Юмрукът на бога

Беше облечен така, както според него трябваше да бъде облечен човек, зает с добив на петрол — ботуши, дънки, колан, риза и каубойска шапка, макар това да не се налагаше, защото всъщност беше химик и се занимаваше с качествения контрол.

Погледна към километража — оставаха му 130 километра до отклонението за Абу Даби.

— Ще пусна една вода, скъпа — промърмори той.

— Добре, но внимавай — предупреди го Мейбел. — Тук има скорпиони.

— Но те не могат да скачат на повече от половин метър от земята — отвърна Рей и гръмко се разсмя на собствената си шега. Да те ухапе по пишката скачащ скорпион — чудесна смешка за апапите у дома.

— Рей, ужасен си! — отвърна Мейбел и също се засмя. Уокър отклони джипа встрани от пътя, изключи двигателя и отвори вратата. Отвън нахлу горещ въздух, сякаш бе отворил вратата на пещ. Слезе от колата и затръшна вратата след себе си, за да не избяга хладният въздух.

Мейбел остана вътре, докато съпругът й отиде до най-близката дюна и свали ципа на дюкяна си. Сетне погледна през предното стъкло и промърмори:

— О, мили Боже, какво виждам!

Посегна към фотоапарата, отвори вратата и излезе.

— Рей, смяташ ли, че той ще има нещо против да го снимам?

Рей гледаше на другата страна, погълнат от едно от най-големите мъжки удоволствия.

— Ей сега ще дойда, скъпа.

Бедуинът стоеше от другата страна на платното. Очевидно преди миг бе прекосил двете дюни, защото изникна съвсем ненадейно. Мейбел Уокър продължаваше да се колебае, застанала до десния преден калник с фотоапарат в ръка. Съпругът й се обърна и вдигна ципа си. Загледа се в мъжа от другата страна на пътя.

— Знам ли? — рече той. — Сигурно не. Но не го приближавай. Може да има бълхи. Ще запаля двигателя. Снимай го бързо и ако нещо се разсърди, скачай в колата.

Върна се на мястото си и запали двигателя, при което автоматично се включи и климатичната инсталация.

Мейбел Уокър направи няколко крачки напред и вдигна фотоапарата.

— Може ли да ви снимам? — попита тя. — Фотоапарат? Снимка? Щрак-щрак? За албума ми у дома?

Мъжът продължи да стои и да я гледа. Бялата му джалаба бе изцапана и прашна; спускаше се от раменете му до земята. Куфията в червено и бяло беше привързана на главата с две преплетени върви, а един от увисналите краища беше подпъхнат от другата страна на слепоочието му, така че платът покриваше лицето му от горния край на носа надолу. Очите му се взираха в нея над шарения плат. Малкото кожа на челото и в орбитите на очите бе потъмняла от слънцето на пустинята. Мейбел разполагаше с много снимки за албума си, но нито една на бедуин, и то на фона на ширналата се саудитска пустиня.

Вдигна фотоапарата. Мъжът не помръдна. Присви очи и погледна през визьора, питайки се мислено дали ще успее да избяга до колата навреме, ако арабинът хукне да я гони. Щрак.

— Много ви благодаря — рече тя. Но той продължаваше да стои като вкаменен. Широко усмихната, тя тръгна заднешком към колата. Спомни си съветите на „Рийдърс дайджест“ към американците, изправени пред хора, които не говорят английски: винаги се усмихвайте!

— Скъпа, скачай в колата! — викна съпругът й.

— Всичко е наред, мисля, че не се обиди — рече тя и отвори вратата.

Докато снимаше, касетата бе свършила и радиото се бе включило. Рей Уокър протегна ръка, издърпа я в колата и потегли почти с летящ старт.

Арабинът изгледа отдалечаващата се кола, сви рамене и изчезна зад пясъчната дюна, където бе паркирал собствения си, боядисан в цвета на пустинята ландроувър. След няколко секунди и той потегли по посока на Абу Даби.

— Какво си се разбързал? — попита Мейбъл Уокър. — Той нямаше да ме нападне.

— Не е там работата, скъпа. — Рой Уокър имаше стиснатите устни на човек, който контролира положението и е в състояние да се справи с всякакво международно усложнение. — Отиваме в Абу Даби и взимаме първия самолет за дома. Както изглежда, тази сутрин Ирак е навлязъл в Кувейт, дявол да го вземе. Всеки момент може да се озоват и тук.

Беше десет часът сутринта местно време на 2 август 1990-а.

Дванайсет часа преди това, напрегнат и превъзбуден, полковник Осман Бадри чакаше, застанал до веригите на един неподвижен танк Т-72, близо до малкото летище, наречено Сафуан. Макар и да не го знаеше тогава, за Кувейт войната щеше да започне и завърши именно там, при Сафуан.

Непосредствено до летището, което разполагаше с писти, но не и със сгради, на север и на юг, минаваше главният път. От мястото, където бе застанал с лице на юг, Бадри виждаше мъждивото сияние на Джара, а по-нататък и по на изток, отвъд залива, блясъка на осветения Кувейт Сити.

Беше възбуден, защото бе настъпило времето на неговата страна. Времето да бъде наказана кувейтската паплач заради онова, което бяха сторили на страната му, за необявената икономическа война, за финансовите поражения и за надменната им арогантност.

Нима Ирак не беше задържал в продължение на осем кървави години персийските орди, за да не се спуснат към северната част на залива и да сложат край на луксозния им живот? А сега за отплата страната му трябваше да мълчи, докато кувейтците крадяха и тяхната част от петрола на общото находище Румала? Може би трябваше да живеят като просяци, а Кувейт с неговото свръхпроизводство да сваля цените? Може би трябваше да преклонят глава, докато кучетата на Ал Сабах настояваха да си получат обратно жалките милиард и половина долара заем, отпуснат на Ирак по време на войната?

Не, както обикновено президентът бе взел правилното решение. Исторически погледнато, Кувейт беше деветнайсетата провинция на Ирак; винаги е било така, докато през 1913-а англичаните не теглиха своята проклета черта и не създадоха най-богатия емират в света. Още тази нощ обаче те щяха да си върнат Кувейт и Осман Бадри щеше да участва във великото историческо събитие.

Като армейски инженер, той нямаше да е на първата линия, но щеше да я следва с мостоваците си, земекопната техника, булдозерите и сапьорите, за да отваря пътя, ако кувейтците се опитат да го блокират. Засега въздушното наблюдение не беше дало данни за преграждения. Нямаше насипи, пясъчни берми, противотанкови окопи, бетонни капани. Но за всеки случай инженерните войски щяха да бъдат там, под командването на Осман Бадри, за да проправят пътя на танковете и моторизираната пехота на Републиканската гвардия.

На няколко метра от мястото, където бе застанал, в полевата командна палатка старшите офицери мъдруваха над картите си и правеха последни промени в плана за нападение, докато часовете и минутите отлитаха и всички стояха в очакване на последната заповед от президента в Багдад: Напред!

Вече се бе срещал и разговарял със собствения си началник, генерал Али Мусули, който отговаряше за всички инженерни войски в Ирак и на когото дължеше пълна преданост, задето през февруари го бе препоръчал за „специалната задача“. Увери началника си, че хората му са добре екипирани и напълно подготвени.

Докато стоеше и разговаряше с Мусули, в палатката влезе друг генерал и така го представиха на Абдуллах Кадири, командващ бронетанковите войски. В отсрещния край на палатката бе зърнал генерал Саади Тумах Аббас, командващ елитната Републиканска гвардия. Като предан партиен член и поклонник на Саддам Хюсейн, той се смути, когато чу Кадири, от бронетанковите войски, да промърморва под нос: „Политически плъх!“ Как бе възможно това? Не беше ли Тумах Аббас приближен на Саддам Хюсейн и не беше ли награден, задето спечели последната битка при Фао, която най-накрая доведе до разгрома на иранците? Полковник Бадри беше изхвърлил от главата си слуховете, че всъщност битката при Фао била спечелена от генерал Махер Рашид, който сякаш изчезна вдън земя.

В тъмнината край него прииждаха войници и офицери от дивизиите на Тауакулна и Медина. В мислите си неволно се върна към онази паметна нощ през февруари, когато генерал Мусули го бе освободил от задачата да довършва обекта при Ал-Кубай и му бе заповядал да се яви в главната квартира в Багдад. Предполагаше, че ще го изпратят другаде.