Юмрукът на бога

Над Джебал в този ден беше облачно и валеше дъжд, но с помощта на своя радар с инфрачервени лъчи и топлинни сензори, уреда АСАРС-2, за който няма облаци, дъжд, градушка, суграшица, сняг, нито тъмнина, шпионският самолет направи необходимите снимки.

Веднага след като се получиха, двамата най-добри фотоанализатори в Черната дупка — полковник Бийти от американската авиация и командирът на ескадрила Пек от Кралските военновъздушни сили, седнаха да ги разучат.

Съвещанието започна в шест. Присъстваха само осем души. Председателстваше заместникът на генерал Хорнър, също така решителен, но по-весел генерал Бъстър Глосън. Двамата разузнавачи — Стив Ланг и Чип Барбър, също присъстваха, защото бяха донесли местоположението на обекта и знаеха как е бил открит. От двамата анализатори, Бийти и Пек, се искаше да обяснят своето тълкуване на снимките от района. Присъстваха и трима щабни офицери, двама американци и един британец, които щяха да решат какво трябва да се направи и как.

Полковник Бийти започна с нещо, което се превърна в лайтмотив на съвещанието.

— Имаме проблем — рече той.

— Обяснете какъв — отсече генералът.

— Господин генерал, информацията, която получихме, ни дава координатите. Дванайсет цифри — шест за дължина и шест за ширина. Но това не е по нашата система САТНАВ, която свежда мястото до няколко квадратни метра. Говорим за един квадратен километър. За по-сигурно го разширихме до километър и половина.

— И?

— Ето го.

Полковник Бийти посочи към стената. Тя беше почти цялата заета от увеличена снимка, изключително чиста, допълнена от компютър, с големина метър и осемдесет на метър и осемдесет. Всички се вторачиха в нея.

— Нищо не виждам — рече Генералът. — Само планини.

— Това е проблемът, господин генерал. Няма нищо.

— Какво би трябвало да има там? — бавно попита генералът.

— Оръдие — отвърна Ланг.

— Оръдие ли?

— Така нареченото оръдие Вавилон.

— Мислех, че сте ги засекли още на етап производство.

— Така смятахме и ние. Очевидно някое се е промъкнало.

— Вече говорихме за това. Трябва да е ракета или секретна база на изтребители-бомбардировачи. Няма оръдие, което да изстреля толкова голям полезен товар.

— Това може, господин генерал. Проверих в Лондон. Дулото е дълго повече от сто и осемдесет метра, калибърът е един метър. Полезен товар повече от половин тон. Радиус на действие до хиляда километра, според използвания взрив.

— А разстоянието от тук до Триъгълника?

— Седемстотин и петдесет километра. Господин генерал, могат ли вашите изтребители да прихванат снаряд?

— Не.

— А ракетите Пейтриът?

— Може би, ако са където трябва и когато трябва, но по-вероятно не.

— Въпросът е, че независимо дали е оръдие или ракета, то не е там — рече полковник Бийти.

— Може би е под земята, както монтажният завод Ал-Кубай? — подхвърли Барбър.

— Онова беше маскирано с автомобилно гробище — рече командирът на ескадрила Пек. — Тук няма нищо. Няма шосе, черен път, силови кабели, отбрана, хеликоптерни площадки, огради от бодлива тел, казармени помещения на охраната, нищо — само пусти склонове, ниски хълмове и долини.

— Да предположим — рече Ланг, като искаше да се защити, — че са използвали същия номер както при Тармия — сложили са зоната за отбрана далеч встрани от онова на снимката?

— Опитахме и това — рече Бийти. — Огледахме на осемдесет километра във всички посоки. Нищо, никаква отбрана.

— А ако са заложили изключително на маскировката?

— Няма начин, иракчаните винаги охраняват ценните си неща, дори от собствения си народ. Погледнете и вижте тук.

Полковник Бийти се приближи до снимката и посочи скупчени на едно място колиби.

— Село, точно до тях. Дим от огън, кошари, кози, които пасат в долината. Има още две извън снимката.

— Може да са издълбали цялата планина — рече Ланг. — Вие направихте така с планините Чейен.

— Там има поредица от пещери, тунели, много помещения зад блиндирани врати — каза Бийти. — Тук говорите за дуло, дълго сто и осемдесет метра. Ако се опитате да вкарате такова нещо в планина, тя непременно ще пропадне. Вижте какво, господа, разбирам долният край на дулото, затворът, всички помощни помещения да са под земята, но поне някаква част от дулото би трябвало да стърчи навън. Такова нещо няма.

Отново се загледаха в снимката. В квадрата имаше три възвишения и част от четвърто. По най-голямото от трите нямаше никакви следи от устойчиви на взрив врати или път, който да води натам.

— Ако се намира някъде там — предложи Пек, — нека го бомбардираме целия. Това би сринало цялата планина върху оръдието.

— Добро хрумване — подкрепи го Бийти. — Господин генерал, можем да използваме Въздушните крепости. Ще засипем целия периметър.

— Мога ли да насоча вниманието ви върху нещо друго? — попита Барбър.

— Моля, заповядайте — разреши генерал Глосън.

— Ако аз бях Саддам Хюсейн с неговата параноя и разполагах с едно-единствено оръжие от такова значение, ще поставя да го командва човек, на когото мога да вярвам. И ще му дам заповед, ако някога крепостта бъде подложена на въздушно нападение, да стреля. С две думи, ако първите две бомби не улучат, а квадратен километър и половина е много нещо, останалите могат да паднат със закъснение една десета от секундата.

Генерал Глосън се приведе напред.

— Какво искате да кажете, господин Барбър?

— Господин генерал, ако Юмрукът на Бога е някъде в тези възвишения, той е скрит с изключителна вещина. Единственият начин да бъде унищожен е със също такава операция. Един самолет, дошъл изневиделица, напада и още от първия удар поразява обекта.

— Не зная колко пъти трябва да повтарям — рече излезлият от търпение полковник Бийти, — но ние не знаем къде е този обект.

— Смятам, че моят колега говори за маркиране на целта — обади се Ланг.

— Но това означава друг самолет — възрази Пек. — Както Буканиър маркират на Торнадо. Дори и онзи, който маркира, трябва преди това да види обекта.

— Това свърши работа с ракетите Скъд — каза Ланг.

— Така е, хората от САС маркираха ракетните установки, а ние ги гръмнахме. Но те бяха там, на земята, на хиляда метра от ракетите и установките.

— Именно.

За миг всички се умълчаха.

— Казвате да изпратим хора в планините, за да ни дадат целта в размери десет квадратни метра, така ли? — попита генералът.

Обсъждането продължи още два часа. Но все се връщаха към довода на Ланг.

Първо да се открие, после да се отбележи и най-сетне да се унищожи, и всичко това без иракчаните да ги забележат.

В полунощ един ефрейтор от Кралските военновъздушни сили отиде в хотел „Хаят“. Чукането на вратата не даде резултат, така че нощният управител му отвори. Той влезе в спалнята и разтърси мъжа, който спеше по хавлия върху леглото.

— Господин майор, събудете се. Викат ви отсреща, господин майор.

Глава 22

— Там е — рече Майк Мартин два часа по-късно.

— Къде? — попита с искрено любопитство полковник Бийти.

— Ей тук някъде.

Мартин стоеше наведен над масата в заседателната зала и разучаваше снимка на по-голяма площ от планинската верига Джебал ал Хамрин. Тя обхващаше квадрат от осем на осем километра. Посочи с пръст.

— Селата. Трите села, тук, тук и тук.

— Какво им е на селата?

— Не са истински. Чудесно са направени, точно копие на колиби на планински селяни, но са пълни с охрана.

Полковник Бийти се загледа в трите села. Едното беше в долина, която се намираше само на километър и половина от средата на трите възвишения в центъра на снимката. Другите две заемаха тераси на планинските склонове по-нататък.

Нито едно не беше достатъчно голямо, за да има джамия. Всъщност бяха малко по-големи от махали. Във всяко имаше основна и централна плевня за сено и зоб и по-малки сгради за овцете и козите. Останалото бяха дузина бедни колиби, жилища от кирпич, със сламени или тенекиени покриви, такива, каквито човек ще види навсякъде из планините в Близкия изток. През лятото има и малки обработвани парчета земя наблизо.