Страница 72 из 79
— Той не го искаше! — възкликна Азирафел. — Не съм ли ти го казвал винаги, Кроули? Ако си направиш труда да погледнеш по-навътре, ще откриеш че дълбоко в душата си всеки е…
— Не е свършило още — сряза го Кроули. Адам се обърна и като че ли чак сега ги забеляза. Кроули не беше свикнал хората на мига да се досещат кой е, но Адам се взираше в него, сякаш целият живот на Кроули беше изографисан вътре в черепа му и той, Адам, го разчиташе. За миг позна що е истински ужас. Винаги бе смятал, че изпитваният досега от него ужас е онзи, истинският, но в сравнение с това ново усещане онова си беше жалко шубе. Ония Долу можеха да прекратят съществуването ти, като… ами, като ти причинят болка в непоносими количества, но това момченце тук можеше не просто да ти прекрати съществуването само като си го помисли, но и вероятно да подреди нещата така, все едно никога не си съществувал. Погледът на Адам прелетя към Азирафел.
— Извинете, ама вие защо сте двама души в един? — попита той.
— Ами — отвърна Азирафел — много дълго е за…
— Не е редно да се тъпчете така — заяви Адам. — Според мен по-добре е да станете пак двама отделни човеци. Зрелищни специални ефекти не последваха. Азирафел просто се появи до мадам Трейси.
— Ох, как ме засърбя — възкликна тя. После огледа Азирафел отгоре додолу. — Еее — продължи тя с леко разочарован тон, — кой знае защо, но ви мислех за по-млад.
Шадуел изгледа ревниво ангела и премести ударника на пушката гръмотевица с подчертан жест.
Азирафел погледна новото си тяло, което за беда много приличаше на старото, макар че пардесюто беше по-чистичко.
— Виждате ли — рече Кроули. Гласът му тегнеше от фаталистична мрачност. — Всъщност не е толкова просто. Мислите си, че войните започват, защото са застреляли някой стар херцог или пък някой е отрязал нечие ухо, или пък някой си е разположил ядрените ракети не където трябва. Не е така. Това са просто… ами просто поводи, които нямат кой знае колко общо със самите войни. Истинската причина за тях е, че когато две страни не могат да се гледат помежду си, напрежението се трупа и после всичко може да стане повод — ама всичко, което ти скимне. Ти как се казваш… ъ-ъ…, момченце?
— Това е Адам Йънг — представи го Анатема и се приближи. Нют се влачеше подире й.
— Точно така, Адам Йънг — потвърди Адам.
— Добре се представи. Спаси света. Вземи си свободен полуден — рече Кроули. — Но всъщност нещата няма да се променят кой знае колко.
— Мисля, че си прав — додаде Азирафел. — Убеден съм, че мойте хора искат Армагедон. Много тъжна работа.
— Някой има ли нещо против да ни обясни какво става? — запита строго Анатема и скръсти ръце. Азирафел сви рамене.
— Много дълга история — започна той. Анатема вирна брадичка.
— Ами започвайте тогава.
— Добре. В началото…
Мълнията блесна, заби се в земята на някакви си метри от Адам и си остана там — цвърчаща колона, която в основата си се разширяваше, сякаш дивото електричество изпълваше невидима форма. Човеците притиснаха гърбове о джипа.
Светкавицата изчезна, а на мястото й стоеше момък от златен огън.
— Олеле — възкликна Азирафел, — това е той.
— Кой той? — попита Кроули.
— Божият глас — поясни ангелът. — Метатронът. Ония го гледаха вторачено. После Пепър се обади:
— Не е вярно. Метатронът е пластмасов, има си лазерно оръдие и може да става на хеликоптер.
— Това е Космическият метатрон — поясни с отпаднал глас Уенслидейл. — Аз имах такъв, но главата му падна. Според мен този е по-друг.
Прекрасният безизразен поглед падна върху Адам Йънг; после се извърна рязко към бетона встрани, който клокочеше.
От врящата земя се надигна фигура — нещо като царя на демоните от пантомимата, но ако този тук беше играл някога в пантомима, ще да е била от онези представления, от които никой не си е тръгнал жив и после се е наложило да докарат поп да изпепели мястото. Не се различаваше особено от другата фигура, само дето пламъците й бяха кървавочервени.
— Ъ — рече Кроули, като се мъчеше да потъне в седалката. — Здрасти… ъ.
Онова червеното му метна възможно най-краткия поглед, като че си го отбелязваше за по-нататъшна консумация, а после се вторачи в Адам. Когато заговори, гласът му приличаше на милион излитащи мухи.
То избръмча някаква дума, която прозвуча на чулите я човеци все едно им прокарваха пила по гръбнака.
Говореше на Адам, който му отвърна:
— Хм? Не. Вече казах. Казвам се Адам Йънг — и той изгледа фигурата от главата до петите. — А ти как се казваш?
— Велзевул — подсказа му Кроули. — Господар на…
— Благодаря, Кроули — обади се Велзевул. — Покъсзззно с тебе трябва сериозззно да си поприказззваме. Убеден сзззъм, че имашззз много да ми разззправяшззз.
— Ъ — рече Кроули. — Ами нали разбирате, случилото се е…
— Млъзззк!
— Добре. Добре — отвърна припряно Кроули.
— А сега, Адам Йънг — обади се Метатронът, — макар и на този етап да оценяваме помощта ти, разбира се, длъжни сме да добавим, че е наложително Армагедон да се проведе сега. Може да изникнат някакви временни неудобства, но те надали биха попречили на хода на върховното добро.
— А — прошепна Кроули на Азирафел, — иска да каже, че трябва да унищожим света, за да го спасим.
— Шжжжто сзззе отнасззя до това на чий ходззз ще пречи, това тепърва шжжжте се реши — избръмча Велзевул. — Но трябва да сзззе реши сзззега, момченцзззе. Такава е твоята орисззз. Писано е.
Адам пое дълбоко дъх. Човеците стаиха своя. Кроули и Азирафел от известно време не се сещаха да дишат.
— Просто не ми е ясно защо всичко и всички трябва да изгарят и изобщо — заяви Адам. — Милиони риби и китове, и дървета, и… и овце, и к’вото си щете. И да беше за нещо важно, ами то да се види чия банда по я бива. Същото е като с нас и Джонсънитите. Ама дори и да победите, всъщност не можете да разбиете другите, щото вие не го искате наистина. Искам да кажа, не завинаги. И после пак ще почнете всичко отначало. И ще продължите да пращате такива като тия двамата — той посочи Кроули и Азирафел — да мътят на хората главите. Като че не е достатъчно мъчно да си хора, та и разни други да се мъкнат да ти мътят главата.
Кроули се обърна към Азирафел.
— Джонсънитите?
Ангелът сви рамене.
— Според мен ранна отцепническа секта — обясни той. — Гностици един вид. Като офитите. — Челото му се набърчи. — Или май бяха сетитите… Не, това бяха колиридийците. Ох, Божичко. Съжалявам, имаше ги със стотици, много е трудно да им хванеш дирите.
— И мътели на хората главите — измърмори Кроули.
— Няма значение! — отсече Метатронът. — Целият смисъл на Сътворението на света, на Доброто и Злото…
— Не виждам какво му е толкоз страхотното на това да сътвориш хората като хора и после да ти е криво, че се държат по хорски — сопна се Адам. — Както и да е, ако престанете да разправяте на хората, че всичко щяло да се натамани, след като умрат, току-виж пробват да го натаманят, докато са живи. Ако аз командвах, щях да направя така, че хората да живеят много по-дълго, като дъртия Метусалем. Ще е много по-интересно, а и може и да почнат да се замислят какво правят с цялата околна среда и с екологията, защото след сто години пак ще ги има.
— А — възкликна Велзевул. Всъщност започваше да се усмихва. — Исзззкаш да власзззтваш надзз сззвета. Така по мязззаш на Бащ…
— Мислих си за всичко това и не ща — заяви Адам, извръщайки се леко и кимайки насърчително на Ония. — Такова де, че има к’во да се променя, има, ама после сигурно хората постоянно ще ми се влачат и ще ме юркат аз да турям всичко в ред през цялото време и да ги отървавам от всичкия боклук, и да им правя още дървета, и какво му е доброто на това? Все едно да трябва да подреждаш спалните на хората вместо тях.
— Ти и твойта си спалня не подреждаш — обади се Пепър зад гърба му.
— За мойта си спалня нищо не съм казал — възрази Адам. Ставаше дума за стая, чийто килим се беше загубил от поглед от няколко години насам. — Говоря за спалните изобщо. Не става дума за мойта си лична спалня. Това е аналогия. Ей за това ти говоря.