Страница 63 из 80
— Зад теб! — извиках и в последния момент Танус успя да се освободи от двамата пред себе си, за да отговори на удара му. Най-сетне усети, че ще трябва да отстъпи. Обкръжен от две страни, той не би могъл да се справи с противника и затова започна да се измъква, развъртвайки майсторски меча. Толкова бързо го движеше, че сякаш се обграждаше с невидима стена, която мечовете на враговете му не можеха да пробият.
Но в един момент си дадох сметка, че Танус се уморява. От горещината и напрежението бе плувнал в пот, а болезнените гримаси издаваха нечовешките му усилия да възпира противниковите атаки. Дългите месеци на разврат и пиянство си бяха казали своето.
При следващия удар на брадатия бедуин Танус залитна назад и се опря на скалата до пътеката. Аз стоях от другата страна на пътя и безпомощно наблюдавах. Разбойниците сякаш не сещаха умора. Водени от бедуина, те не преставаха да вият като подивели кучета, а ръката на Танус не бе толкова бърза и ударът й отслабваше.
Чак тогава забелязах, че единият от обезглавените разбойници бе изпуснал копието си насред пътеката. Давах си сметка, че ако не направя нещо веднага, приятелят ми ще бъде насечен на парчета. Затова събрах колкото смелост имах и изпълзях от скривалището си. В желанието си да се разправят по-бързо с опасния противник Свраките бяха забравили за мен. Незабелязано се промъкнах до копието и го вдигнах от земята. Щом усетих между пръстите си хладния метал, сякаш се превърнах в съвсем друг човек.
От тримата разбойници най-опасен беше бедуинът, а и аз бях най-близо до него. Беше с гръб към мене и вниманието му беше насочено към Танус. Необходимо ми бе просто да насоча копието си към него и да го набуча.
Знам, че там, където са бъбреците, човешкото тяло е най-уязвимо. С познанията ми по анатомия не ми беше никак трудно да улуча мястото. Пронизах разбойника точно на пръст встрани от гръбначния стълб. Копието потъна дълбоко в десния бъбрек, разрязвайки го с хирургическа точност. При удара главатарят застина. Аз обаче развъртях широкото острие из раната, както ме беше учил Танус, за да не оставя на врага си никакви шансове за спасение. Мечът на разбойника се изплъзна от ръката му и той нададе такъв пронизителен писък, че другарите му неволно се обърнаха и позволиха на Танус да се измъкне от капана им.
Още с първия си удар той прободе единия от тях право в гърдите. Преди да е изтеглил обратно оръжието си от трупа на убития, последният оцелял от бандата с всички сили хукна сред пясъците.
Приятелят ми се затича подире му, но направи само няколко крачки и се спря задъхан.
— Нямам вече сили. След него, Таита, не оставяй гадната твар да се измъкне.
На света рядко са се раждали хора, които да бягат по-бързо от мен. Притиснах с крак убития бедуин, за да извадя копието си от тялото му, и се втурнах след бягащия.
Настигнах го бързо. Толкова бяха безшумни стъпките ми, че той дори не разбра как го приближавам. С копието си пронизах ахилесовото му сухожилие и го повалих на земята. Мечът излетя от ръката му. Нещастникът лежеше и крещеше от ужас, ритайки във въздуха с крака. Обзет от непознато, садистично удоволствие, аз заподскачах около него, бодейки го с копието, така че да ми застане по-удобно за последния удар.
— Коя от жените ти хареса повече? — питах и в същия миг забих оръжието си в бедрото му. — Майката с големия корем или момиченцето? Не ти ли беше прекалено тясна?
— Милост, милост! — пищеше разбойникът. — Нищо не съм направил. Другите бяха. Не ме убивай!
— По дрехите ти има засъхнала кръв — отсякох аз и го набучих в корема, но не смъртоносно. — Така ли крещеше детето, както ти сега?
Той се сви на кълбо, за да си защити корема, и оголи гърба си. Ударих го в гръбначния стълб, точно между два от прешлените. Това го парализира. Тогава аз се дръпнах встрани.
— Много добре — изсъсках му. — Искаше да не те убия, ами няма да те убия. Малко ти е да умреш!
Обърнах се и си тръгнах. Раненият запълзя след мен, влачейки парализираните си крака, както рибарите — мрежите си пълни с риба, но след няколко метра силите му изневериха, той се отпусна на земята и отчаяно захленчи. До вечерта слънцето все щеше да го убие с безмилостните си лъчи.
Като се върнах при него, приятелят ми ме изгледа.
— Никога не съм подозирал какъв дивак живее у теб — поклати той глава. — Винаги ще ме изненадаш с нещо.
Свали меха с вода от гърба на магарето и ми го подаде. Аз обаче му направих знак да пие пръв.
— Имаш повече нужда от мен — рекох му.
Очите му се притвориха с наслада, докато на големи глътки пиеше благотворната течност. После пое дълбоко дъх и заяви:
— Кълна се в милата Изида, ти се оказа прав. Станал съм като жена. Малко да поразмахам меча и се уморявам.
После огледа труповете и със задоволство отбеляза:
— Е, започваме да се справяме с фараоновата заповед.
— Там е работата, че се справяме твърде зле — възразих. Той се намръщи, а аз продължих: — Трябваше да хванем поне един от разбойниците жив, за да ни заведе до свърталището на Свраките. Защото вече и онзи там — посочих аз към умиращия сред скалите, — няма да ни свърши работа. Аз съм виновен. Позволих на гнева да ме води. Но повече тази грешка няма да се повтори.
Към средата на пътя започнах да се разкайвам за постъпката си с негодника.
— Все пак и той беше човек като нас.
Обаче Танус изсумтя:
— Това беше едно животно, един мръсен чакал, който си получи заслуженото. Не го жали! Забрави го. По-добре ми кажи защо толкова държиш да се върнем при избитото семейство, вместо да продължим направо към лагера на Кратас.
— Трябва ми тялото на мъжа.
Едва когато стигнахме до обезобразения труп, обясних на приятеля си какво имам предвид. Мъртвецът беше започнал да се разлага и наоколо се носеше тежка смрад. Но пък и лешоядите се бяха погрижили да оставят съвсем малко месо върху скелета.
— Погледни му косата — рекох на приятеля си. — Случайно да познаваш друг с такива къдрици?
За миг той ме изгледа учудено, но после се усмихна и погали русата си коса.
— Помогни ми да го натоварим на магарето — наредих му аз. — Кратас ще го отнесе в Карнак, където ще го балсамират. Ще заплатим погребението му и на гробницата ще напишем твоето име. Още утре, при залез-слънце, населението на Тива ще научи, че Танус господарят Хараб е загинал в пустинята и лешоядите почти са го изяли.
— Ами ако чуе Лострис… — уплаши се той.
— Ще й пиша. Но мисля, че дори и господарката ми да се разтревожи, това няма да има голямо значение. Важното е другите да помислят, че си умрял.
Кратас се беше разположил на лагер в първия оазис по пътя на керваните към Червено море, на по-малко от ден път от Карнак. Беше взел със себе си сто души от гвардията на Сините крокодили, грижливо подбрани лично от него, както му бях заръчал. Двамата с Танус пристигнахме в лагера късно през нощта. Пътят беше дълъг и изтощителен и затова първата ни работа беше да се проснем край огъня и да се наспим.
При изгрев-слънце приятелят ми вече беше на крак и разговаряше с хората си. Отдалеч можеше да се види с каква радост го посрещат. Офицерите го прегръщаха, а войниците го поздравяваха и щастливо се усмихваха, щом той се обърнеше към всеки от тях по име.
На закуска Танус нареди на Кратас да отнесе разлагащото се тяло на мъжа в Карнак, където да му уреди подходящо погребение и да се погрижи мълвата за мнимата му смърт да обиколи цяла Тива. Аз предадох на Кратас писмо, което по доверен пратеник трябваше да стигне до господарката Лострис в Елефантина. Той подбра десетима от войниците си и заедно с магарето и вонящия му товар се приготви да потегли към Карнак.
— Гледай да ни настигнеш по пътя към морето. Ако не успееш, ще те чакаме в оазиса Гебел Нагара — извика подире му Танус, докато групата се отдалечаваше от лагера. — И да не забравиш на връщане да ми донесеш Ланата!
Щом Кратас и хората му се скриха от погледа ни, Танус се разпореди останалите също да се приготвят за път. Щяхме да поемем в обратната посока — по пътя на керваните към морето.