Добри поличби

— Така да се каже — отвърна Адам.

Възвишена и самотна орис бе това да си председател на Асоциацията на жителите на Долен Тадфийлд.

Р. П. Тайлър, нисък, добре охранен, доволен, крачеше с тежка стъпка по селския път, придружен от Шуци, миниатюрния пудел на жена му. Р. П. Тайлър знаеше разликата между правилно и грешно, в живота му нямаше никакви морални неясноти. Ала не се задоволяваше просто с това да е удостоен да различава правилното от грешното. Негов дълг беше да го обяснява на света.

Импровизирани подиуми, полемични стихове, прокламации — не на Р. П. Тайлър тия. Неговата трибуна беше колонката за писма на тадфийлдския „Адвъртайзър“. Ако нечие съседско дърво беше достатъчно небрежно и ръснеше листа в градината на Р. П. Тайлър, Р. П. Тайлър първо внимателно ги помиташе, после ги събираше в кутии и оставяше кутиите пред входната врата на съседа с рязка бележка. После пишеше писмо до „Тадфийлд адвъртайзър“. Ако мернеше тийнейджъри, насядали на селския мегдан и пуснали касетофон, да купонясват, той се заемаше да им разясни кривия път, който са хванали. И след като побегнеше, сподирван от подигравките им, пишеше до „Тадфийлд адвъртайзър“ за Моралния упадък и за Днешната младеж.

Откакто миналата година се пенсионира, писмата зачестиха дотолкова, че дори и „Тадфийлд адвъртайзър“ не успяваше да ги публикува всичките. И наистина писмото, което Р. П. Тайлър бе дописал, преди да тръгне на вечерна разходка, завършваше с:

Господа,

С тревога отбелязвам, че днешните вестници вече не се чувстват задължени на своите читатели, на нас, хората, които плащаме вашите надници…

Той огледа скършените клонки, обсипали тесния селски път. „Изобщо не допускам — заразмишлява той, — че като ги пращат тия бури, се сещат за сметката за почистване. А ние, данъкоплатците, им плащаме надниците…“

Ония, които тази мисъл засягаше, бяха синоптиците от „Радио четири“66, които Р. П. Тайлър обвиняваше за времето.

Шуци спря до един крайпътен бук и вдигна краче.

Р. П. Тайлър извърна засрамено поглед. Единствената цел на редовната му вечерна разходка може и да беше извеждането на кучето да се облекчи, но проклет да е, ако го признаеше сам пред себе си. Загледа се в буреносните облаци. Бяха се струпали високо горе — извисяващи се кули в опушеносиво и черно. Не бяха само трепкащите езици на светкавиците, които се стрелкаха из тях като в началните кадри на филм за Франкенщайн; беше и това как спираха, стигнеха ли границата на Долен Тадфийлд. А в центъра им имаше кръгло петно от дневна светлина, но светлината беше някак напрегната, жълтеникава като насилена усмивка.

Толкова тихо беше.

Разнесе се нисък тътен.

По тесния път се зададоха четири мотоциклета. Те се стрелнаха покрай него, завиха зад ъгъла и подплашиха един фазан, който прехвърча през пътя в нервна червеникавозелена дъга.

— Вандали! — кресна подире им Р. П. Тайлър.

Провинцията не беше създадена за хора като тях. Беше създадена за хора като него.

Той дръпна каишката на Шуци и двамата поеха по пътя.

След пет минути той зави зад ъгъла и попадна на трима от мотоциклетистите, наобиколили повалена табела — жертва на бурята. Четвъртият, висок мъж с огледално стъкло на каската, бе останал на мотоциклета.

Р. П. Тайлър огледа положението и без никакви усилия стигна до определено заключение. Тези вандали — той, разбира се, бе излязъл прав — бяха дошли в провинцията, за да се изгаврят с Военния паметник и да събарят табели.

Тъкмо понечи да се запъти към тях решително и се присети, че го превъзхождаха числено, че бяха по-високи и че без съмнение бяха психопати насилници. В света на Р. П. Тайлър никой освен психопатите насилници не караше мотоциклет.

Така че той вирна брадичка и тръгна наперено край тях, без наглед изобщо да ги забелязва67, като през това време съчиняваше наум писмо („Господа, тази вечер с тревога забелязах многобройни хулигани на мотоциклети да нахлуват масово в Хубавото ни село. Защо, о, защо властите не предприемат нищо във връзка с тази чума на…?“).

— Здрасти — подвикна един от мотоциклетистите и вдигна стъклото на каската си. Отдолу се показа изпито лице със спретната черна брадичка. — Май нещо се загубихме.

— А — отвърна неодобрително Р. П. Тайлър.

— Табелите май вятърът ги е съборил — продължи мотоциклетистът.

— Да, предполагам — съгласи се Р. П. Тайлър. С изненада забеляза, че огладнява.

— Мда. Е, тръгнали сме за Долен Тадфийлд. Една официозна вежда се вдигна.

— Вие сте американци. Предполагам, от военновъздушната база. (Господа, докато служех на нацията, аз бях чест за моята родина. С ужас и тревога забелязвам, че летците от Тадфийлската военновъздушна база кръстосват благородната ни земя, облечени като същински разбойници. Макар и да оценявам тяхната важност за отстояването на свободата на западния свят…)

После любовта му към наставленията надделя.

— Върнете се около километър назад по този път и завийте по първата пресечка вляво — боя се, че пътят е в плачевно състояние. Писах многобройни писма до съвета по този повод, вие слуги или господари на обществото сте, ги питах, в крайна сметка кой ви плаща надниците? После надясно, само че то не е точно надясно, наляво се пада, но после ще разберете, че завива на обратно надясно, там има табела — „Поритс лейн“, но, разбира се, не е „Поритс лейн“, погледнете в картата на Кралското картографско управление, ще видите, че е просто източният край на „Форест хил лейн“, ще излезете в селото, после минавате покрай „Бикът и цигулката“ — това е пивница — и после, като стигнете църквата (посочих на хората, съставящи картата на Кралското географско управление, че това е църква с шпил, не с кула, всъщност писах до „Тадфийлд адвъртайзър“ с предложение да започнат местна кампания за поправка на картата и силно се надявам, че когато най-после тези хора разберат с кого си имат работа, набързо ще обърнат другия край), после стигате до един кръстопът, значи пресичате кръстопътя право направо и веднага стигате до втори кръстопът, сега значи поемате по лявото разклонение или продължавате право напред — и двата пътя водят право до базата (макар че по лявото отклонение пътят ви се скъсява поне с една пета от километъра), няма как да я подминете.

Глад се втренчи озадачено в него.

— Аз… ъ-ъ… не съм убеден, че схванах… — начена той.

АЗ ГО СХВАНАХ. ДА ВЪРВИМ.

Шуци джафна тихичко, стрелна се зад Р. П. Тайлър и се сви там разтреперана.

Непознатите яхнаха отново моторите си. Онзи в бяло („тъй като го гледам, хипи ще да е“ — помисли си Р. П. Тайлър) изпусна празно пакетче от чипс на тревния банкет.

— Извинете — лавна Тайлър. — Това пликче ваше ли е?

— О, то не е само мое — отвърна момчето. — На всички е.

Р. П. Тайлър се изпъна в цял ръст68.

— Младежо — рече той, — как бихте се почувствали, ако вляза у вас и започна да ръся боклуци навсякъде?

Замърсяване се усмихна мечтателно.

— Много-много доволен — въздъхна той. — О, това би било прекрасно.

Под мотоциклета му бензиново петно се разля в дъга върху мокрия асфалт.

Моторите форсираха.

— Аз нещо недоразбрах — обади се Война. — Вижте сега, защо трябва при църквата да завиваме обратно?

ПРОСТО МЕ СЛЕДВАЙТЕ — рече високият най-отпред и четиримата потеглиха заедно.

Р. П. Тайлър ги сподири с поглед, докато нещо, което правеше щрак щрак щрак, не привлече вниманието му. Обърна се. Четири фигури на колела се стрелнаха покрай него, а по петите им фигурка на кученце търчеше лудешката.

— Вие! Спрете! — кресна Р. П. Тайлър. Ония биха спирачки и го погледнаха.

— Знаех си, че си ти, Адам Йънг, и твойта малка, хм, клика. Мога ли да знам какво правите навън, деца, по това време на нощта? Бащите ви знаят ли, че сте навън?

66

Той нямаше телевизор. Или както казваше жена му: „Роналд не ще такова нещо в къщата, нали така, Роналд?“, и той винаги се съгласяваше, макар тайничко да му се искаше да погледа малко от ония цинизми, мръсотии и насилие, от които се оплакваше Националната асоциация на зрителите и радиослушателите. Не защото му се искаше да гледа такива работи, естествено. Просто защото искаше да знае от какво трябва да бъдат предпазвани другите.

67

Макар че като член (чети: основател) на местния квартален доброволен отряд наистина се опита да запомни номерата на мотоциклетите.

68

Един шейсет и пет.