Нищо друго освен истината

— Ти смяташ, че Торн е подпалил и къщата ти, нали?

Старецът за пръв път споменаваше за инцидента и както навярно бе възнамерявал, това завари Харди малко неподготвен.

— Както би се изразил ти, мисля, че е възможно.

Фримън кимна дълбокомислено.

— И когато тази сутрин отиде при него, пак ли се беше презастраховал? Зная, че това предполага адвокати, оръжие или пари, но всъщност на пистолетите не им е там мястото.

За миг по лицето на Харди се мярна вяла усмивка. Дейвид наистина е ужасен. Забелязва абсолютно всичко.

— Сметнах, че може би ще имам нужда от някаква защита.

Но Фримън не се шегуваше.

— Аз пък не мисля така. Мисля, че ако не те беше приел, в момента щеше да лежи с куршум в тялото.

Неканена, усмивката отново се мярна по лицето на по-младия.

Старецът размаха пръст.

— Чуй ме, Диз. Имаш всички основания да ненавиждаш този човек, но ще го накаже законът, а не ти. Вече си оставил нещата там, където им е мястото — в ръцете на Глицки. Не допускай да те убият. Вече има прекалено много убити. И двама от тях са имали пистолети и са знаели как да си служат с тях. Това говори ли ти нещо?

Харди кимна.

— Не са стреляли достатъчно бързо.

Фримън отново с нищо не показа, че му е забавно. Погледна часовника си, а после написа нещо.

— Трийсет минути при двеста на час прави сто долара. Ще ти ги прибавя към наема.

Вече горе, в кабинета си, Харди позвъни по безплатния телефон на „Мовадо“ и продиктува серийния номер на една любезна служителка. Тя можа само да му каже, че съдейки по номера, часовникът е бил продаден през последните пет години в Сан Франциско на „Бижутерската борса“. Името на купувача не е било записано.

33

Канцелариите на Главното пожарно управление на Голдън Гейт Авеню не приличаха кой знае колко на Съдебната палата. Тук обширното фоайе бе отворено за хората, без предимството на метални детектори и полицейска охрана на входа. Никъде не се виждаха сновящите насам-нататък тълпи от неудовлетворени съмнителни личности, характерни за Съдебната палата и преките около нея. Напротив, мраморните стени с имената на героично загиналите служители сякаш блестяха от гордост. Добре облечени делови хора влизаха в сградата и целенасочено се запътваха към асансьорите, които незабавно ги отнесяха към целта им.

Така че Харди не усети жегването на страха, когато влезе в кабинета на петия етаж с надпис „Разследване на палежи“.

След като остави Фримън, той се качи в кабинета си и почти половин час отговаря на телефонни обаждания. Позвъни на Бил Тилтън, застрахователния агент, и се престори, че е евентуален работодател на Мари Демпси. Била му изпратила кратки сведения за себе си по факса, но не можел да разчете ясно телефонния й номер и адреса й. Тилтън, нехайно нарушавайки всички разпоредби за конфиденциалност, му даде необходимата информация.

При следващото обаждане една секретарка в отдела по палежи му съобщи, че там искат да разговарят с него възможно най-скоро. Ако намерел време, можел да се отбие в главното управление още същия следобед, инспекторите щели да го чакат. Той си определи среща с тях за един и половина, допускайки, че бързат да му предадат собствения му имот.

Първото усещане, че нещо не е наред, го осени, когато секретарката го насочи не към следователските кабинети зад гърба й, а в една тясна, празна стая с издраскана метална маса в средата и четири дървени стола покрай едната стена.

В достатъчно подобни помещения се бе озовавал и незабавно се досети за предназначението му: беше стая за разпити.

Не му се наложи да чака дълго за потвърждение. Дори не седна. Пристъпи до един прозорец и погледна надолу и на запад. Виждаха се една-две пресечки и Харди внезапно усети ледената тръпка на мрачно предчувствие.

Бързо се извърна с намерението да излезе и да покани желаещите да разговарят с него на свой терен, в „Солариума“, Фримън го бе посъветвал да остави полицейската работа на Глицки и този съвет бе добър, но Харди знаеше повече от Глицки и имаше неотменим краен срок. Трябваше да свърши още толкова неща — не можеше да си позволи да го задържат тук. Но щом вдигна очи, разбра, че в скоро време няма да отиде никъде. Трима мъже стояха на вратата.

— Господин Харди?

— Как сте?

— Седнете, моля!

Любезни като погребални агенти.

Последният на влизане затвори вратата.

Веднага го позна. Не бе дружелюбният капитан Флорес, а онзи опак и кисел човек от вчера следобед. Представи се като сержант Уилкс без малко име. И с папка под мишница взе да командва парада.

— Партньорът ми сержант Лопес — изрече той, сочейки як млад каубой с дънково яке, — а това е сержант Предо.

Предо, опрян с рамо на стената отсреща, се усмихна хладно, дъвчейки клечка за зъби.

— Римува се с „Бордо“.

— Сержант Предо — добави Уилкс — също работи в отдел „Палежи“. Той е един от полицаите ни. Сержант Лопес и аз самият сме към отдела по пожарите.

— Добре.

Въздухът в помещението вече тегнеше от враждебност. Харди, твърдо решен да не допринася за нея, ако е възможно, си придаде спокоен вид.

— И какво открихте?

Уилкс разигра същинско представление с разтварянето на папката. От гледна точка на Харди в качеството му на адвокат в нея нямаше кой знае какво: чертеж на къщата, някоя и друга страница с бележки и вероятно официален доклад. Ала Уилкс бавно и мълчаливо я разлистваше, а останалите чакаха. Най-накрая сметна, че подходящият миг е настъпил.

— Разполагаме с неоспорими признаци на катализатор на петролна основа, вероятно бензин, върху предната веранда. Разполагаме и с множество технически подробности в подкрепа на нашето заключение, но всъщност в основата си определяме случая като умишлен палеж. Както от размерите на обгарянията, така и от телефонното обаждане за пожара, можем с голяма точност да установим началото му към три и половина сутринта в неделя.

Фактите не изненадаха Харди, но последвалият въпрос, макар също толкова очакван при създалите се обстоятелства, прозвуча неприятно. Лопес приближи до Уилкс, сякаш се сдържаше, и заговори:

— Разбрахме, че през онази нощ не сте спали в дома си. Вярно ли е?

Харди местеше поглед от единия към другия. Беше решил да кима и да отговаря със спокоен тон.

— Точно така. Не съм ли го споменал пред капитан Флорес? Нощувах с децата при роднини.

— Защо?

— Моля?

— Защо сте били у роднини?

— Защото там бяха децата ми. Беше в нощта срещу Вси светии — отвърна Харди. — Те останаха у баба си и дядо си, а аз исках да съм при тях.

— Женен ли сте? Съпругата ви беше ли там?

— Да, женен съм — спокойно отговори адвокатът, — но съпругата ми я нямаше.

— Имате семейни проблеми ли? — попита Лопес.

— Съпругата на господин Харди е в затвора — произнесе Предо, но това като че ли не предизвика учудване у колегите му.

Харди помълча.

— Това е дълга история.

— Разполагаме с достатъчно време — лицемерно се усмихна Уилкс.

— Радвам се за вас, но изглежда аз не разполагам — възрази Харди.

Предо пристъпи една крачка.

— Често ли оставате да нощувате у роднините си?

Това вече бе натиск и адвокатът изпъна рамене, облегна се и скръсти ръце.

— Не вярвам на очите си — едва не прихна той, но се възпря. — Нима не сте разговаряли с роднините ми? Те ще ви кажат, че спах там. За Бога, не съм подпалил собствената си къща!

— Те бяха ли будни в три и половина?

— Да — твърдо отсече Харди. — Всички стояхме будни и дрънкахме небивалици около лагерния огън.

— Странно се изразявате — обади се Уилкс.

— О, да — отзова се Харди. — Много убедително. — Приведе се напред. — Вижте, момчета, смятах, че ме викате, за да споделите с мен поверителни сведения за хода на работата си и дори да ми върнете къщата, за да се захвана с възстановяването й.

— Имате ли застраховка? — попита Уилкс.

— Да, сър — въздъхна отегчено адвокатът. — Слава Богу, имам застраховка.