Юмрукът на бога

Най-сетне сложиха каските и кислородните маски, сетне включиха последните към централния стенд, рамка с размер на голяма маса за ядене, наблъскана с кислородни бутилки. Уведомиха пилота, че са готови и се чувстват, добре, и той започна да изпуска отвътре въздуха и да намалява налягането във фюзелажа, докато се изравни с това отвън.

Това отне почти двайсет минути. Тогава седнаха отново и зачакаха. Петнайсет минути преди скачането в слушалките на надзорника на товарите се чу съобщение и той предаде на инструкторите да дадат знак на четиримата да превключат и да започнат да дишат не от стенда, а от индивидуалните си минибутилки. В тях имаше запас за трийсет минути, а за самия скок щяха да имат нужда само от три до четири минути.

В този момент само навигаторът в кабината знаеше точно къде се намира; групата на САС имаше пълно доверие, че ще бъде пусната там, където трябва.

Сега вече надзорникът поддържаше връзка с четиримата с непрекъснат поток от знаци, които завършиха, когато посочи с две ръце светлините над стенда. В ушите му достигаше поток от указания от навигатора.

Четиримата станаха и започнаха да се придвижват бавно, като космонавти, притиснати под товара на екипировката си, към рампата. Инструкторите, които също бяха с индивидуални кислородни бутилки, ги придружиха.

Мъжете от САС застанаха в редица пред все още затворената задна врата, всеки от тях следеше апаратурата пред себе си.

В С-4 задната врата се спусна и те се загледаха в тъмния въздух, който свистеше край тях. Отново сигнал с ръка, два пръста вдигнати от инструктора им показаха, че е С-2. Мъжете се потътриха до самия ръб на рампата и се загледаха към светлините (невключени) от двете страни на раззиналия се отвор. Светна червено, спуснаха очилата, светна зелено…

И четиримата се обърнаха на пети, с лице към самолета, и скочиха назад, с разтворени ръце, с главата надолу. Пред лицата им се мерна ръбът на рампата и Херкулесът изчезна.

Водеше сержант Стивънсън.

Стабилизирайки позата, четиримата падаха от нощното небе без звук, изминавайки надолу шест километра и половина. На 1000 метра автоматично включващите се от въздушното налягане устройства отвориха торбите и платът изригна навън. Майк Мартин, който беше втори, видя, че сянката на 15 метра под него спря да се движи. В същата секунда усети вибрациите от отварянето на собствения си парашут, сетне „квадратът“ пое тежестта му и от 200 километра в час скоростта му бе сведена до 22, като част от сътресението поеха еластичните въжета.

На 300 метра всеки разкопча закопчалките, които придържаха раницата на кръста му, и спусна товара по краката си, като го закачи на пръстите. Там щяха да останат до края — щяха да ги пуснат само на 30 метра над земята, да увиснат на цялата дължина на четириметровото найлоново въже.

Парашутът на сержанта се придвижи надясно и Майк Мартин го последва. Небето беше ясно, звездите се виждаха, черните очертания на планините се втурнаха отвсякъде към тях. Тогава зърна каквото бе видял сержантът — блясъка на водата в поточето, протичащо през долината.

Питър Стивънсън се спусна точно в центъра на зоната, на няколко метра от брега на поток, на мека трева и мъх. Мартин пусна раницата си по въжето, извъртя се, спря във въздуха и усети как тя тупна на земята под него, сетне се спусна меко на два крака.

Ефрейтор Истман мина покрай и над него, обърна се, плъзна се обратно и се спусна на петдесет метра по-нататък. Мартин разкопчаваше парашута си и не видя Кевин Норт да се спуска.

Всъщност алпиецът беше четвърти и последен и се спусна на сто метра от тях, но не на тревата, а в един склон. Опитваше се да се приближи до колегите си, дърпайки въжетата, когато раницата под него се удари в склона. В момента, в който докосна земята, тя се повлече странично от движението на човека над нея, тъй като беше окачена на кръста му. Заподскача по склона в продължение на пет метра, сетне се заклещи между два камъка.

Внезапното дърпане на въжето повлече Норт надолу и настрани, така че той не падна на краката си, а странично. По склона нямаше много камъни, но един от тях раздроби на осем места бедрената му кост.

Ефрейторът усети съвсем ясно как костта се раздроби, но падането беше толкова тежко, че притъпи болката. За няколко секунди. Тогава тя започна да идва на вълни. Претърколи се, хванал бедрото си с две ръце, и непрекъснато повтаряше:

— Не, не, моля те, Господи, не.

Макар и да не го осъзна, защото стана вътре в бедрото му, той започна да кърви. Назъбена кост от множеството счупвания беше прерязала феморалната артерия и тя започна да изпомпва живота му в кашата, в която се бе превърнало бедрото.

Останалите трима го намериха минута по-късно. Всички бяха откачвали надутите си парашути и раниците, убедени, че и той върши същото. Когато осъзнаха, че не е с тях, се върнаха да видят какво става. Стивънсън извади малкото си фенерче и освети крака.

— О, мамка му — прошепна той. Разполагаха с превързочни пакети, дори и с превръзки за рани от снаряди, но нищо, което да помогне в случая.

Ефрейторът имаше нужда от противошоково лечение, плазма, тежка операция, при това спешно. Стивънсън изтича при раницата на Норт, извади от нея превързочния пакет и започна да подготвя инжекция морфин. Не беше необходимо. Кръвта изтичаше, а с нея заглъхваше и болката.

Норт отвори очи, спря поглед на лицето на Майк Мартин, надвесено над него, прошепна: „Извинявай, шефе“ и отново затвори очи. Две минути по-късно беше свършил.

По друго време и на друго място Мартин може би щеше да е в състояние да изпита болка от това, че е загубил човек като Норт, докато той е бил под негово командване. Но време нямаше; и не тук беше мястото. Останалите двама разбраха това и се заловиха на работа, потънали в мрачно мълчание. На тъгата можеха да се отдадат по-късно.

Мартин се бе надявал да струпа на едно място парашутите, да изчезне от долината и да намери някоя скална ниша, където да заровят излишната екипировка. Сега това беше невъзможно. Трябваше да се оправи с трупа на Норт.

— Пит, събери всичко, което трябва да заровим. Намери някаква камениста вдлъбнатина или издълбай нещо. Бен, започни да събираш камъни.

Сетне претърси тялото, извади личния номер и взе автомата, после отиде да помага на Истман. Заедно, с ножове и ръце, тримата издълбаха дупка в мекия мъх и положиха тялото в нея. Отгоре имаше да се струпат още неща. Четири отворени главни парашути, четири все още сгънати резервни, четири кислородни бутилки, въжетата и т.н.

Сетне започнаха да трупат отгоре камъни, но не равномерно, като направена от човешка ръка купчина, а напосоки, сякаш се бяха сринали по склона. От потока донесоха вода да измият скалата и тревата от червените петна, а оголените места, където бяха стояли камъните, изравниха с крака и в тях затъпкаха частици мъх от брега. Долината трябваше да се върне, доколкото това беше възможно, към състоянието, в което беше час преди полунощ.

Надявали се бяха да вървят пет часа преди разсъмване, но работата им отне повече от три. Част от онова, което съдържаше раницата на покойния, беше заровено с него — дрехите, храната и водата. Останалите неща трябваше да поделят помежду си и товарът стана още по-тежък.

Час преди разсъмване напуснаха долината и възприеха нормалната оперативна процедура. Сержант Стивънсън пое ролята на водач и разузнавач, като се движеше пред останалите, пропълзявайки до ръба на склоновете, за да надникне от другата страна, да не би там да ги чака неприятна изненада.

Маршрутът им водеше нагоре и той наложи страшно темпо. Дребен и жилест мъж, пет години по-възрастен от Мартин, той беше в състояние да ходи така, че повечето други мъже да паднат от умора, като при това носеше на гърба си четирийсет килограма товар.

Над планината, като по поръчка, излязоха облаци, забавяйки зората и давайки им един допълнителен час. За час и половина упорит ход те изминаха повече от дванайсет километра, оставяйки зад себе си няколко хребета и две височини. Накрая появата на сивата светлина ги принуди да потърсят място, където да се сврат.