Страница 65 из 79
След завоя скоростта на течението намаля и успях да доплувам до коня и да се хвана за шията му. За момент бях спасен. За пръв път от бягството насам осъзнах, че боговете ми бяха дали тази възможност. Измърморих благодарствена молитва и използвах гривата на коня, за да го направлявам към средата на реката.
Бяхме преплували няколко мили и се стъмни, преди да насоча коня към брега. Изкачихме се на песъчливия бряг. Прецених, че до сутринта няма да ме преследват. Никой от мъжете на Аркоун не би предприел рисковано издирване в тъмното. Обаче бях толкова премръзнал, че цялото ми тяло трепереше.
Заведох коня на закътано от ветровете място и се притиснах към хълбока му. Мократа му кожа вдигаше пара на лунната светлина. Постепенно топлината на животното проникна в мен и престанах да зъзна. Щом се позатоплих, събрах клонки. Използвайки метода на шилуките, успях с много трудности да запаля огън. Сложих дрехите си до огъня, за да изсъхнат през нощта.
Щом стана достатъчно светло да виждам пътя, облякох се и яхнах коня. Яздех далеч от реката, защото бях сигурен, че хората на Аркоун ще ме търсят там.
Два дни по-късно, следвайки посоката, която ми бе дала Масара, стигнах до укрепените на един хълм селища, владение на Престер Бени-Джон. Вождът на селото бе готов да ми пререже гърлото незабавно и да ми вземе коня. Използвах целия си талант да убеждавам и накрая той се съгласи да ме заведе до крепостта на Престер Бени-Джон, обаче задържа коня ми.
Мъжете, които ме водеха при цар Престер Бени-Джон, говореха за него с топлота и любов. Селищата, през които минахме, бяха по-чисти и процъфтяващи от тези на Аркоун. Стадата крави бяха добре угоени, а посевите по-буйни. Хората се хранеха добре. Конете, които видях, бяха великолепни. Очите ми се насълзиха от тяхната красота.
Когато стигнахме близо до крепостта, разположена на друго плато, забелязах, че е в добро състояние и че стените не бяха украсени с трупове.
Отблизо цар Престер Бени-Джон наистина бе невероятно привлекателен мъж. Сребристата му коса и брада му придаваха достойнство. Кожата му бе светла, а очите — тъмни и интелигентни. Отначало той слушаше с недоверие разказа ми, но постепенно отношението му се промени, когато му предадох думите на Масара.
Беше дълбоко развълнуван от посланието на любов и дълг, което му донесох от дъщеря му, и нетърпеливо започна да ми задава въпроси за здравето и състоянието й. Сетне слуги ме заведоха в моите покои, които според етиопските стандарти бяха пищни. Дадоха ми чисти вълнени дрехи, които да заменят дрипите ми.
След като се нахраних и отпочинах, слугите ме заведоха обратно в изцапаното и одимено помещение, което бе залата за аудиенции на Престер Бени-Джон.
— Ваше Величество, Масара е пленница на Аркоун през последните две години — незабавно изтъкнах аз. — Тя е младо и нежно момиче и чезне в неговите смрадливи подземия. — Позволих си да разкрася фактите аз.
— Опитах се да събера откупа, който Аркоун иска за дъщеря ми — каза бащата. — Но трябваше да разтопя всяка чиния и чаша в Аксум, за да събера такова съкровище от сребро, което да задоволи алчността му. Освен това той настоява за големи участъци от моята земя и няколко главни селища. Да отстъпя, ще означава да отслабя царството си и да осъдя десетки хиляди от моите поданици на тиранията му.
— Мога да заведа армията ти до неговата крепост в Адбар Сегед. Можеш да я обсадиш и да го принудиш да ти върне Масара.
Той изглеждаше изненадан от предложението ми. Явно тази мисъл не му бе минавала. Това не бе етиопски начин на воюване.
— Познавам много добре крепостта, но тя е непревземаема — отвърна ми той. — Аркоун има голяма армия зад гърба си. Водили сме много жестоки сражения е него. Мъжете ми са лъвове, но никога не сме го побеждавали. — Бях виждал лъвовете на Престер Бени-Джон в битка и разбрах, че преценката му е правилна. Армията, която командваше, не би могла да атакува Адбар Сегед и да освободи Масара със силата на оръжието.
На следващия ден се завърнах с друго предложение.
— Велики царю на Аксум, както добре знаеш, аз съм египтянин. Царица Лострис, регент на Египет, се е разположила с нейната армия там, където Нил се среща с близнака си.
Той кимна.
— Зная. Тези египтяни навлязоха в моята територия без позволението ми. Копаят мини в долините ми. Скоро ще ги нападна и унищожа.
Сега бе мой ред да се учудя. Престер Бени-Джон знаеше за работите по гробницата на фараона; нашите хора бяха в опасност. Реших да му изложа моето предложение.
— Нашите мъже са вещи в изкуството на войната и обсадата — обясних аз. — Имам влияние върху царица Лострис. Ако ме изпратиш при нея, ще я убедя да ти предложи своето приятелство. Нейните полкове ще атакуват крепостта на Адбар Сегед и ще освободят дъщеря ти.
Въпреки че той се опита да го скрие, забелязах, че предложението му хареса и ме запита:
— Какво ще иска царицата в замяна за своето приятелство.
Пазарихме се пет дни, но накрая направихме сделката.
— Ти ще позволиш на царица Лострис да продължи да копае в твоята долина и ще обявиш тази местност за забранена. Твоите поданици няма да ходят там по никакъв повод — казах му аз. Така гробницата на фараона щеше да бъде предпазена от оскверняване.
— Съгласен съм — каза Престер Бени-Джон.
— Ще доставиш на царица Лострис две хиляди коня, които аз ще избера от твоите стада.
— Хиляда.
— Две хиляди — не отстъпвах аз.
— Съгласен съм — каза той.
— Щом бъде свободна, на принцеса Масара да й бъде позволено да се омъжи за мъжа, който сама избере. Няма да й противоречиш.
— Това е против обичаите ни — въздъхна царят, — но съм съгласен.
— Когато ги заловим, Аркоун и крепостта Адбар Сегед ще ти бъдат предадени.
Той изглеждаше много доволен и кимна бързо.
— Накрая, на нас, египтяните, ще ни бъде разрешено да задържим плячката, която съберем от Аркоун, включително легендарния син меч.
— Съгласен съм — каза Престер Бени-Джон, явно доволен от сделката.
Той ми даде петдесет човека и на следващия ден се отправих към Кебуи, яздейки хубав жребец, подарък от царя.
Бяхме все още на пет дни от Кебуи, когато забелязах облаци прах пред нас. Сетне видях колесници да танцуват през нажежения въздух като мираж. Когато наближиха, колоните се построиха в строй за атака в галоп. Беше красиво да се наблюдава. Подреждането им бе идеално и разстоянието между колесниците толкова точно, че изглеждаха като броеница. Чудех се кой ли ги командва.
Закрих с ръка очите си, когато наближиха, и сърцето ми подскочи, като познах конете на водещата колесница. Бяха Рок и Чейн — моите любимци. Обаче не успях веднага да позная водача им. Бяха изминали почти три години, откакто не бях виждал Мемнон. Разликата във възрастта между седемнадесет и двадесет е разлика между момчето и мъжа.
Бях свикнал да яздя със седло и стремена по етиопски маниер и сега се бях изправил на стремената и махах с ръце. Колесницата сви, когато Мемнон ме позна и шибна с камшика конете.
— Мем! — виках аз. — Мем!
И неговият вик стигна до мен с вятъра.
— Таита! В името на Изида, това си ти!
Дръпна юздите и скочи от платформата. Първо ме прегърна, сетне ме отстрани и ние се загледахме с обич.
— Ти си блед и отслабнал, Таита. Кокалите ти стърчат. Това, което виждам, бели коси ли са? — Той дръпна косата ми при слепоочията.
Сега бе по-висок от мен, с тънък кръст и широки рамене. Кожата му бе потъмняла и намазана с масло, напомняше на полиран кехлибар. Жилите на врата му се опънаха, когато се засмя. Носеше златен нагръдник и отличието за доблест. Въпреки че изглеждаше невъзможно, бе по-красив, откакто го видях за последен път. Напомняше ми за леопард, гъвкав и загладен.
Той ме повдигна и ме постави на платформата на колесницата си.
— Вземи юздите — заповяда той. — Искам да видя дали си забравил старото си умение.
— В коя посока? — попитах аз.
— На запад, към Кебуи, разбира се. Майка ми ще се ядоса, ако не те заведа направо при нея.