Юмрукът на бога

Полковник Бадри едва ли беше нужен. Нямаше ровове, които сапьорите му да запълват, нямаше прегради, които да взривяват с динамит, нито бетонни кнехти, които да бъдат отмествани с булдозери. Само веднъж му се наложи да спасява живота си, като се хвърли на земята.

Прелитайки над Сулайбихат, съвсем близо до християнското гробище (макар той да не го знаеше) един Скайхок се спусна откъм слънцето, взе на мушка танка пред Бадри и му изпрати четири ракети въздух-земя. Машината се разтърси, изгуби една верига и пламна. Изпадналият в паника екипаж се изсипа от кулата. После Скайхокът се върна и се залови с камионите зад танка, като от носа му заблестяха пламъци. Бадри видя как пред него изригна асфалт и скочи през вратата в мига, в който шофьорът изпищя от ужас, изви рязко кормилото, камионът падна в канавката и се преобърна.

Нямаше пострадали, но Бадри се вбеси. Кучето му нагло! Завърши пътуването си в друг камион.

През целия ден се чуваха откъслечни престрелки, докато двете дивизии с танковете, артилерията и моторизираната си пехота преминаха с грохот през разпрострелия се нашироко Кувейт Сити. Група кувейтски офицери се затвориха в Министерството на отбраната и храбро се сражаваха с помощта на намерените вътре пистолети и пушки.

Но един иракски офицер, в добро разположение на духа, им даде да разберат, че ако започне да стреля с оръдието си, всички ще загинат. Неколцина от кувейтските бранители се захванаха да спорят с него, ала останалите свалиха униформите си, навлякоха диш-даш и гутра, и се измъкнаха от задния вход. Един от тях по-късно щеше да организира кувейтската съпротива.

По-сериозен отпор беше даден при резиденцията на емир Ал Сабах, макар той и семейството му отдавна да бяха избягали на юг да търсят убежище в Саудитска Арабия. Но съпротивата и там беше смазана.

По залез-слънце полковник Осман Бадри стоеше с гръб към морето в най-северната точка на Кувейт Сити, на улица „Персийски залив“ и гледаше към фасадата на резиденцията, двореца Дасман. Неколцина иракски войници бяха вече вътре и от време на време някой от тях излизаше, понесъл изтръгнат от стената безценен предмет, прескачайки телата по стъпалата и поляната, за да сложи плячката в близкия камион.

Самият той се изкушаваше да вземе някакъв подарък за баща си, но нещо го спираше. Може би възпитанието, което бе получил в онова проклето английско училище, което бе посещавал преди много години в Багдад благодарение на приятелството на баща му с англичанина Мартин и възхищението му от всичко британско.

— Който плячкосва, той краде, а да крадеш не е хубаво. Библията и Коранът го забраняват. Така че не го правете.

И до ден-днешен си спомняше как господин Хартли, директорът на първоначалното училище, спонсорирано от Британския съвет, наставляваше своите ученици — английски и иракски деца.

След като влезе в партията Баас, неведнъж се бе мъчил да убеждава баща си, че англичаните винаги са били империалистически агресори, държали в продължение на векове арабите под свое иго, за да трупат печалби.

А баща му, който бе вече над седемдесет, се усмихваше и казваше:

— Може да са чужденци и неверници, но са възпитани и имат принципи, сине мой. А би ли ми казал какви са принципите на твоя Саддам Хюсейн?

Оказа се невъзможно да набие в дебелата глава на стареца колко важна е партията за Ирак и как нейният ръководител ще изведе страната до победа и слава. После престана с тези разговори от страх баща му да не изтърси нещо за президента, някой съсед да го чуе и да ги вкара всички в беля. Много обичаше баща си и разногласията им бяха само по този въпрос.

И така, заради някакъв си англичанин отпреди двайсет и пет години, той остана настрана от плячкосването на двореца Дасман, макар то да отговаряше на традициите на неговите прадеди.

През онези години в първоначалното училище на фондация Тасисия поне го бяха научили да говори свободно английски и това се оказа полезно, защото на този език можеше да се разбира с полковник Степанов, който в продължение на дълги години служеше като старши офицер от инженерните войски в съветската група военни съветници. Замина си чак след края на студената война.

Осман Бадри беше на трийсет и пет години, а 1990-а се оказа най-важната година в живота му. След време бе споделил с по-големия си брат:

— Стоях си там с гръб към Залива и с лице към двореца Дасман и си мислех: „В името на Пророка, успяхме. Най-сетне превзехме Кувейт, и то за един ден.“ И с това се свърши.

Но се оказа, че е сбъркал.

Докато Рей Уокър „си мъкнеше гъза“, както се изрази самият той, из летището на Абу Даби, тропаше с юмрук по гишето и настояваше на своето конституционно американско право незабавно да получи билет, много негови съотечественици прекарваха една безсънна нощ.

Във Вашингтон, на разстояние седем часови пояса от него, Съветът за национална сигурност остана на крак цяла нощ. Преди членовете му трябваше да се срещат лично в Ситуационната зала в сутерена на Белия дом, но сега вече новите технологии позволяваха да се съвещават, намирайки се на различни места, с помощта на поверителна видеовръзка.

Предишната вечер, все още първи август във Вашингтон, дойдоха първите съобщения за стрелба по северната граница на Кувейт. Това се очакваше. Вече дни наред, оглеждайки този сектор, огромните спътници КХ-11 подаваха данни за струпване на иракски сили. По този начин Вашингтон знаеше повече, отколкото посланикът на САЩ в Кувейт. Проблемът се състоеше в това: какви всъщност бяха намеренията на Саддам Хюсейн? Само да сплашва, или да нахлува?

Към ЦРУ, в Лангли, бяха отправени настойчиви искания, но Управлението не можа да помогне с нищо, изпращайки анализи в стил „може би“, на основата на спътниковите снимки, подавани от Националното управление за разузнаване, и на политически данни, които отдавна бяха известни в Близкоизточния отдел на Държавния департамент.

— Такава информация може да осигури всеки малоумник, — изръмжа Брент Скоукрофт, председателят на Съвета за национална сигурност. — Нямаме ли някой наш човек в иракското правителство?

Полученият отговор бе: „За съжаление, не.“ Този проблем щеше да възниква още месеци наред.

Отговорът на гатанката дойде преди десет часа вечерта, когато президентът Джордж Буш си лягаше и не приемаше повече обаждания от Скоукрофт. Това бе след разсъмване в Персийския залив и иракските танкове бяха отвъд Джара, навлизайки в северозападните предградия на Кувейт Сити.

Както щяха да си спомнят по-късно участниците, нощта се оказа страхотна. Във видеовръзката участваха осем души, представящи Съвета за национална сигурност, Министерството на финансите, Държавния департамент, ЦРУ, Съвета на обединените началник-щабове и Министерството на отбраната. Следваха заповед след заповед и всички се изпълняваха. Тези поредици от заповеди излизаха от набързо свикания комитет КОБРА в Лондон, който беше пет часа по-напред от Вашингтон, но само два назад от Персийския залив.

И двете правителства замразиха всички иракски финансови авоари в чужбина, както и (с разрешението на кувейтските посланици и в двете столици) всички кувейтски авоари, така че на тях да не може да сложи ръка някакво марионетно правителство, поставено от Багдад. С тези решения бяха замразени милиарди и милиарди петродолари.

Президентът Буш беше събуден в 4.45 часа сутринта на 2 август, за да подпише документите. В Лондон госпожа Маргарет Тачър, отдавна будна и повече от бясна, вече бе сторила същото, преди да се качи на самолета си за САЩ.

Друга важна стъпка представляваше спешното свикване на Съвета за сигурност към Обединените нации в Ню Йорк, който да осъди нахлуването и да поиска незабавното изтегляне на Ирак. Това бе постигнато с резолюция 660, подписана в 4.30 часа същата сутрин.

На разсъмване видеоконференцията приключи, участниците имаха два часа да се приберат у дома, да се окъпят, преоблекат, обръснат и да се върнат в осем сутринта в Белия дом за заседание на Съвета за национална сигурност в пълен състав и под личното председателство на президента Джордж Буш.