Окото на тигъра

Коженото палто се олюляваше плавно около стройните й бедра и при всяка крачка лъскавата й черна коса танцуваше по раменете й. Видях, че носи черни кожени ръкавици, за да скрие ранената си ръка, и си казах, че никога досега не бе изглеждала толкова красива, както в мига, в който ме предаваше.

Влезе в кабината до мен и вдигна слушалката. Закачих бързо моята слушалка и излязох от кабината. Когато отворих вратата на нейната кабина, тя се обърна и ме изгледа с досада.

— Е, добре, тъпо ченге — ще ми дадеш ли някакво обяснение или да ти пръсна главата — казах аз.

— Ти! — погледна ме ужасено тя и закри устата си с ръка. Изгледахме се втренчено.

— Какво стана с истинската Шери Норт? — попитах аз и въпросът ми й подейства отрезвяващо.

— Убиха я. Намерихме тялото й — напълно обезобразено — в една каменоломна край Аскот.

— Мани Ресник ми каза, че са я убили… промълвих аз. — Но не му повярвах. И ми се изсмя в лицето, когато се качих на катера, за да се споразумея с него и Сюлейман Дада и да ти спася живота. Нарекох те „Шери Норт“, а той ми се изсмя и ми каза, че съм глупак — усмихнах й се горчиво. — Но е бил прав, нали? Наистина съм бил глупак.

Тя мълчеше и не смееше да ме погледне в очите. Продължавах да говоря, убеден, че предположенията ми се потвърждават.

— И така, след като Шери Норт е била убита, решили са да не съобщават за смъртта й, а да заложат клопка в къщата на семейство Норт. Надявали са се, че убийците ще се върнат да проверят кой се е настанил в къщата или пък че някой друг наивник ще им помогне да попаднат на следата. Избрали са теб за примамка, защото си обучен полицейски водолаз. Така е било, нали?

Тя кимна мълчаливо, но все още не срещаше погледа ми.

— Но е трябвало да те накарат да понаучиш нещо за морските обитатели. Тогава нямаше да хванеш огнения корал и щеше да ми спестиш доста неприятности.

Беше преодоляла първоначалната си изненада от срещата ни. Сега вече можеше да извика чичо Дан и хората му, ако искаше да го направи. Стоеше, без да продума, полуизвърната настрани, а бузите й поруменяха от притеснение въпреки тъмнозлатистия й тен.

— Първата нощ ти се обади по телефона, като си мислеше, че съм заспал. Докладваше на началника си, че глупакът се е появил. Заповядаха ти да ме оплетеш в мрежата си. И — о, миличка — как добре успя да ме оплетеш.

Най-накрая вдигна очи към мен, поглеждайки ме предизвикателно, и ми се стори, че думите напираха зад стиснатите й устни, но не проговори и аз продължих:

— Затова използваше задния вход на магазина на Джими, за да не те видят съседите, които са познавали Шери. Затова двамата наемни убийци на Мани дойдоха да ти изпекат пръстите на газовата печка. Те са искали да разберат коя си ти — защото ти в никакъв случай не си била Шери Норт. Нея вече са я били убили.

Исках и тя да проговори. Мълчанието й ми действаше на нервите.

— Какъв пост заема чичо Дан — инспектор ли е?

— Главен инспектор е — отвърна тя.

— Веднага познах, че е ченге, още щом го видях.

— Ако си знаел всичко, защо изобщо се захвана с тая работа — попита тя.

— В началото само се съмнявах, а когато проумях нещата, вече бях се влюбил до уши в теб като някакъв глупак.

Тя се дръпна назад, сякаш бях я ударил, а аз продължавах безмилостно.

— След всичко, което преживяхме заедно, мислех, че ти е добре с мен. Доколкото знам, когато обичаш някого, не го похарчваш с лека ръка.

— Но аз съм полицайка — сопна ми се тя, — а ти си един убиец.

— Никога не съм убивал човек, ако той не е стрелял първи по мен — отвърнах й аз, — така както и ти уби Сюлейман Дада.

Думите ми я извадиха от равновесие. Започна да заеква и се огледа наоколо, сякаш бе попаднала в капан.

— Ти си крадец — продължи да ме напада тя.

— Да — съгласих се аз. — Някога бях крадец, но то беше много отдавна и оттогава се старая да се поправя. Ако имаше кой да ми помогне, щях да успея.

— Ами трона… — продължи тя, — нали в момента крадеш трона?

— Не, мадам — ухилих й се аз.

— А какво има в ковчега тогава?

— Триста фунта пясък от Залива на костенурките. Когато го видиш, спомни си за приятните ни мигове там.

— Ами тронът — къде е той?

— При неговия законен собственик, народа на Сейнт Мери, представляван от президента Годфри Бидъл.

— И ти си се отказал от него? — недоверчиво ме зяпна тя и ми се стори, че нещо друго просветна в погледа й. — Но защо, Хари, защо?

— Ами нали ти казах, старая се да се поправя.

Отново се вторачихме един в друг и изведнъж видях, че тъмносините й очи се напълниха със сълзи.

— И си дошъл тук, знаейки какво те очаква? — попита тя със задавен глас.

— Исках ти да решиш — казах аз и сълзите й се процедиха като капчици роса през дългите и тъмни мигли. Продължавах решително. — Сега ще изляза от кабината и ще мина през изхода към самолета. Ако никой не повика ченгетата, ще се кача на следващия полет и вдругиден ще си плувам край рифа и ще си играя с делфините.

— Но те ще тръгнат по следите ти, Хари — каза тя, а аз поклатих глава.

— Президентът Бидъл съвсем наскоро промени спогодбите за екстрадиране. Докато съм на Сейнт Мери, никой не може да ме пипне с пръст. Дал ми е дума, че ще бъде така.

Обърнах се и отворих вратата на кабината.

— Но ще бъда дяволски самотен, когато стигна при Залива на костенурките.

Обърнах й гръб и тръгнах бавно и решително към изхода за заминаващи пътници точно когато прозвуча второто повикване за моя полет. Изминах най-дългото и най-опасното разстояние в живота си, а сърцето ми туптеше в такт със стъпките ми. Никой не ме спря, а аз не смеех да се обърна назад.

Щом се настаних на седалката на швейцарския самолет и закопчах колана си, замислих се колко ли време ще й трябва да надвие ината си и да ме последва до Сейнт Мери. Сетих се, че имам да й кажа още много неща.

Трябваше да й кажа, че съм сключил договор да извадя останалите части на златния трон от Топовния проток и да ги предам на представителите на народа на Сейнт Мери. След продажбата на съкровището президентът Годфри Бидъл на свой ред беше ми обещал да ми купи нова дълбоководна яхта — същата като „Танцуващата по вълните“, в знак на благодарност от името на неговия народ.

Така щях да мога да осигуря на моята любима всички удобства, а освен това зад хижата ми при Залива на костенурките беше заровен един сандък с грузински позлатени сребърни прибори, с парите от които щях да се издържам през мъртвия сезон. В края на краищата, не можех да се променя съвсем. Но вече никога нямаше да правя черни курсове. Щом самолетът излетя и започна бързо да се издига над сините езера и гористите планини, се сетих, че даже не знам истинското й име. Реших, че това ще бъде първото нещо, за което ще я попитам, когато я посрещна на летището на остров Сейнт Мери — Перлата на Индийския океан.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4004

Издание:

Уилбър Смит. Окото на тигъра

Художник — оформител: Евгени Генков

ИК „АБАГАР“