Страница 69 из 80
Танус се надигна от земята, отметна завивките си и отговори предизвикателно:
— Ами тогава ще трябва да слезеш да си го вземеш.
Слънчевите лъчи паднаха върху сляпото око на Шуфти и то заблестя като сребърна монета. Той вдигна високо дясната си ръка и рязко я свали.
При този знак хората му нададоха боен вик и размахаха мечовете над главите си. Шуфти им посочи надолу и те се спуснаха като вълна, за да залеят тясната долина на Галала.
Танус изтича до средата на храма, където някогашните жители на града бяха издигнали висок каменен олтар на своя покровител Бес, джуджето-бог на музиката и пиянството. Кратас и останалите офицери се завтекоха след него, докато аз и всички „робини“ сграбчихме завивките си и като закрихме глави, започнахме да пищим от ужас.
Танус се изкатери на олтара и опря коляно на земята, за да стегне огромния Ланата. Нужна му беше цялата сила, за да опъне докрай тетивата на лъка, но когато се изправи отново, металната жица в ръцете му затрептя на слънцето, сякаш беше живо същество. Той се пресегна зад рамото си, за да извади една стрела от колчана и зачака, обърнат към входа на храма, откъдето трябваше да се появят разбойниците.
Под олтара Кратас и останалите се разположиха в редица и също заложиха стрели на лъковете си в очакване на неприятеля. Бяха шепа хора, които едва смогваха да заградят пътя към олтара. В тях имаше нещо толкова героично и в същото време толкова отчаяно, че изведнъж бях обзет от желание да съчиня поема в тяхна чест. Ала преди да ми е дошъл наум и началният стих, и на входа се показаха първите главорези.
Стълбата, която водеше към храма, беше доста тясна и по нея можеха да се разминат до пет души. Оттам до позицията, която беше заел Танус, нямаше и четиридесет крачки. Щом главите на разбойниците се появиха между каменните колони на входа, той опъна тетивата и изпрати първата си стрела. Само с нея успя да убие трима души. Първият беше доста висок, с дълги, мазни плитки, които се спускаха зад гърба му. Беше полугол, само с къса препаска около хълбоците. Стрелата го улучи право в гърдите и премина през тялото му.
Оплискана с кръвта на първия убит, стрелата се заби в гърлото на следващия. Изгубила от силата си, тя все пак се показа зад тила му, но не би могла да продължи полета. Перцето в края й се впи в плътта на жертвата и с това кратката й разходка сред враговете щеше да свърши, ако един от мъжете сам не беше наранил окото си с бронзовото острие. Двете Свраки останаха приковани един за друг и като се свлякоха в краката на идващите след тях, задръстиха прохода с телата си. За миг настъпващият неприятел бе спрян на стълбите, но след това стрелата се отскубна от главата на последния убит и отнесе окото му. Труповете на двамата се разделиха и всеки падна на една страна, позволявайки на множеството отзад да нахлуе в двора на храма. Защитниците ги посрещнаха с дъжд от стрели и труповете, които заваляха по земята, на вълни преграждаха пътя на идващите. Скоро неприятелят трябваше да прескача телата на убитите и ранените си другари, за да нахлуе в храма.
Разбира се, това не можеше да продължи дълго. Разбойниците напираха все повече, а броят им превъзхождаше няколко десетки пъти този на шепата бранители. Както прииждащите води на Нил отнасят със себе си пясъчните диги, така и огромната маса на нападателите помиташе сега живи и умрели и изпълваше двора на светилището, обграждайки от всички страни олтара на Бес.
Враговете бяха твърде близо и обградените не бяха в състояние да използват вече лъковете. Затова те ги захвърлиха и грабнаха мечовете си.
— Хор, дай ми сила! — нададе Танус бойния си вик и мъжете около него го подеха, залавяйки се за работа. Метал зазвъня о метал. Свраките се опитваха всячески да достигнат противниците си, но те бяха образували кръг около олтара и пазейки гърбовете си, успешно отблъскваха напора им. Откъдето и да се покажеха, разбойниците неизменно биваха посрещани от смъртоносните им мечове, които поваляха всичко пред себе си. На тях обаче не им липсваше смелост и те дори не помисляха да отстъпят. Паднеше ли един, друг веднага заемаше мястото му.
По едно време на входа се показа самият Шуфти. Той не участваше в сражението, а само гледаше отстрани и ревеше в лицето на всеки от хората си, които се огънеше и обърнеше гръб на защитниците. Сляпото му око се въртеше страховито из орбитата си, а гласът му гърмеше:
— Искам асириеца жив! Искам да го убия бавно, за да се наслаждавам на предсмъртните му викове.
Разбойниците не обръщаха внимание на жените, които се бяха свили върху рогозките и покрили главите си, пищяха, обезумели от страх. Аз пищях най-силно от всички, още повече, че да се стои насред самото полесражение не беше приятно преживяване. Между стените на храма вече се бяха събрали поне хиляда въоръжени мъже, които вдигаха прах до небесата и без да гледат къде стъпват, раздаваха ритници на всички посоки. Затова предпочетох да се отдръпна в един от ъглите.
Един от разбойниците за момент изостави другарите си и се надвеси над мен. Дръпна шала ми с ръка и ме погледна в очите.
— Мила Изидо — зяпна ме той, — ето това се казва красавица!
Беше грозен като дявол. Почти нямаше зъби, а едната му буза беше разкрасена с дълбок белег. Докато се взираше в лицето ми, можеше да ме отрови с дъха си.
— Само почакай да свършим с ония там и ще ти покажа нещо, от което ще запищиш от удоволствие — увери ме той и страстно ме притегли към себе си, за да ме целуне.
Първата ми мисъл беше да го отблъсна далеч от себе си, но се въздържах и отвърнах на целувката му. В двореца на господаря Интеф имах доста време да се науча как се прави и вече можех да накарам всеки мъж да се разтопи от удоволствие.
Вложих цялото си умение в тази целувка. Докато разбойникът се наслаждаваше на устните ми, аз бръкнах в пазвата си и скришом извадих малката си кама. Забих му я точно между петото и шестото ребро. Свраката понечи да изкрещи, но аз бързо запуших устата му със своята и нежно го поех в прегръдките си. Завъртях ножа из сърцето му и го измъкнах едва когато разбойникът потръпна в ръцете ми и безпомощно се отпусна. Оставих го да се изтърколи на земята и се огледах.
За няколкото секунди, които ми бяха нужни да се отърва от новия си почитател, положението на отбраняващите се значително се беше утежнило. В редиците им зееха дупки. Двама бяха убити, а Амсет беше ранен в дясната ръка и отчаяно размахваше меча си с лявата.
С облекчение трябваше да видя, че на Танус нищо му няма и с дивашкия си смях още раздава правосъдие с меча си. Но според мен вече беше пропуснал момента да затвори капана. Разбойниците до един се бяха вмъкнали в храма и го бяха наобиколили от всички страни, както кучетата обикалят дървото, на което се е скрил леопардът. Само след броени минути силите на малкия му отряд щяха да привършат и Свраките щяха да ги избият.
Пред очите ми приятелят ми уби още един разбойник, забивайки меча си дълбоко в гърлото му, след което ловко издърпа оръжието си и се отдръпна назад. Разтърси тежко глава и се провикна тъй, че чак стените се затресоха:
— Гвардейци, на помощ!
В същия миг всяка от робините, които досега само гледаха къде да се скрият, скочи на крака и захвърли настрана дългата роба, за да не й пречи. Мечовете отдавна бяха извадени от ножниците и войниците светкавично удариха разбойниците в гръб. Изненадата беше пълна и в началото неприятелят дори не можа да реагира. Преди да разберат какво става, поне стотина от враговете бяха покосени от предрешените гвардейци. За да се защитят от неочакваното нападение, те трябваше да се обърнат на другата страна, излагайки гърбовете си на Танус и малката му дружина.
Разбойниците се биеха като лъвове — не може да им се отрече, — но според мен го правеха не от смелост, а от отчаяние. Тясното пространство не им позволяваше да се разгърнат и в бъркотията сами си пречеха едни на други. В същото време насреща им бяха може би най-опитните войници в цялата египетска армия.