Страница 88 из 105
Харди се изненада.
— А знаеш ли за какво?
— Не. Не конкретно. Сигурно просто са си говорили. Непрекъснато си звъняха. Обаче виж какво, на него му предстоят избори за губернатор. Едва ли просто ще ходи по улиците и ще убива хора.
— Може да е паркирал в подземния гараж…
Рон поклати глава.
— Ами ако някой го види долу или в асансьора? Пък и защо?
— Била е бременна.
— Изключено. Те се обичаха. Мислеха да се женят. Оттам и разногласията ни с Брий. — Рон нервно въртеше бутилката по масичката. — За мен настъпиха лоши времена — изрече най-сетне. — Бездруго се разстроих много, когато взе да се появява по вестниците във връзка с Кери.
— И защо по-точно?
— Брий не е често срещано име. Ако Даун се натъкне на него…
— И как? Тя не е ли в Уисконсин?
— А защо не? Тя чете вестници. Новините от Калифорния се предават навсякъде.
— Смятах, че ненавижда децата.
— Когато бяха бебета. Но след като разбра каква изгода може да има от тях… — Гласът му пресекна. — Тя, естествено, се бори като лъвица за правото си на техен опекун. Смяташе ги за своя собственост.
— А след като получи съдебното решение? След като ти… — на Харди все още му беше трудно да го приеме — ги взе? Мисля, че Брий е била първият човек, при когото ще ги потърси.
— Точно така. Но съдебното решение не ни дойде като гръм от ясно небе. Двамата с Брий имахме месеци, за да се подготвим. Когато пристигнахме тук, в Калифорния, вече се наричах Рон Бомонт, наскоро овдовял. Около година живях с децата в един апартамент в Оукланд, спотаен в сянка.
— С какво се занимаваше? Искам да кажа — с какво си изкарваше хляба?
— С каквото и сега. Счетоводна работа на компютър.
— Значи сте останали в Оукланд, докато следователите са престанали да додяват на Брий?
— Точно така. После двамата с нея започнахме да „ходим“, организирахме сватба в тесен кръг.
— И никой ли не ви позна?
— Не и като брат на Брий. Откакто заминах да уча в колеж, живеехме отделно. По онова време Брий беше около четиринайсетгодишна. А докато аз живеех в Расин, тя пристигна да следва тук. Нито един от приятелите й дори и не подозираше за моето съществуване, не че тя имаше кой знае колко приятели. — Той сви рамене. — Идеално положение.
— Но и страхотно рисковано.
Рон отново повдигна рамене.
— Рискувай, за да спечелиш. Това бе най-добрият избор. За нищо на света не бих върнал децата при Даун. — Той се помъчи да обясни по-ясно: — Виж, тя наистина не намираше нищо лошо в онова, което искаше да прави, което вършеше. Обществото чисто и просто е прекалено пуританско. Сексът е нещо естествено. Ако някои хора са твърде задръстени, то си е тяхна работа.
— Но не и що се отнася до децата. Никой не го смята за нормално при децата.
Рон като че ли се обърка. Ако Харди не е наясно с това…
— Е, сам провери. Някои правят по десет милиона снимки годишно.
Възцари се кратко мълчание. И двамата взеха бутилките си.
— Както и да е — продължи Рон, — да се върнем на темата. Да предположим, че Даун види Брий във вестниците, обезателно ще схване. Същото име, същата дейност. Малко да се разрови и ще открие, че предишната й фамилия е била не Бомонт, а Брунета — моята. С мен е свършено. С децата също. — Въздъхна. — Тъй че, да, наистина се карахме по този въпрос.
— И какво казваше тя? Какво казваше Брий?
— Не бих го нарекъл „казваше“ — отговори Рон. — Трудно ми е да ти обясня, но като че ли най-неочаквано тя просто… порасна.
— Грозното патенце — обади се Харди.
— Точно така. Не че не беше невероятно щедра сестра — и то само за доброто на децата. Нито дума не ми е споменавала за другите си мъже, макар аз да знаех за тях. Приличаше на мълчаливо споразумение помежду ни, че не би могла да започне сериозна връзка, защото има задължение преди всичко — махна към вътрешността на жилището — към хлапетата оттатък. С тях се бе нагърбила.
— Но защо изобщо се е съгласила на такава стъпка? Имам предвид, че е крайно необичайно…
— Все заради същото. И да съм смятал, че са ме възпитавали традиционно, поне бях скъсал с това възпитание на около двайсет. А Брий беше на двайсет и осем. Бе защитила доктората си и имаше новата си работа, но всъщност нямаше никакъв опит в реалния живот. И този замисъл внезапно й предложи някаква цел. Нямаше никакъв живот навън, а и обичаше децата. Така спасяваше живота им. Нали знаеш, когато човек е млад, смята, че разполага с безкрайно много време. Взема решения за цял живот все едно си избира чифт обувки.
Отново настъпи мълчание. И двамата бяха наясно за какво става дума.
— И какво стана? — попита най-накрая Харди. — Защо започна объркването?
По лицето на Рон отсреща се изписа истинска мъка.
— Поради най-естественото нещо на света — мрачно се отзова той. — Тя се влюби. Искаше да има свой живот, свое семейство. — Подвоуми се, но продължи: — А аз не й давах. Не исках да променям своя. Побеснях, като разбрах, че е бременна.
— От Кери.
Рон кимна.
— Канеше се да му каже. Така и не разбрах дали му е казала. Още един повод за разправии помежду ни.
— Един момент. Нали документите ви за самоличност са били наред, защо просто не сте се престорили, че се развеждате и тя да се ожени за Кери?
Рон поклати отрицателно глава.
— За бъдещия губернатор? Изключено. За всеки друг — да, но ако станеше първа дама на Калифорния, хората щяха да умрат от любопитство каква е била в миналото. И всичко щеше да излезе наяве.
— И какво й предлагаше ти? Какво бе решението според теб?
— Не зная. Мислех, че ще можем да се разделим без проблеми и да изчакаме една-две години. Да се отдалечим един от друг. Само да беше почакала…
— Но тя вече е била бременна. Чакала е достатъчно, не мислиш ли?
За чест на Рон, той се срамуваше от станалото.
— Тя направо ме навика. Кога щяла да живее свой живот? Как било възможно да съм такъв егоист след всичко, което била направила за мен и децата? — Пресрещна погледа на Харди. — И разбира се, имаше право.
Най-сетне стигнаха до същината на проблема.
Първоначално Рон от смайване не повярва на ушите си, че Харди изобщо го моли за подобно нещо. Очевидно било, че е невъзможно. Не можел да го направи. Стана, прекоси кухнята, отиде до умивалника и наплиска лицето си, а после се избърса с кърпата за чинии. За миг остана опрян на дланите си. Харди заговори на гърба му:
— Поканата не подлежи на пазарлъци, Рон. Трябва да се явиш.
Рон се извърна.
— Как е възможно да ме молиш за подобно нещо?
— Защото това е единственият начин.
— Изключено. Ще ме арестуват. Не бива да го допускам. Нали тъкмо за да го избегна, прибягнах до какво ли не.
— Рон, изслушай ме. — Харди се изправи с изопнато лице. — Няма да те разпитва разширеният състав от съдебни заседатели. Разискванията няма да са при закрити врати. Никой от обвинителите няма да е в състояние да те притиска. А освен това на мен ми е необходимо да присъстваш там. Заради Франи.
— Не разбирам защо.
— Простият отговор е защото, ако ти не седиш в съдебната зала, изслушване няма да има. Обещах на съдията.
— Но така…
Харди вдигна ръка и отсече:
— Чуй ме, Рон. Истинският отговор е, че трябва да си там, за да й кажеш, че може да говори. Всъщност не мисля, че ще се стигне дотам, но ако все пак се наложи.
По лицето на Рон се изписа вътрешната му борба.
— Но нали й написах бележка, че…
— Зная какво й написа — озъби се Харди. — Няма да свърши работа, нали ти казах. Тя си е изработила собствена представа за печелене на време и никой, освен теб, няма да промени решението й. — Сниши глас: — Дължиш й го, Рон. Знаеш, че е така. По дяволите, дължиш го на мен.
Рон повторно закрачи из кухнята. Помещението бе прекалено тясно. При прозореца спря, погледа навън в мрака почти минута, което изглеждаше прекалено дълго. Най-накрая се обърна.
— Знаеш ли кой е убил Брий?