Страница 28 из 105
И да, естествено, че проучванията — докладът бе написан от Брий Бомонт, доктор на науките — установиха точно това. Бензинът не изгаря напълно. Нуждае се от „добавка“, за да изгаря по-пълно въглеводородите, които способстват за образуването на смог. Законодателният орган на Калифорния и правителствената Агенция за опазване на околната среда всячески се постараха да прокарат закони за задължителната употреба на тази вълшебна добавка, стига само да се намери подходяща.
Валънс бе принуден да признае, че Кери надминаваше себе си в следващата част:
— Хайде сега, познайте какво направиха тези благородни петролни компании? Похарчиха купища от собствените си пари да разработят точно добавката, от която се нуждае техният бензин, за да бъде чист и икономичен — нашия стар познайник МТБЕ.
Валънс с удоволствие отбелязваше, че при тези думи често, ако не и винаги, се раздаваше добре организиран хор от дюдюкания.
След което Кери продължаваше така:
— А после се оказа — чисто съвпадение, скъпи приятели, уверявам ви, — оказа се, че петролните компании са установили, че добивът на МТБЕ, получаван от производствени отпадъци при рафинирането на бензина, които преди това са изхвърляли… е, бихте ли обърнали внимание? Ето я изненадата! МТБЕ започва да им носи годишен приход от ТРИ МИЛИАРДА ДОЛАРА!
Отново дюдюкания.
— О, по дяволите, пропуснали са да ни съобщят една дребна подробност. — Един миг напрежение: — Само чуйте! Опасното вещество причинява рак и дихателни увреждания. Всъщност петролните компании, не че са забравили да ни го кажат. Ами ни казаха тъкмо обратното — че МТБЕ оказва едва ли не целебно въздействие върху човешкото здраве. Въздухът ще стане толкова чист, че направо ще се озовем в рая. Ами прочетете първоначалните отчети — (и тях бе съставила Брий) — и току-виж повярвате, че веществото е толкова полезно, че става за пиене. Ако не съществуваше още един проблем. — И тук Кери стигаше до най-сериозното: — Само дето водата придобива вкус на терпентин. МТБЕ се просмуква от резервоарите и двигателите на самолетите и отвсякъде, откъдето се просмукват течностите. А щом веднъж попадне в подпочвените води, във водоизточниците и водните канали на нашия щат, никога повече не изчезва. Никога. При никакви обстоятелства. Не се изпарява. Не се разлага по химичен път. Попитайте хората в Санта Моника, на които им се наложи да затворят пет от водоизточниците си — това съставлява половината от водните им запаси — поради замърсяване с МТБЕ от местните монополни бензиностанции.
И дори сега, дами и господа, дори и днес, докато ви говоря, това вещество се добавя във всеки галон бензин, продаван в Калифорния, и представлява петнайсет процента на галон. Това са четиринайсет милиона и двеста хиляди галона МТБЕ всеки божи ден.
Тълпата обикновено се смълчаваше, поразена от тази статистика.
Кандидатът изчакваше колкото е възможно по-дълго, после свеждаше глава за миг. Прекрасно избираше подходящия момент. Вдигаше очи, понякога дори успяваше да докара по някоя сълза в тях:
— Това не може да продължава. В името на децата ни, в името на нашето бъдеще, то трябва да бъде спряно.
Името ми е Деймън Кери и съм тук, за да сложа край на това.
— И тъй, да теглим чертата: не можем да си позволим коментари за Рон и Брий. Ще се придържаме към основните си теми. Веднъж вече преживяхме същото, Деймън. Остават ни само няколко дни.
— Зная, но…
Ала Валънс знаеше, че и дума не може да става за каквито и да е „но“.
— Слушай — енергично поде той, — всеки ден в големите градове на щата участниците в тези радиопредавания разпространяват мълвата, че петролните компании са убили Брий, за да я накажат, задето е отишла в противниковия лагер и е минала на твоя страна. — Вдигна длан, за да възпре всеки евентуален отговор. — Виж какво ще ти кажа, Деймън. Знаеш не по-зле от мен: хората обичат заговорите, допада им да мразят тия петролни клечки. Това ти помага.
— Но аз не обвинявам петролните компании в…
— Затова излиза блестящо! — Валънс съзнаваше, че кандидатът му и сам може съвсем ясно да го схване, тогава защо се налага да продължава с обясненията? — Деймън, ти си чистникът. Ами достойният ти опонент, който насърчава доливането на МТБЕ, докато не се направят нови проучвания? Я познай! Изглежда така, сякаш защитава интересите на петролните…
— Че то си е така.
Господи! Валънс не можеше да превъзмогне любовта на Кери към чистата истина.
— Да, разбира се, но за теб е от значение единствено, че не бихме могли да _платим _за радиовремето, което ни отпускат. Ако ги накараме да смятат Рон Бомонт за злодей, всичко ще се разводни.
— Не зная, Ал. Ще ми се да бяха излезли, с _какъвто и да е_ престъпник, с някакъв заподозрян. С някой, който да отслаби натиска.
— Натиска върху кого?
— Върху кого мислиш, Ал? Върху мен.
— Какъв натиск върху теб?
— За Брий.
— Поддържали сте служебни взаимоотношения. Какво има да се обсъжда?
Кери го изгледа.
— Но моментът все пак е крайно неподходящ да излезе наяве, нали? Новините отново я емнаха, случаят не е в девета глуха, репортерите ровичкат.
— И нищо няма да намерят. Чуваш ли? Отпусни се. Нищо няма да намерят.
Лимузината спря. Кери не обичаше да кара събралите се да го чакат. Налагаше се да излезе и да се ръкува с тълпата, да не губи живата връзка със своите гласоподаватели. Пресегна се към дръжката на вратата.
— Добре, Ал, чувам те. Чувам те.
13
Ейб Глицки лежеше буден и се опитваше да не обръща внимание на работещия в съседната стая телевизор. Тяхната икономка и бавачка Рита обичаше телевизията толкова, колкото той я мразеше. Живееше с тях вече почти пет години и бе истинско съкровище, особено що се отнася до Орел. Ейб толкова се нуждаеше от нейните грижи, че би търпял и доста по-лоши неща от злополучната й склонност към популярните боклуци.
И все пак тази вечер при мисълта за затворената Франи Харди и неразкритото нашумяло убийство, започващо отново да привлича вниманието на медиите, тези простотии му изглеждаха непоносими. Той най-после отметна одеялото и седна.
След пет минути, вече облечен, излезе. Каза си, че в края на краищата едва ли е виновен телевизорът. Вдигна го на крак и го изведе мълниеносното прозрение, че Франи и неразкритото убийство са един и същи случай. Не че не го бе осъзнавал и преди, но ги разглеждаше като повече или по-малко отделни проблеми, а ненадейно му хрумна, че не е така.
Едно бе сигурно: не я бе събудил. От очите й личеше, че още не бе заспала в килията си.
— Ейб. Здравей… — Бърз поглед към стените на помещението за свиждане, макар да нямаше къде да се скрие още някой. Стъклена преграда и светлозелена мазилка. Цялото й лице излъчваше само един въпрос — къде е съпругът й? Какво прави Ейб тук посред нощ?
Вратата се затвори зад гърба й и тя отскочи половин крачка, сякаш да избяга от нещо — от този звук. Усмихна се жалостиво и объркано:
— Не ме бива за такива неща.
Ейб застана близо до нея.
— Че кой го бива? — Приближи и я прегърна за миг. Стори му се застрашително безплътна — шепичка крехки кости. Отдръпна се и я огледа — оранжевият затворнически комбинезон свободно висеше на нея. — Храниш ли се?
Тя вдигна рамене, без да отговори.
— Дизмъс ще дойде ли? Навън ли чака?
— Не, сам съм. Проверявам как я караш.
Франи скръсти ръце, призракът на предишната жена се опитваше да излезе напред, очите й трепнаха.
— Не, ти провери как я карам предишния път, преди да се прибереш у вас. Довело те е нещо друго.
Белегът върху устните на Глицки се обтегна. Това бе неговата лъчезарна усмивка. Поклати глава одобрително.
— Май е трябвало ти да станеш адвокат.
— И така ми е добре, благодаря. — Привдигна се да седне върху масата и го изгледа: — Какво има? Заради споразумението ли?
Глицки смръщи чело.
— Какво споразумение?