Юмрукът на бога

Обади се в банката, че няма да отиде на работа, и се отправи с колата за Залцбург, в снега и лапавицата, пристигайки късно сутринта. Майка й, в прекрасно здраве, се учуди, като я видя. Не беше падала, не се бе наранявала. Нещо повече, някакъв вандал беше прерязал кабела на телефона й извън апартамента.

Докато се върне във Виена, стана прекалено късно да ходи на работа.

Когато на другия ден се появи на бюрото си, намери Волфганг Гемютлих в по-лошо настроение от нейното. Той я укори горчиво за отсъствието й предишния ден и изслуша вкиснат обясненията й.

Причината за собственото му страдание скоро се изясни. Сутринта предишния ден в банката се появил млад мъж и настоял да се срещне с него.

Посетителят обяснил, че името му е Азиз и баща му притежава значителна сума в шифрована сметка. Баща му, обяснил арабинът, не бил разположен и искал синът му да го замести.

При това Азиз младши представил документи, които напълно и съвършено автентично доказвали, че е упълномощен от баща си, с пълни права да действа със сметката. Хер Гемютлих разгледал пълномощното, за да потърси някаква дребна грешка, но не успял да открие такава. Не му оставало друго, освен да се съгласи.

Младият мъж настоял, че желанието на баща му било да закрие сметката и да прехвърли сумата другаде. „И това, имайте предвид, фройлайн Харденберг, само два дни след пристигането в сметката на още три милиона долара, довеждайки общата сума на повече от десет милиона долара.“

Едит Харденберг изслуша мъчителната изповед на Гемютлих, сетне разпита за посетителя. Да, каза й той, собственото му име било Карим. Сега, когато споменала за това, той си спомнил, че носел пръстен с розов опал на малкия пръст на едната си ръка и имал наистина белег на брадичката си. Да не беше така погълнат от собственото си чувство на възмущение, банкерът може би щеше да се почуди на тези съвършено точни въпроси, които неговата секретарка задава за мъж, когото не е виждала.

Знаел, разбира се, призна Гемютлих, че притежател на сметката е някакъв арабин, но нямал представа, че е от Ирак и има син.

След работа Едит Харденберг се прибра и започна да почиства дома си. Три и бърса в продължение на часове. Занесе и хвърли два големи кашона в близкия контейнер за боклук. В единия имаше много гримове, парфюми, мазила и ароматизатори за вана, в другия — разни подробности от дамското бельо. Сетне отново се залови да чисти.

По-късно съседите казаха, че цялата вечер и до късно през нощта слушала музика, не както обикновено Моцарт или Щраус, а Верди и по-специално нещо от „Набуко“. Един особено музикален съсед определи откъса като „Хор на робите“, който пускала ли, пускала.

В малките часове на нощта музиката спряла и тя тръгнала някъде с колата си.

На следващата сутрин я намери един пенсиониран счетоводител, който разхождаше кучето си в парка Пратер. Той мина встрани от главната алея, за да даде възможност на кучето да си свърши работата в гората, далеч от пътя.

Беше облечена в спретнатото си сиво палто от туид, с косата на кок отзад, с дебели чорапи от пресукан памук и здрави обувки с нисък ток на краката. Въжето за пране, което беше преметнала през клона на дъба, не й бе изменило, а кухненската стълба намериха на метър от нея.

Тя висеше съвършено неподвижна и вкочанена, ръцете бяха отпуснати покрай тялото, а пръстите на краката сочеха право надолу. Едит Харденберг винаги си беше спретната дама.

Двайсет и осми февруари се оказа последният ден от войната по суша. В иракските пустини западно от Кувейт иракската армия беше заобиколена във фланг и унищожена. На юг от града дивизиите от Републиканската гвардия, които нахлуха в Кувейт на втори август, бяха престанали да съществуват. На този ден окупационните сили в града, след като запалиха всичко, което можеше да гори, и се опитаха да унищожат онова, което не би горяло, го напуснаха и потеглиха на север — една виеща се колона от бронетранспортьори, камиони, пикапи, коли и каруци.

Колоната беше сгащена там, където шосето на север пресича хребета Мутла. Самолети Игъл и Ягуар, Томкет и Хорнет, Торнадо и Тъндърболт, Фантоми и Апачи се нахвърлиха върху колоната и я превърнаха в почернели от пламъците останки. Челото й беше унищожено и затваряше пътя, така че останалите не можеха да мръднат ни напред, ни назад, а тъй като пътят прорязваше планината, нямаше как да излязат встрани от него. Мнозина от онези, които пътуваха с колоната, загинаха, а останалите се предадоха. На залез първите арабски части влязоха в Кувейт Сити, за да го освободят.

Тази вечер Майк Мартин се свърза отново с Рияд и чу вестта. Даде координатите си, а също и на една относително равна поляна наблизо.

Бяха останали без храна, топяха сняг, за да пият вода, беше страшно студено, а не смееха да запалят огън, за да не издадат укритието си. Войната беше свършила, но патрулите от планинските части може да не знаеха, или да не ги е грижа.

Малко след разсъмване дойдоха да ги приберат два хеликоптера Блакхок за далечни полети, дадени на заем от американската 101-ва десантна дивизия. Толкова голямо беше разстоянието от саудитската граница, че бяха дошли от боен лагер на своята дивизия, устроен на 80 километра във вътрешността на Ирак, след най-голямата атака с хеликоптери в историята. Дори от тази база на река Ефрат трябваше доста да попътуват до крайграничните планини близо до Ханакин.

Затова бяха два; вторият носеше допълнително гориво за обратния път.

За по-сигурно над тях кръжаха осем Игъла, осигурявайки въздушно прикритие, докато хеликоптерите зареждаха на поляната. Дон Уокър присви очи нагоре.

— Ей ги моите хора — изкрещя той. Докато двата Блакхока бръмчаха по пътя назад, Игълите ги пазеха до границата.

Сбогуваха се на брулен от вятъра къс пясък, заобиколен от останките на победената армия близо до саудитско-иракската граница. Въртящите се перки на един Блакхок вдигнаха прах и камъчета, отвеждайки Дон Уокър в Дахран, откъдето един самолет щеше да го отведе в Ал Харз. Малко по-настрани чакаше британски Пума, за да отведе хората от САС в тяхната тайна и оградена с въжета база.

Тази вечер в удобната заможна къща сред гънките на хълмистия Девън доктор Тери Мартин научи къде е бил всъщност брат му от октомври насам и че вече е извън Ирак и на сигурно място в Саудитска Арабия.

Ученият арабист едва не се поболя от облекчение, а СИС го закара с кола до Лондон, където заживя отново като лектор във факултета по ориенталистика и африканистика.

Два дни по-късно, на 3 март, командващите силите на коалицията се срещнаха в една палатка на малко и голо иракско летище, наречено Сафуан, с двама генерали от Багдад, за да преговарят по капитулацията.

Единствените говорители за съюзниците бяха генералите Норман Шварцкопф и принц Халид бин Султан. До американския генерал седеше командващият британските сили генерал сър Питър де ла Билиер.

И двамата западни офицери вярват до ден-днешен, че в Сафуан са дошли само двама иракски генерали. Всъщност са били трима.

Американците бяха организирали страшно гъста охранителна мрежа, за да изключат възможността някакъв атентатор да стигне палатката, която се срещнаха генералите от противостоящите сили. Около летището стоеше разположена в кръг с лице навън цяла американска дивизия.

За разлика от командващите коалиционните сили, които пристигнаха от юг, сменяйки поредица от хеликоптери, на иракската група бе заповядано да дойде с коли до кръстопът северно от летището. Там оставиха колите и се прехвърлиха на американски бронетранспортьори, които ги преведоха с американски водачи през останалите три километра до палатките, където ги очакваха.

Десет минути след като групата генерали, придружени от преводачите си, влязоха в палатката за преговори, по пътя от Басра се зададе друга черна лимузина „Мерцедес“. По това време пропускателният пункт на кръстопътя се командваше от капитан от американската Седма бронирана бригада, тъй като всички по-старши офицери се бяха отправили към летището. Нечаканата лимузина беше незабавно спряна.