Страница 79 из 80
— Само минутка — помолих господарката си и преди тя да успее да ме спре, се изкатерих на най-високата скала, за да погледна към долината.
Първата газела се беше приближила на не повече от двеста-триста крачки от фараона. Той беше поел каишките на леопардите от слугите си и в същия миг, когато главата ми се показа над ръба на хълма, разтвори пръсти и пусна двата звяра срещу газелите. Отначало те бяха доста спокойни, сякаш имаха намерение първо да поразгледат отдалеч и да си набележат жертвите, и чак след това да ги нападнат. Газелите обаче ги усетиха и като по даден сигнал всички се впуснаха в луд бяг. Като ято врабчета, подплашени от сокол, панически се пръснаха из цялата долина.
Леопардите хукнаха подире им. Разгъваха красивите си тела, после едва-едва докосваха земята с предните си крака, прибираха тялото си, свиваха се за миг и отново литваха напред. Само след секунди летяха с такава бързина, с каквато никога не съм предполагал, че едно животно е способно да се движи. В сравнение с тях газелите сякаш бяха затънали в блато — краката им едва се надигаха от земята, а телата им тежко се придвижваха напред. Двете големи котки лесно застигнаха стадото и дори задминаха една-две, преди да решат коя точно да нападнат.
Ужасените животни всячески се опитваха да избягнат смъртоносния сблъсък. В последния миг се отлепяха от земята и още във въздуха променяха посоката си с надеждата да излъжат леопардите. Но пъргавите хищници се спускаха след жертвите си и неотклонно ги следваха. Краят беше неизбежен. Най-сетне всеки се хвърли върху гърба на своята жертва, събори я сред облаци прах и впи безмилостно зъби в гръкляна й. Краката на газелата подрипваха във въздуха в предсмъртна агония, сетне смъртта я заковаваше на място.
От вълнение бях останал без дъх. Трябваше господарката ми да ми извика, за да се освободя от опиянението.
— Таита! Слизай веднага. Ще те видят.
Бързо се изпързалях по сипея. Мисълта ми все още бе при леопардите. Помогнах на господарката си да се качи на магарето и бързо се насочихме навътре в пустинята, преди някой да ни е видял. Известно време тя ми се сърдеше. Но щом й споменах, уж съвсем случайно, името на Танус, забрави лошото си настроение и пришпори магарето да върви по-бързо.
Скрихме се зад билото на един висок хълм и едва когато се уверих, че никой не ни е проследил, свърнахме към гробниците в Трас. Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от стъпките на магарето, което така тропаше с копитата си по камъните, сякаш ходеше по стъкло. Никакъв ветрец не полъхваше и от убийствената горещина скоро се облях в пот; Въздухът над главите ни натежаваше и все повече ме обземаше чувството, че наближава буря. Далеч, преди да са се показали гробниците, за всеки случай се обърнах към господарката си:
— Въздухът е изключително сух. Трябва да пипнеш малко вода…
— Не спирай! Като стигнем, ще имаме достатъчно време за вода.
— Аз само се грижа за теб, господарке — заоправдавах се.
— Не бива да закъсняваме. Колкото повече се бавим, толкова по-малко време ще бъда с Танус.
Разбира се, тя беше права, защото нямаше да мине много време, преди другите да усетят, че сме изчезнали. Както знаете, господарката ми беше всеобща любимка и щом ловът свършеше, все щеше да се намери кой да потърси компанията й.
Колкото наближавахме скалите, толкова и нетърпението й нарастваше. Струваше й се, че магарето върви прекалено бавно, затова скочи от гърба му и се затича напред. Изкачи дюната пред нас и сочейки с пръст напред, високо се провикна:
— Ето, почти стигнахме мястото!
Господарката ми заподскача от радост върху дюната, когато внезапно задуха силен вятър. Той ни грабна изотзад като в прегръдка, а в същото време из хълмовете и каньоните се разнесе ужасният му вълчи вой. Косата на господарката ми се развя като знаме над главата й, полата й се надигна, за да разкрие стройните й бедра, а тя самата, обзета от луда страст, се развъртя в буен танц, сякаш не друг, а вятърът беше любимият, когото чакаше. Но аз не споделях настроението й.
Над Сахара се надигаше буря. Сред навъсените жълтеникави небеса се виеше злокобният вихър на пясъците. На талази се придвижваше към нас, поглъщайки всичко пред себе си като огромна вълна, заливаща кораловите рифове, за да ги скрие от погледите ни. Песъчинки, изпълнили въздуха, зашибаха по голите ми крака. Хукнах с всички сили напред, влачейки магарето след себе си. Вятърът в гърба ми се усилваше и всеки миг можеше да ме повали.
— Трябва да побързаме — изкрещях на господарката си, за да надвикам бурята. — Трябва да стигнем гробниците, преди бурята да ни е връхлетяла.
В небето се надигаха облаци пясък, които затъмниха слънцето. Всичко потъна в сивкавата им сянка, а небесното светило заприлича на оранжева топка, която дори не дразнеше окото. Пясъкът ни заслепяваше и аз свалих вълнения си шал, за да увия с него главата на господарката.
Поведох я за ръка из мъглата, обгърнала ни отвсякъде. Накъдето и да погледнех, бяхме обградени от плътна стена пясък. Вече се питах дали не съм сбъркал посоката, когато изведнъж точно пред нас зейна черният вход на една от гробниците. Водейки с едната си ръка господарката си, а с другата магарето, забързах към закрилата на скалата. Галерията стигаше до самия хълм, където правеше остра чупка и излизаше пред погребалната камера с мумията. Всъщност в гробниците вече нямаше дори мумии. Още преди векове крадци бяха отнесли всичко, оставяйки голи стени и потъмнелите фрески по тях, изобразяващи призрачните фигури на богове и чудовища, които да плашат любопитните.
Господарката ми се облегна уморено на каменната стена, но мислите й отново бяха насочени към любимия.
— Но така Танус никога няма да ни намери — отчаяно възкликна тя, с което естествено дълбоко ме засегна след всичко, което бях направил да я скрия от бурята. Разтоварих магарето и прибрах всичко в един от ъглите. От една от торбите извадих меден съд, напълних го с вода от меха и го подадох на господарката си.
— И какво ще стане сега с фараона и приятелите ни? — попита тя между две глътки. Винаги е мислила за другите, дори когато сама се намира в опасност.
— Ловджиите ще се погрижат за тях — успокоих я аз. — Те са опитни мъже и познават добре пустинята.
„Но не чак толкова, че да предусетят бурята“ — мрачно си помислих. На жените и децата никак нямаше да им е леко.
— Ами с Танус? — продължаваше да се тревожи тя. — Какво ще стане с него?
— Ти за Танус не се тревожи. Той винаги ще се оправи. Толкова време е живял в пустинята, че е станал същински бедуин. Навярно е усетил бурята навреме и се е скрил.
— А ние ще можем ли да се върнем на реката? — господарката ми се замисли най-накрая и за собствената си сигурност. — Ще успеят ли да ни открият?
— Тук сме в безопасност. Имаме достатъчно вода за няколко дни. Щом бурята отмине, ще се върнем на реката.
И като стана дума за водата, за по-сигурно преместих меха навътре, за да не стъпи магарето върху него. Беше настанал непрогледен мрак и затова започнах да ровя в торбите, за да извадя маслената лампа, която бях поръчал на роба да ни осигури. За миг тънкият фитил не искаше да се запали, но когато раздухах по-добре пламъка, гробницата се озари от игривата жълтеникава светлина.
Бях застанал с гръб към входа на галерията и още се занимавах с лампата, когато господарката ми нададе такъв сърцераздирателен писък, че се вледених от ужас. Сърцето ми силно затуптя и мигновено посегнах към камата. Но когато зърнах чудовището, изправило се над главите ни, замръзнах. Каквото и да представляваше това страховито създание, с един нож надали щях да му направя нещо.
Светлината на лампата беше твърде слаба, за да успея да го различа. Стоеше изправено като човек, само дето беше прекалено едро, а със странната си глава ми заприлича на онзи крокодилоподобен звяр от Отвъдното, който чака под везните на Тот, за да разкъса сърцата на грешниците. Главата му блестеше със змийски люспи, а отпред имаше огромен клюн — като на орел или на костенурка, и аз не знам. Очите му представляваха две дълбоки дупки, които ни гледаха без капчица милост. Над раменете му се размахваха мощни криле, които макар и прибрани наполовина, гневно пляскаха по огромното туловище. Имах чувството, че всеки миг чудовището ще полети към господарката ми и ще я сграбчи с металните си нокти. Сигурно и тя си е помислила същото, защото преди още звярът да е помръднал, из гробницата отново се разнесоха писъците й.