Страница 59 из 79
Спомням си възгласите, докато колесницата ни се носеше към финала: аз на юздите, а Мемнон на платформата, мятайки копия наляво и надясно в сламените чучела, покрай които профучавахме с голяма скорост. Принцът виеше като демон, а дългата му плитка се развяваше на вятъра като опашката на нападащ лъв.
Скоро се появиха и други предизвикателства, в които той започна да се отличава, и то без никаква помощ от моя страна. Когато минеше покрай млади момичета със златното отличие за доблест на гърдите си и лентата на победител, завързана на плитката му, те се кикотеха, изчервяваха се и свеждаха срамежливо очи. Веднъж нахлух в палатката му с важни новини, но веднага изскочих, защото вниманието на принца бе погълнато от младото красиво тяло под него. Измъкнах се безшумно, малко натъжен, ме годините на невинност бяха изминали.
Извън тези удоволствия нищо не можеше да се сравни със скъпоценните часове, които прекарвах при господарката. На тридесет и три години тя бе в разцвета си. Чаровна, изтънчена и самоуверена, тя наистина се бе превърнала в царица.
Всички я обичаха, но никой както мен. Дори любовта на Танус не можеше да се мери с моята привързаност. Гордеех се, че тя все още има нужда от мен и се осланя на преценките и съветите ми така доверчиво. Въпреки другите радости в живота ми тя завинаги щеше да остане голямата ми любов.
Би трябвало да бъда доволен и преситен, но неспокойната ми натура ме теглеше да изследвам непознатото. Когато не работех в гробницата на фараона, планините ме примамваха.
Започнах да правя къси разходки из клисурите, сам или с Хюи.
С него за пръв път видяхме стадо кози високо над нас в планината. Досега не бяхме срещали такава порода. Бяха два пъти по-високи от тези, които бяхме виждали в поречието на Нил.
Хюи занесе новината за тези огромни кози до корабите ни, разположени при Кебуи. След месец господарят Танус, преметнал лък през рамо и придружен от Мемнон, пристигна в долината на гробницата. Принцът се бе превърнал в ревностен ловец като баща си и нямаше търпение да тръгне след козите. Що се отнася до мен, бях много доволен, че ще имам възможността да проуча по-подробно тези планински земи.
Имахме намерение да се изкачим само до най-близките върхове, но когато се изкатерихме на един от тях, пред нас се разкри невероятна гледка. Издигаха се планини, чиито върхове опираха в небето. Те правеха върха, на който бяхме застанали, съвсем нищожен и ни мамеха да продължим нагоре.
Нил също се изкачваше през стръмни долини и мрачни клисури, които пенеха водите й. Невинаги можехме да следваме курса на реката и на места бяхме принудени да се движим по шеметните кози пътеки през неприветливите планини.
Когато навлязохме навътре в планините, те вече не изглеждаха толкова страшни.
Бяхме стотина мъже и водехме десет коня, натоварени с провизии. Лагерувахме в едно от онези бездънни дефилета. Трофеите от последния лов на Танус и Мемнон лежаха на камъните, очакващи нашите оценки и възхищение. Бяха две глави на козли, по-големи от всичко, което бяхме виждали в нашите пътешествия. Рогата им бяха толкова тежки, че два роба едва повдигаха една глава. Внезапно заваля.
В нашата египетска долина вали веднъж на двадесет години. Никой от нас не бе виждал дъжд като този, който се изля върху нас.
Първо, плътен тъмен облак закри небето над скалите, така че ние се потопихме от слънчева светлина в дълбок мрак. Студен вятър се втурна надолу към долината и смрази телата и духа ни. Струпахме се уплашени на едно място.
Светкавица се стрелна като копие от мрачния облак и разтресе скалите наоколо, изпълвайки въздуха с миризма на сяра. Над нас изтрещя гръмотевица, а земята под краката ни се разлюля.
Тогава заваля. Не бе обикновен дъжд, приличаше на водопад. Не можехме да дишаме, водата запълваше ноздрите и устата ни и имах чувството, че се давя. Водната струя бе толкова плътна, че едва различавах човека, застанал до мен. Побягнахме да се скрием под близката скала.
Беше студено. Не познавах такъв студ, бяхме се покрили единствено с нашите тънки ленени шалове. Студът проникваше до костите ни и ние треперехме така, че зъбите ни тракаха.
През шума на дъжда дочух още един. Това бе вода, падаща от скала на скала като ненаситно чудовище, повличайки всичко по пътя си.
Пороят ме повлече — помислих си, че умирам, докато се премятах, и студена вода изпълни гърлото ми. Обгърна ме мрак и реших, че съм мъртъв.
Смътно си спомням как нечии ръце ме изтеглят от водата, а сетне ме отнасят на някакъв бряг. Чувах принцът да ме вика. Преди да отворя очи, усетих мириса на горящи дърва. Почувствах топлина да се разлива по тялото ми.
— Таита, събуди се! Кажи ми нещо! — Гласът бе настоятелен и аз отворих очи. Лицето на Мемнон плуваше пред мен, той ми се усмихна. Сетне викна:
— Той отвори очи, господарю Танус.
Открих, че се намираме в пещера, а навън бе паднала нощ. Танус се приближи и приклекна до принца.
— Как си, стари друже? Надявам се да не си си счупил кокалите?
С усилие седнах и внимателно се опипах, преди да отвърна:
— Всяка става ме боли, освен това съм страшно гладен.
— Значи ще оживееш — засмя се той, — въпреки че преди малко се съмнявах, че някой от нас ще се спаси. Трябва да се махаме от тези проклети планини, преди нещо още по-лошо да ни е сполетяло.
— Какво стана с останалите? — попитах аз.
Танус поклати глава.
— Всички се удавиха. Ти си единственият, когото успяхме да изтеглим от водата.
— А конете?
— Удавиха се. Всичките.
— Храна?
— Никаква — отвърна Танус. — Дори лъкът ми бе отнесен. Останаха ми само мечът и дрехите на гърба.
На разсъмване напуснахме убежището си в скалите и се спуснахме надолу към тази коварна долина. В подножието й открихме труповете на хора и коне.
Между камъните и сипеите започнахме да търсим каквото бе останало от запасите ни. За моя голяма радост намерих медицинското си сандъче непокътнато, въпреки че бе пълно с вода. Извадих съдържанието му и го оставих да се суши на слънцето, докато направя кожени презрамки, с които да го нося на гърба си.
През това време Мемнон отряза парчета месо от трупа на един кон. Събра съчки, изхвърлени от пороя, и започна да пече месото. Когато се нахранихме, прибрахме останалото месо и потеглихме.
Пътуването скоро се превърна в кошмар. Изкачвахме стръмни хълмове и се спускахме в клисурите отвъд тях. Тази пустош, изглежда, нямаше край, а изранените ни крака, обути в сандали, ни боляха при всяка крачка. През нощта треперехме около малките огньове, запалени от изхвърлени от реката съчки.
На втория ден разбрахме, че сме загубили пътя и се лутаме. Бях убеден, че сме обречени да умрем в тези ужасни планини. Тогава чухме реката и когато се изкачихме до седлото между два високи върха, видяхме Нил да се извива в дефилето. Това не бе всичко. На бреговете видяхме струпани разноцветни палатки, а между тях се движеха хора.
— Цивилизовани хора — казах моментално аз. — Защото дрехите им са изтъкани.
— А това са коне — съгласи се Мемнон, сочейки към животните, завързани извън лагера.
— Погледни нататък! — посочи Танус. — Сигурно могат да обработват метал. — Бе забелязал блясъка на мечове и върховете на стрели.
— Трябва да разберем кои са тези хора. — Бях впечатлен от това какво племе може да живее на такава негостоприемна земя.
— Може да ни прережат гърлата — изръмжа приятелят ми. — Какво те кара да вярваш, че тези планинци не са жестоки като земята, на която живеят?
По-късно разбрахме, че са етиопци.
— Конете им са превъзходни — прошепна Мемнон. — Нашите не са толкова високи. Трябва да слезем долу и да ги разгледаме.
Принцът страстно обичаше конете.
— Господарят Танус е прав. — Предупреждението му възбуди моята обикновено благоразумна природа. — Може да са опасни диваци, нищо, че са облечени в цивилизовани дрехи.
Седнахме на склона и поспорихме известно време, но накрая любопитството ни надделя и се спуснахме надолу по дефилето.