Светослав Тертер

Когато Тертер напусна престола си, а Ногай идеше към Търново, Смилец събра търновските боляри и народ на Марно поле, за да размислят как да срещнат хана: с оръжие или с покорство? Дълги бяха пренията, но най-после надделя Смилецовото мнение — да приемат без съпротивление татарите. Малкото войска, с която разполагаше Търново, и страхът, що бе вселил в сърцата свирепият Ногай, много спомогнаха да се вземе това малодушно решение. Изпратиха Смилеца с дарове до хана.

Смилец срещна хана недалеко от Търново, което отиваше да обсади. Ханът беше вече стар, с бяла брада и черно бузесто лице, човек, надарен със силен ум и с ратоборни инстинкти. Тоя ужасен вожд на татарски орди, опленил и опустошил Тракия и Македония, беше сега зет на гръцкия император, който чрез това сродство бе се опитал да го умири, и сват на избягалий Тертера. Страшните татарски пълчища, от които чернееше полето, влачеха подире си безконечна върволица кола, натоварена с плячка. Близостта на българската столица изостри още повече алчността на тия скиталци и те чакаха по-скоро знак да я заемат с пристъп и разграбят. Смилец падна на колене пред хана, целуна скута на червеното му джубе и моли за милост към Търново. Ногай влезе в града, посрещнат като победител с черковните хоръгви от патриарха и болярите. Той слезна в Царевец. Там обяви, че едно царство не може да остане ни един ден без цар, а от Асеневите потомци едни са измрели, а други са се разбягали, затова той остава български господар. А понеже трябваше да се върне във владенията си, той оставя на трона Смилеца, като свой заместник и данник. Това решение изненада болярите, но то не търпеше никакво възражение и биде прието покорно. Смилец целуна тогава скута на хана и края на чехъла му в знак на подчинение.

След като се споразумяха по тоя миролюбив начин, Ногай пожела да види черквата „Св. Четирийсет мъченици“. На вратата патриарх Иоаким го посрещна с кръст. Ногай много се чуди на богатите украшения, а когато съгледа на стената изображението на кир Тодоровото пленение, той поиска да узнае какво е това. Ханът изслуша внимателно историята, после каза:

— Ако да беше жив и днес Асен, навярно би ме посрещнал другояче… Но понеже аллах ви не даде други Асен, то това е явната му воля, че аз трябва да ви бъда властител.

Подир това ехидно и дебелашко разсъждение, той се качи на Трапезица. Дълго изглежда прехласнат града с неговите страшни урви, скали, чуки и Янтра, що се виеше под тях като змия, и продума на велможата си Азатин бея:

— Колко би приличало на тия височини да се белеят минарета!

След два дена замина, като остави при Смилеца Азатин бея в качество на съветник и прибирач на данъка, условен да му се плаща от васала.

При всичката унизителност на положението търновските боляри си отдъхнаха, като видяха, че са избягнали по-голяма опасност, и на първо време с благодарност гледаха на престола Смилеца, вместо самия хан.

Смилец управляваше вече от една година България, всъщност — Търново и околностите му: властта му оставаше съмнителна и неопределена въз останалите области, чиито управители действуваха почти независимо. Той скоро се свикна с високото си положение, облякъл Тертеровата багреница на трона, въведе в двора етикетите и обичаите на прежните царствувания; той обсипваше щедро с почести болярите. Сродник на Андроника, Смилец беше спокоен от страна на Византия, спокоен и от страна на Ногая, увлякъл се в упорита война със съперника си хана Токтая. По характер добряк, мекосърдечен, той се лишаваше от полководческа дарба, но обладаваше здрав ум и знаеше да гали гъделите и страстите, за да печели привързаността на подчинените си.

Преди един месец Смилец доби радостното известие, че Ногай бил разбит от Токтая в един страшен бой близо до днешната Одеса и сам загинал, като се е спасявал с бягство.

От тая смърт олекна и нему, и на търновци. Той захвана да се чувствува по-здраво на нозете си, неговата самоувереност порасна. Суетен и тщеславен, засладил от пиянството на почестите на царския сан, той на здраво реши да го запази за себе си и да основе своя династия. Само едно безпокойство го глождеше: наскоро бе се завърнал в Търново княз Светослав, Тертеровият син. Присъствието в столицата на младия претендент на престола обезпокои Смилеца, както и преданите нем боляри, враждебни на Тертера още през царуването му. Особено се стресна патриарх Иоаким, сродник Смиленов и главна подпора негова.

VI. Политическа беседа

Смилец прие в налага честитенията на първите си боляри и за празника на царицата, и за годишнината на възцаряването си. Един от последните гости бе патриарх Иоаким. Приемната зала беше малко по-голяма от другите стаи в палата. Съзидан на тясното теме на чуката, той по неволя трябваше да има малки миогочислените си стаи, в които живееше семейството му, семейството на брата му севастократора Радослава и рояк дворцови и висши държавни сановннци.

Залата, с дебели каменни зидове, имаше изписани с арабески стени, дървен потоп, украсен с изкусни резби, нашарени с ярки разноцветни багри и позлати. Край стените се редяха ниски миндери, покрити с червен копринен плат. На една стена висеше образа в златно кръжило на Ивана-Асеня II, изписан с маслени багри от немайсторска ръка и потъмнял от времето.

Из отворените прозорци се виждаха в кръгозора сини върхове от Стара планина, а долу — част от града и Трапезица.

Един слънчев луч падаше въз скъпия шарен килим на пода и въз коленете на патриарха, седнал срещу Смилеца.

Те говореха за дневните събития.

— Та няма що повече да се безпокоиш, Смилчо: Ногая го няма и не ще стане из гроба. Умрелите умират един път, и когото погребат, бива погребен — ако тия агарянци се погребваха — думаше Ноаким, продължавайки мисълта си от захванатия разговор.

Смилец заходи из стаята замислен.

— Днес Азатин бей ми каза, че ще тръгне след няколко дена за Татария — каза той.

— И дай боже никога да се не върне неверникът. Той срамеше палата.

— Той срамеше палата с присъствието си, а аз срамях българската чест, като целувах скута на Ногая — каза Смилец.

— И аз срамях православната черква, като го посрещах с кръста и с хоръгвите, него — заклетия враг на Христа. Не знам дали милостивия бог ще ми прости тоя грях.

Смилец се замисли.

— Ние се унизихме, свети владико, за доброто на отечеството — каза той.

— То е вярно, но вярно е и това, че никога български цар и български патриарх не бяха слезнали тъй долу в безславието. Какво ще е казвал духът на тогова?

И патриархът погледна Асеневия образ.

После продължи:

— Но всемилостивий бог, види се, смили се над нас и ни избави от Ногая. Ногай не е жив — Смилец не е данник.

— Остая Чоки — забележи безпокоило Смилец.

— Чоки е слисан с оправянето на разнебитеното си бащино царство.

— Но като го оправи, ще помисли за правата си над България.

— Тогава ще помислим и ние за себе си. Но сега е рано да се тревожим — каза Иоаким, като броеше бързо кехлибаревата си броеница.

— Чоки е зет на Тертера и тая връзка ще усили желанието му, за да си завладее трона — продума Смилец.

— Но Чоки не е Ногай. Татарската мощ е навеки сломена от тоя непобедим Токтая, господ да му дава здраве… Най-после, най-лошото, което може да се случи, то е да промениш господаря: трона пак ще запазиш. Чоки по никой начин няма да дойде тука. Токтай ще му даде много работа там. Но казвам ти: ние ще смъкнем татарското иго. Считай се вече законен български цар. През коледните празници ще те венчея тържествено с короната в храма „Св. Димитрий“. Смилец васалът умря.

— Да — каза умислено Смилец, като че говори на себе си. — И когато при богослужението архидяконът ме нарича „самодържавний цар“, аз няма да се червя, като че някой ми удря плесница.

— Да, бъди спокоен. Повече се бой от Светослава. Казах ти: сломи го!

— Не е сгодно сега, той не ми е дал явна причина. Иоаким го изгледа сърдито.