Страница 18 из 79
От тогава нататък пазехме всяко събитие от живота на детето за времето, когато Танус ще е с нас. Той му даде първата лъжичка с каша, а принцът бе така сепнат от непознатия вкус, че сбърчи лице и изплю дразнещата го храна по брадичката си. Сетне силно зарева за майчиното мляко. Царицата го взе в прегръдките си и му подаде гърдата си, а Танус ги наблюдаваше смаяно. Неочаквано бащата посегна и измъкна зърното от малката му уста. Това не се стори занимателно нито на принца, нито на мен. Той бе недоволен от безцеремонния жест и го показа, а аз бях шокиран. Представих си как царят пристига неочаквано и сварва Великия египетски лъв с ръка на дясната гърда на Нейно Величество.
Когато запротестирах, господарката ми каза:
— Не се превземай. Това е само невинна игра.
— Съгласен съм, че е забавно, но се съмнявам в невинността на играта — промърморих аз, защото бях забелязал как лицата им светнаха при това докосване. Взаимната им страст бе като гръмотевица във въздуха. Знаех, че няма да успеят да се въздържат още дълго и че дори чувството за отговорност и чест на Танус накрая ще бъде надвито от тяхната любов.
Същата вечер посетих храма на Хор и направих щедро жертвоприношение. Сетне се молих и помолих бога:
— Нека предсказанията от плочките на Амон Ра да не се отлагат повече. Положението става нетърпимо, а това означава смърт и позор за всички ни.
Понякога е по-добре човек да не се опитва да променя съдбата. Молитвите ни могат да бъдат изпълнени по неочакван начин.
Бях лекар на принца, но всъщност той не се нуждаеше от медицинските ми умения. Беше наследил желязното здраве на баща си и бе преждевременно развит. Апетитът и храносмилането му бяха чудесни. Поглъщаше като лъв всичко, поставено в устата му.
Спеше непробудно и се събуждаше само за да се нахрани. Когато му покажех пръст, той наблюдаваше движението му с големите си тъмни очи и се опитваше да го улови и да се изправи до седнало положение. В тези си опити той успя много преди връстниците си. Започна да се изправя и да пълзи на възраст, когато другите едва започваха да сядат. Направи първата си крачка, когато другите започваха да лазят.
Танус беше при нас в този паметен ден. През последните два месеца бе на поход, защото войските на червения узурпатор бяха превзели Асиут. Този град бе центърът, около който бяха съсредоточени северните укрепления, и фараонът му бе заповядал да се отправи по реката с цялата си флотилия и да го превземе.
Много по-късно научих от Кратас колко тежко е било сражението, но накрая армията на Танус бе пробила стените и нахлула в града. Прогонили узурпатора отвъд границите на неговото царство и му нанесли големи поражения.
Младият мъж се завърна в Тива и бе приветстван от цялото население. Фараонът положи още една верига на раменете му — Златото за храброст, и изплати заплатите на всички подкове, които помогнаха да постигне тази победа.
След срещата си с царя Танус веднага дойде в беседката във водните градини, където го очаквахме. Докато стоях на пост пред вратата, двамата с господарката се прегърнаха страстно след дългата раздяла. Накрая се наложи да ги разделя, защото прегръдката им можеше да ги поведе в една-единствена посока.
— Господарю Танус — едва не извиках аз, — принц Мемнон става нетърпелив.
Те неохотно се разделиха и младият мъж се обърна към детето. То лежеше голо на чакаловата кожа, която му бях постлал на сянка. Той коленичи пред него.
— Здравей, твое Царско Височество. Нося вести за нашия триумф — пошегува се Танус.
Мемнон изписка радостно, когато видя баща си. Сетне блестящият златен накит привлече погледа му и той се изправи на крака. Направи четири несигурни крачки, измери с поглед веригата и я сграбчи с две ръце.
Всички приветствахме неговия подвиг, а Мемнон се усмихваше, държейки плячката си.
— Таита, той има слабост към жълтия метал също като теб — изсмя се Танус.
— Не златото го привлича, а завоюването му — заяви господарката. — Един ден и той ще носи същото отличие на гърдите си.
— Несъмнено! — Бащата вдигна момчето нависоко и Мемнон потръпна от удоволствие и зарита с крака, настоявайки за още игри.
Така за мен и за Танус детето бе признак за промяна, както смяната на сезоните. От друга страна, животът на господарката се въртеше около часовете, прекарани с детето и любимия мъж. Времето между посещенията на Танус й изглеждаше прекалено дълго и мъчително, а всяко посещение — прекалено кратко.
Както бяхме предсказали на церемонията на водите в Елефантина, разливът това лято бе голям. Когато водите се отдръпнаха, полетата блестяха от новите наноси черна кал. Те скоро се покриха с буйна растителност. Когато принцът направи първите си крачки, хамбарите на Египет бяха препълнени, а килерите дори на най-бедните поданици изобилстваха от храна. На западния бряг дворецът на Мемнон постепенно започваше да придобива очертания, а войната на север се очертаваше победна за нас. Боговете се усмихваха на фараона и неговия народ.
Единствено двамата любовници не бяха доволни — въпреки че бяха достатъчно близо, за да се докосват, те бяха разделени от бездна, по-широка от долината, в която живееха. Всеки от тях ми напомняше за пророчествата от плочките на Амон Ра, като че ли бях лично отговорен за изпълнението на виденията си. Напразни бяха протестите ми, че съм само огледало, в което се отразява бъдещето, и че не съм аз този, който мести камъчетата по дъската за игра на бао на съдбата.
Старата година измина и реката започна отново да се надига, завършвайки безкрайния цикъл. Това бе четвъртият разлив, който плочките на Амон Ра бяха предрекли. Както всички останали и аз очаквах моето видение да се сбъдне преди края на този сезон. Когато това не се случи, и двамата, моята господарка и Танус, сурово ме обвиниха.
— Кога ще съм свободна да бъда с Танус? — въздъхна царица Лострис. — Трябва да направиш нещо, Таита.
— Не мен, боговете са тези, които трябва да питаш. Мога да се моля, но това е всичко.
Сетне измина още една година без никаква промяна и дори Танус стана мрачен.
— Толкова надежди бях възложил на теб, че съм поставил цялото си бъдещо щастие в ръцете ти. Кълна ти се, Таита, че ако скоро не направиш нещо…
Той млъкна и се втренчи в мен. Заплахата бе по-страшна, защото не бе доизказана.
Въпреки всичко измина още една година и дори аз започнах да губя надежда в собствените си предсказания. Реших, че или боговете са променили решението си, или онова, което съм видял, е било изпълнената ми с копнежи фантазия.
Накрая принц Мемнон бе почти на пет години, а майка му — на двадесет и една, когато пристигна вестоносец от север на една от нашите разузнавателни галери.
— Делтата падна. Червеният узурпатор е мъртъв. Долното царство е в пламъци. Градовете Мемфис и Аварис са разрушени. Храмовете са изгорени и сринати до земята, а статуите на боговете се търкалят в праха — каза той.
Фараонът отвърна:
— Не е възможно. Искам да повярвам в това съобщение, но не мога. Как е могло да се случи без наше знание? Узурпаторът притежаваше голяма войска, повече от петнадесет години не успяхме да го победим. Кой и го извършил за един ден?
Пратеникът трепереше от страх и умора, защото пътят бе тежък и той знаеше как се отнасят с носителите на гибелни вести в Тива.
— Червеният узурпатор е бил убит, без да успее да извади меча от ножницата си. Войската му е била разбита, преди да свирят тревога.
— Как е извършено това?
— Божествени Египте, не зная. Казват, че нов ужасяващ враг е дошъл от Изток, бърз като вятъра, и никой не може да устои на гнева му. Въпреки че никой не го е виждал, нашата армия се оттегля от северните граници. Дори най-смелите не искат да излязат насреща му.
— Кой е този враг? — настоя фараонът и за пръв път усетихме в гласа му страх.
— Наричат го „царят на пастирите“. Хиксосът.
Двамата с Танус се пошегувахме с това име. Но никога повече нямаше да го сторим.