Страница 32 из 105
Когато потегли по улицата, денят се оказа невъобразимо ведър, топъл, уханен. Почувства се обнадежден и мотивиран, съвсем различен от събуждането, когато не можеше да измисли поне един ход, а после, неспособен да се съсредоточи, загуби десет минути, докато намери колата си.
Но карайки автоматично, знаеше, че каквото и да прави, първо трябва да се отбие у Ерин, да се покаже там и да види Винсънт и Ребека, за да се увери, че им е добре при баба. А това посещение му донесе награда, както и обичайните препирни за надмощие.
Миналата вечер Ед и Ерин ги бяха завели в Планетариума и те му разказваха за всичко научено, за страхотния начин, по който се появява нощното небе. Винсънт не вярваше, че това е оптична илюзия. Убеден бе, че това е _истинското_ нощно небе.
— Така беше. Самото небе беше, татко. Просто отвориха покрива и видяхме и луната и звездите, и всичко друго. — И стрелна с поглед Ребека буквоядката, приканвайки я да му възрази.
Но Харди ги прекъсна:
— И аз съм го виждал, Вин. Наистина е самото небе. И на мен ми хареса. — Предупредителен поглед към момичето да си мълчи. Нека брат й да си вярва.
Най-сетне стигна и до нея.
— И тъй, Бек, ти какво видя?
Дъщеря му, винаги готова да се поперчи с някой факт, вече не я бе грижа за установяване на истината за нощното небе. Баща й бе проявил деликатност към Винсънт и й бе дал думата, а само това имаше значение.
— А най-важно е какво е това луна, Вин.
— Не зная, обаче около Юп…
— Да, точно така. На една от луните около Юпитер има атмосфера и вода и всичко необходимо за живот.
— А топлина?
— Вътре, татко. Разтопено ядро и вулкани. Както е на километър и половина под океана тук, на Земята. Къде е топлината там? Вътре. Разбираш ли?
— Страхотно, обзалагам се, че там ще може да се живее.
— Със сигурност. Дори ни показаха какво може да расте, сякаш бяхме там. Част от тях…
— Знаеш ли на мен какво най ми хареса? — И Винсънт трябваше да каже нещо.
— Беката още не е свършила, Вин. Само една…
— Тя _никога_ няма да свърши. Ще приказва, докато си тръгнеш.
Харди измисли ново име за своята книга, препоръчваща да нямате деца: „Несвършващата препратка“. Но въздъхна.
— Бек, вече си накрая, нали?
Тя обаче, изглежда, бе истински щастлива, че татко й е при нея или пък не искаше нищо друго, освен да го зарадва, което и стана. Подвоуми се само миг и се усмихна:
— Нека той да продължи.
— Добре, Вин, и кое според теб беше най-хубавото?
Момченцето така се развълнува от късмета си — да прекъсне сестра си и да му се размине! — та на Харди за миг му се стори, че е забравило какво се кани да каже. Случваше се непрекъснато и Винсънт неизменно се разплакваше. Но най-неочаквано това се оказа сутрин на чудесата. Детето си спомни:
— Как можеш да видиш някоя звезда, ако тя не се вижда?
Подразбираше се, че Харди не трябва да схване.
Винсънт опита другояче:
— Когато е много мъглява и не можеш да я видиш по друг начин?
— Кое?
— Звезда или планета, или нещо на небето. Ако е истински неясна, не бива да гледаш право към нея, за да я видиш. Гледаш встрани. Ние опитахме. Наистина става.
Така че като си тръгна, Харди не се отби нито при Франи, нито при Ейб, нито при приятеля си, репортера Джеф Елиът, за да се захване отново със случая „Бомонт“.
По предложение на сина си известно време нямаше да гледа право към него. Все още имаше клиенти и телефонни съобщения, и документи за писане, така че отиде в кантората си да се захване с тях.
И действително, насред заниманията си се сети, че Вил Канета стоеше зад него със своя бележник със спирала и записа имената на всички от телефонния секретар на Рон.
Беше казал на Харди, че работи в Централния участък, така че ще потърси номера му в указателя и ще му се обади.
Централният участък, недалеч от китайския квартал и Северния плаж, се намираше в района, където Харди би искал да отвори ресторант, след като се пенсионира. Не че там нямаше десетки други фантастични заведения, разположени на няколко съседни пресечки — „Нощна Флоренция“, „При елена“, „Розовото хлебче“, ресторант „Северният плаж“, кафене „Спорт“, „Златният рог“, — но мирисът на кафе, хляб, бонбони, сусам, печени патици, сирена, риба и наденички довеждаха туристите до почти несекващ неистов глад.
Дори и местните хора като Харди се поддаваха на изкушението. След закуската изобщо не бе гладен, но още щом излезе от колата и усети полъха от ухания, без малко да размисли и да хапне още нещичко. „Чудно — помисли си, — че ченгетата от Централното не са най-дебелите в града.“
Плюс паркирането. Пететажният обществен гараж се намираше точно отсреща през улицата и днешните градоустройствени планове за нищо на света и при никакви условия не биха го одобрили, защото в края на краищата какво политическо изявление може да се направи по повод някакъв си _гараж!_ Единственото му предназначение е функционално, а градските печалбари от години не ги е грижа за подобни разходи.
На излизане от безукорно удобната сграда Харди се помъчи да пресметне на кого да даде подкуп, за да разрушат зданието на участъка, та той и евентуално Дейвид Фримън да отворят на негово място някакво супермодерно местенце. Някой бе направил напоследък същото със старото здание на „Мел Бели“ и човек вече не можеше да стъпи там. Фримън — същи печен адвокат — би могъл да се позове на прецедента и със сигурност ще знае на кого да даде рушвет.
Канета изглеждаше друг човек в униформа. С трите си нашивки, с белезниците, патрондаша, пистолета и палката си беше полицай до мозъка на костите. Изглеждаше по-едър, отколкото по-миналата вечер — по-тежък, по-възрастен, с по-широк гръден кош.
Харди пристигна по времето за предобедна закуска и Канета видимо искаше да се махне от участъка, щом ще разговарят за подобни неща.
Отбиха се в магазина за италиански деликатеси „Молинари“ Канета да си купи сандвич с мортадела и швейцарско сирене с жълтеникави лютиви италиански наденички, каквито обичаше Харди и на които обикновено не можеше да устои, макар че днес успя. Вместо това си купи голяма бутилка минерална вода „Пелегрино“.
Поеха по булевард „Колумб“ към площад „Вашингтон“. Побъбриха няколко минути за незначителни неща, за новото около Франи и стигнаха до свободна пейка точно срещу двете островърхи кули на „Св. Св. Петър и Павел“. Небостъргачът „Коит“ се извисяваше над сградите от дясната им страна. Точно пред тях гол до кръста сивокос мъж с дълга конска опашка обучаваше един ирландски сетер да лови пластмасов диск.
Канета разви сандвича си и Харди заговори. Някой е влизал в надстройката и ако не друго, то поне е изтрил лентата. Навярно е взето и още нещо.
Канета помълча няколко секунди, изгледа Харди изкосо, повъртя обвивката на сандвича.
— Аз го направих.
Харди се помъчи да прикрие смайването си.
— Върнал си се? Онази нощ, след като излязохме заедно ли?
Отхапа от сандвича си. Дълго дъвка. После кимна.
— Вече знаех кой е звънял, нали? Всичките ги записах. — Потупа задния си джоб, където държеше бележника си. И продължи да обяснява: — Моят телефонен секретар у дома побира само девет обаждания. Помислих, че и неговият е такъв. Не исках секретарят да е запълнен, ако позвъни още някой.
— Разумно — отвърна Харди, макар да не мислеше така. Но станалото, станало. Така или иначе, Канета продължи:
— Знаеш ли, винаги казват, че убиеца е съпругът.
Харди кимна.
— Често го чувах, когато бях ченге. Вече не съм толкова сигурен, че е така.
— Бил си ченге? — Канета го изгледа с други очи.
— Само няколко години, веднага след Виетнам попатрулирах малко, а после следвах право. Всъщност Глицки ми беше партньор.
Канета помълча, премисляйки думите му. После попита:
— Значи шефът на „Убийства“ ти е стар приятел, а ти се обръщаш към мен?