Страница 67 из 79
Двадесет и пет дни след потеглянето ни пристигнахме в долината под масива на Амба Камара. Пред нас към висините лъкатушеше тесен път.
От моите предишни пътувания из планината бях научил къде са разположени укрепленията на Аркоун и посочих на Танус каменните им стени, над които се подаваха рошавите глави на защитниците им.
— Слабото място на каменната лавина е, че може да се използва само веднъж, а моите шилуки са достатъчно бързи, за да избегнат нападащ бивол — замислен отвърна той.
Той ги изпрати нагоре на малки групи и когато защитниците измъкнаха подпорите изпод струпаните камъни и ги пуснаха надолу по тесния път, тези дългокраки копиеносци побягнаха с пъргавината на планински кози. След като свличащите се камъни отминаха, те отново се втурнаха право нагоре. Скачайки от камък на камък и виейки по такъв ужасен начин, че ме полазиха тръпки, те подгониха бранителите нагоре по хребета.
Задържаха ги единствено стрелците на Аркоун, скрити зад стените на каменните редути. Тогава Кратас поведе своите стрелци в атака. С превъзходните си лъкове египтяните можеха да пускат град от стрели почти вертикално към небето.
Впечатляващо бе да се наблюдава как рояци стрели се издигаха във въздуха като ято черни птици, а сетне се спускаха надолу към крепостните стени така стремително, че хората зад тях нямаха време да се защитят. Чувахме виковете им, преди да побегнат нагоре по склона. В този миг шилуките се втурнаха след тях, следвайки ги като глутница ловни кучета. Дори от подножието на хълма можех да чуя бойните им викове:
— Убивай! Убивай!
Въпреки че краката ми бяха заякнали от продължителния поход, полагах усилия да не изостана от Мемнон и останалите от нашата малка група. Годините ми оказваха своето влияние.
Всички носехме дълги вълнени етиопски роби и традиционните за нашите врагове кръгли щитове, обаче все още не бяхме сложили на главите си перуките от конски косми. Щеше да е крайно неразумно да се маскираме като етиопци, докато шилуките са наблизо.
Когато най-после се изкачих на платото, видях, че Танус събира и прегрупира пехотата. Единствената лоша черта на шилуките бе, че щом веднъж помиришат кръв, обезумяват и е невъзможно да бъдат контролирани. Моят приятел ревеше като разярен лъв и размахваше слепешката златния си камшик. Веднъж овладени, шилуките се строиха в редици и тръгнаха към селището, където зад каменните стени ги очакваха етиопците. Когато черната вълна от тела с развети над тях бели щраусови пера се плисна към тях, защитниците пуснаха рояк стрели от дългите си лъкове. Но шилуките се предпазваха с големите си щитове.
Когато двата отряда се сблъскаха, някои от етиопците извадиха мечовете си. Не им липсваше смелост, но нашият начин на воюване бе непознат за тях. Те никога не се бяха сражавали до смърт.
Останах достатъчно дълго, за да се уверя, че са увлечени в битката, и викнах на Мемнон и неговата група: „Перуките!“ Бях ги направил със собствените си ръце и ги бях оформил дълги и къдрави според етиопските представи за елегантност. Облечени с дългите роби и с перуки на главите, можехме да минем за членове на племето на Аркоун.
— Насам! Следвайте ме! — изкрещях аз и нададох етиопски боен вик. Останалите виеха и ревяха след мен, докато заобиколихме селището, където се водеше яростно сражение. Побягнахме в безредие през нивите.
Трябваше да стигнем до крепостта и да предпазим Масара, преди царят да научи, че е загубил битката. Знаех, че той не би се поколебал да я убие, след като тя вече нямаше да му е нужна. Вероятно щеше да я съсече със синия меч или да я хвърли в пропастта. Това бяха любимите му средства за убиване на жертвите.
Докато се отдалечавахме, забелязахме, че селището е обхванато от паника. Мъжете се въртяха объркано, жените тичаха, хванали децата си за ръце като подплашени пилета, подушили лисица. Стада кози блееха — овчарчетата им бяха избягали. Никой не ни обърна внимание, докато преминавахме през селището.
Следвахме останалите към Адбар Сегед в другия край на платото, а когато наближихме, тълпата така се сгъсти, че бяхме принудени да си пробиваме път със сила. На пътя пред крепостта бяха застанали стражи, които посрещаха бегълците с извадени мечове и тояги. Жените пищяха и молеха за подслон в крепостта, повдигайки бебетата си за пощада. Някои от тях бяха изблъскани и стъпкани от тълпата, която напираше напред.
— Образувайте „костенурка“ — тихо заповяда Мемнон и нашата малка група се сплоти и прилепи плътно етиопските щитове около себе си. Преминахме през тълпата като акула през пасаж сардини. Някои от хората отпред бяха изблъскани и паднаха от височината. Виковете им засилиха още повече паниката наоколо. Когато стигнахме до стражите, те се опитаха да ни спрат, но бяха притиснати така здраво от тълпата, че не можеха да размахат мечовете си. Имаше опасност и те да бъдат изхвърлени от скалата.
— Ние сме под пряката команда на цар Аркоун. Отстъпете назад! — провикнах се към тях на родния им език.
— Паролата? — викна ми командирът на отряда, опитвайки се да се задържи на крака. Тълпата се вълнуваше напред-назад в паника. — Трябва да ми кажете паролата.
Той насочи меча си към мен, но Мемнон отблъсна острието.
По време на затворническия ми живот бях чувал хиляди пъти паролата, защото килията ми се намираше над главната порта. Имаше вероятност досега да е сменена и бях готов да убия капитана, когато му извиках старата парола:
— Планината е висока!
— Преминавай!
Той отстъпи и ние се измъкнахме от тълпата, ритайки и блъскайки онези, които се опитваха да ни последват. Побягнахме към моста и аз смело поведох хората по него.
— Къде е цар Аркоун? — викнах към стражата, която стоеше на пост пред вратите. Когато те се поколебаха, аз им казах: — Планината е висока! Нося бързо съобщение за царя. Пуснете ни! Трябва да влезем!
Преминахме през отворената врата, преди те да решат дали да ни пуснат, и с дванадесетте мъже зад себе си се насочих право към стълбището, водещо към горната тераса.
Пред вратата на Масара имаше двама въоръжени мъже и се зарадвах, когато ги съзрях. Тревожех се да не би момичето да е преместено в друга част на крепостта, но присъствието на стражите ме увери, че страховете ми са били напразни.
— Кой си ти? — викна единият от тях и извади меча си. — По чия заповед… — Така и не успя да довърши въпроса си. Аз отстъпих и позволих на Мемнон и Ремрем да се шмугнат покрай мен. Те бързо нападнаха стражите и ги съсякоха.
Вратата към покоите на Масара бе заключена отвътре. Когато се опитахме да я разбием, дочух женски писъци. При третия опит вратата поддаде и ние влязохме вътре.
Там бе твърде тъмно и едва забелязах жените в далечния ъгъл.
— Масара! — извиках аз и махнах перуката от главата си.
Тя ме позна.
— Таита!
Ухапа китката на жената, която се опитваше да я задържи, и се втурна към мен. Прегърна ме, но когато погледна зад рамото ми, се отдръпна и очите й се разтвориха широко.
Мемнон също бе свалил перуката. Без нея той несъмнено приличаше на принц. Отдръпнах се от Масара. Двамата се гледаха, никой от тях нито помръдваше, нито проговаряше. Стори ми се, че измина цяла вечност, но всъщност бе само миг. Тогава тя тихо каза на египетски:
— Ти дойде. Ти изпълни обещанието си. Бях сигурна, че ще го сториш.
Мисля, че тогава за пръв път видях Мемнон объркан. Той само кимаше с глава, а после ме изненада. Дори в мрака на стаята успях да забележа, че той силно се изчервява. Принцът на Египет, независимо от всичките си титли и отличия стоеше зачервен и онемял като селски глупак.
Зад гърба ми една от жените изкудкудяка като кокошка и преди да успея да я задържа, побягна към вътрешните стълби. Писъците й отекнаха по стълбите:
— Стража! Врагът нахлува. Елате бързо!
Почти веднага по стълбите се чуха стъпки.
Мемнон в миг се преобрази и от изчервяващо се младо момче се превърна в смел воин.
— Погрижи се за нея, Таита, да не й се случи нищо — поръча ми той мрачно и се отправи към стълбището.