Страница 90 из 105
Още дълго стоя неподвижен. Ключът за балконската лампа се намираше зад гърба му. Обърна се и я запали. Ръждата по ръцете му не беше тъмна, но се забелязваше с лекота.
Отново приближи до парапета, но този път приклекнал, та горната му част да се озове на равнището на очите. Там, където бе стоял, влагата, естествено, бе изтрита, но освен това му се стори, че различава къде дланите му са избърсали ръждата. Замахна силно с ръкава на сакото си и гладката и здрава тъкан се закачи на две места, а когато го отдръпна, парапетът бе оставил ръждива ивица по него.
Но по-важното бе, че по самия метал личаха следи от допира. Горният слой ръжда бе изтрит. Едва доловимо, но несъмнено.
Което навеждаше на също толкова несъмнен и смайващ извод. А ако тялото на Брий е било хвърлено през този парапет и триенето е било достатъчно, за да остави петна от ръжда по дрехите й, дори някой некадърен и преуморен следовател, оглеждащ местопрестъплението, щеше незабавно да съзре две неща. Първото — щеше да се забелязва, ако не и да бие на очи, петно по парапета, където ръждата е била изтрита.
„А второто — помисли си Харди, — щеше да е още по-подчертано.“ Собственият му костюм от изкуствена тъкан се бе закачил на две места, когато бръсна парапета. Брий е била облечена с памучни и вълнени дрехи и те щяха целите да са разнищени от грубия парапет от ковано желязо.
Мозъкът му работеше на бързи обороти, докато той стоеше и гледаше запалващите се светлини в града под краката му. Нямаше защо да влиза и да преглежда която и да било от папките в куфарчето си. Помнеше почти всичко наизуст.
Един от най-озадачаващите аспекти за екипа по огледа на местопрестъплението бе невъзможността да представи дори и конче от веществена улика, за да свърже някой заподозрян със станалото в тази стая, на този балкон. И сега Харди разбираше защо е така.
Почистване на тъкани.
Никакви следи от тъкан по парапета.
Дейвид Глен, домоуправителят, го помнеше и заяви, че ще го пусне да влезе, но трябвало да свършат бързо. Налагало му се да продължи заниманията си. Приятелите му щели да дойдат всеки момент на карти и за понеделнишките футболни мачове през нощта и ако храната не бъдела сервирана, удоволствието отивало по дяволите.
Така че влязоха в чистата, ярко осветена кухня, където Глен продължи да подрежда студени закуски и сирена, хляб, туршии и подправки. Харди, който вече напълно се бе отказал от мисълта, че някога пак ще започне да се храни редовно, стоеше до плота и се опитваше да не обръща внимание на яденетата.
— Не съм сигурен — изрече Глен. Адвокатът го бе попитал колко души живеят в сградата и дали Глен ги познава до един. — Само две семейства, Бомонтови и Махмутови от четвъртия, имат деца. Да кажем като цяло, четирийсет, плюс-минус.
— Постоянни наематели ли?
— Ами — Глен огледа една маслина и я лапна. — Собственици. Още преди ви казах. Изобщо не съм виждал някои от тях.
— Никога ли?
Глен се замисли.
— Ами някои, май да. Мога да ги подмина на улицата.
— И как така?
— Много просто. Сградата е предназначена да пази неприкосновеността на личния живот. Паркираш си колата в подземния гараж. С асансьора се качваш до жилището си. В някои от апартаментите никога няма хора. Ако питате мен, там не живее никой, но чековете пристигат редовно. Два принадлежат на компании. Нали разбирате, наемат ги за директорите си, когато пристигат в града. — Навярно забеляза как Харди гледа храната. — Ей, да не сте гладен? Искате ли да хапнете?
— Благодаря, няма нужда. Случайно да знаете кои са компаниите?
— Да. Само две са. „Стандард Уеърхаузинг“. Май са от Финикс. И някакви руснаци. Разправят, че търгували с диаманти. Честно казано, изобщо не се вясват.
— А освен тях, колко от апартаментите нямат постоянни наематели?
Домакинът сдъвка още една маслина.
— Не съм задълбавал много-много. Може би два или три.
— Единият от тях да не би да е 902?
Глен спря да дъвче, престана да се суети с храната и насочи цялото си внимание към Харди.
— Пак ли за Брий?
Адвокатът кимна.
— Балконът на 902 под нейния ли е?
Леко кимване.
— Аха. Всички апартаменти с двойка гледат към задната страна. Рита Браунинг.
— И каква е тя? Познавате ли я?
— Хабер си нямам. — Поклати глава. — И тя е от онези.
Последният, с когото Харди искаше да се срещне, бе Глицки.
И ето го и него, с плик от кафява хартия — в „Солариума“ го доведе един от младите колеги на Фримън. Освен Харди и Фримън, още двама души се трудеха на масата над призовките за изслушването при съдия Брон на следващата сутрин.
Фримън си подсвиркваше весело, беззвучно, досадно, но нито една от трудолюбивите пчелички не последва примера му. Не работеха извънредно по собствено желание, Фримън бе чукал по вратите на канторите, бе прекъснал заниманията им и ги бе подбрал. И бяха още в самото начало — след като обработеха призовките, щяха да ги връчват до късно през нощта.
— Трябва да поговорим — каза лейтенантът.
Харди махна извинително на хората, които работеха заради него.
— Прощавайте. Пет минутки.
Глицки не бе толкова убеден. Изправи се лице в лице с раздразнените им погледи и спокойно заяви:
— Може и повече.
Докато се влачеха нагоре по стълбите, до ушите им долитаха недоволните коментари на младите сътрудници. Харди затвори вратата на кабинета си и запали лампите.
Глицки не загуби нито миг.
— Разработват ни.
Докато лейтенантът обясняваше, адвокатът тежко се отпусна на дивана. Книжата му и материалите по разследването все още лежаха пръснати по масичката, но сега му се сториха някак несъществени — остарели и неуместни.
Подобно на него самия.
— Доколкото успях да разбера — заключи Глицки, — новата теория на Областната прокуратура е, че ние с теб служим за прикритие на Рон Бомонт. Ти си негов адвокат, аз — твой приятел. И тримата ще изкараме луди пари от застраховката на Брий.
— Голям майтап ще падне — мрачно се обади Харди, — когато това стане.
— И аз така мисля. — Глицки също не се усмихваше. — Чух, че си я закъсал с наличните. Никак не бих се учудил, ако сам си подпалил къщата си. Как ти се струва?
— Просто като временна пречка, за да не се съсредоточа върху Брий. — Чутото му донесе поне малко облекчение — разбра защо следователите по палежите го бяха въртели на шиш днес следобед. Някой им го бе посочил като подпалвач и сега вече знаеше кой е той. — Този Скот Рандъл представлява заплаха, Ейб. Само стой и гледай как ще се сдушат с Прат и отиде, та се не видя.
— Абе гледам аз. Но ме карат да си мисля, че ще трябва да разкрия информацията за връзката между убийствата на Грифин и Канета с Брий Бомонт.
— И защо?
— За да докажа, че…
— Ти опитваш ли се да откриеш убиеца? С какво разполагат срещу тебе? С какво биха _могли_ да разполагат?
— Не съм арестувал Бомонт.
— Знаеш ли къде се намира той?
— Не.
Харди едва не прихна.
— Ето, виждаш ли? Напълно основателна причина.
— Да, обаче се залавят за привидното. Те ми подхвърлят, че Рон е очевидният заподозрян, а аз не го търся. Прикривам го.
— Вместо това търсиш фактите. Какво ще кажеш? Нали уж така се работи?
— Зная, зная. — Глицки изпусна дълбока въздишка. — Прав си.
— Недостатъчно често — отвърна адвокатът, — но от време на време съм прав и случаят е точно такъв. — Макар че това си беше чиста фукня.
Всъщност положението бе по-лошо, отколкото подозираше Глицки. Дали има човек — бил той Рандъл, Прат или служителите от Вътрешните работи, — който би повярвал, че Харди е знаел за местонахождението на Рон Бомонт и не е споделил с приятеля си, лейтенанта? Едва ли.
И друго, ако сега кажеше на Глицки къде се намира Рон — а нямаше никакво намерение, — как би трябвало да постъпи приятелят му? Да се превърне в съучастник във федерално престъпление за отвличане ли? Да арестува Харди ли? Или — дори ако Харди успееше някак да изхитрува с фактите около Касандра — трябваше ли Глицки да вкара Рон в правораздавателната система и да се стигне точно до резултата, който Харди на такава висока цена се стремеше да избегне?