зелено машина, гордо се перчеше крилатият червен кон, вдигнал високо предните си крака. Вратата се отвори и спускайки се като подвижен мост, се опря вместо стълба на пистата. Пред зеления „Фалкон“ вече се бяха събрали посрещачи, нетърпеливи да видят пътниците.
Най-напред излезе дребничък мъж, облечен в тропически костюм с кремав цвят и с бяла панамена шапка на главата. Въпреки скромния му ръст, отдалеч се усещаше голямата му самоувереност, навикът да командва. Лицето му бе съвсем бледо, сякаш мъжът току-що напускаше страната на вечната зима, и това му придаваше особено странно излъчване насред африканския континент. Имаше здрава, изпъкнала челюст и издаден напред нос, а погледът под гъстите тъмни вежди пронизваше хората пред него.
Никълъс веднага разпозна важната особа. Прекалено често се бяха засичали по време на разпродажбите в „Кристи“ и „Сотби“. Пък и подобен човек трудно можеше да бъде забравен, дори да си го виждал един-единствен път в живота си.
— Фон Шилер! — възкликна Никълъс, а германецът надменно оглеждаше групичката пред самолета.
— Надут пуяк — изказа мнението си Роян, — или може би отровна кобра, готвеща се да нападне.