Нищо друго освен истината

— _Аз_ ли разполагам с три дни?

— Да.

— За какво?

— За да спасиш няколко живота, Дизмъс.

— И как ще стане това?

— Ще намериш убиеца на Брий.

Той увеси нос. Жена му нямаше представа за какво говори.

— Ох, хубаво. Втурвам се и го намирам. Как не се сетих по-рано? Толкова е просто. — Обърна се към нея. — Да имаш някое блестящо хрумване откъде да започна?

— От Рон — отвърна Франи. — Казах ти — той иска да помогне.

— Е — отзова се Харди, — приятелчето ти Рон не ме светна къде да го намеря. Може като позвъни следващия път…

— Аз май знам.

На пода имаше дупка — тъй нареченото клекало. До стената се издигаше циментов плот с дюшек на него, а върху дюшека имаше чаршаф и две сиви вълнени одеяла. Мивка нямаше. Стените бяха тапицирани, защото в административния изолатор държаха откровено лудите, преди да ги освидетелстват.

Вратата се затвори зад гърба й — тя почти не съзнаваше и безспорно не се чувстваше благодарна, че не бе решетка, а истинска врата с шпионка и с отвор за подаване на храна ниско долу.

Постоя минута и повече вцепенена и безмълвна.

С подсъзнанието си долавяше студа, проникващ през мукавените й чехли. Всичко бе леденостудено.

Над главата й светеше лампа, затулена зад армирано стъкло. Скоро тя щеше да угасне и килията щеше да потъне в мрак.

Но така или иначе, това не зависеше от нея.

Мяташе се между две състояния — да не допуска да я обземат никакви чувства и да реагира на всичко. Снощи, след като лампата угасна, плака почти час. Днес тъмнината нямаше да е от значение. Вече бе сигурна.

Опита се да мисли за децата си, да си ги представи при Ерин, ако не друго — то поне на топло и в безопасност. Но близостта сякаш се бе стопила. На нейно място изникваха само материалните тукашни предмети — леглото, тапицираните стени и миризмата на средства за дезинфекция.

Навярно, каза си тя, емоциите й се бяха изчерпали. Но около тази мисъл лъхна паника, като че ли чувствата й бяха прегорели дотолкова, че чак се бяха изпепелили и тя вече никога не ще си позволи да изпита каквото и да било, във всеки случай на определено равнище.

А и съпругът й. При всяко негово посещение усещаше, че той може само да се кара, да спори и да се обяснява. А тя имаше нужда единствено от някогашното им взаимно разбирателство…

Но няма да се поддава на слабостта. Слабостта ще я направи безпомощна, неспособна да взема решения за децата, ако се стигне дотам.

Докъде ли ще се стигне?

Не, засега няма да се отказва от чувствата. Дизмъс е на нейна страна — трябва да вярва в това. Той действа в неин интерес, а също и в свой и на децата. Макар близостта им да бе изчезнала, може би безвъзвратно. Усещането бе несъмнено. Знаеше, че и тя носи част от вината за това.

За всичко ставащо.

Никога не бе замисляла нещо лошо, но ето докъде се бе докарала. Защо все още й се струваше, че трябва да се защитава, че поведението й е морално оправдано? А всичко изглежда неправилно. Всяко решение и действие струва скъпо на нея и семейството й.

Ще й простят ли? И защо да й прощават?

Внезапно килията потъна в мрак.

Тя остана неподвижна неизвестно колко време. Най-накрая протегна ръце към леглото, напипа го, придърпа одеялата към брадичката си и ги притисна с юмруци към гърдите си.

Не можеше да си представи дечицата си — къде са, спят ли. И при тази мисъл най-после рукнаха благословените сълзи.

11

Някога, когато Харди бе обвинител в същата тази Областна прокуратура, която сега презираше, той непрекъснато изпращаше хора в затвора. Тъй като първата му жена Джейн се безпокоеше, че някои от неговите осъдени и опасни углавни престъпници могат да излязат на свобода озлобени, Харди бе подал молба за разрешение да носи замаскирано оръжие. При нормално стечение на обстоятелствата щяха да му откажат, но бащата на Джейн бе съдия във Върховния съд, затова и получи разрешително, а поради някакво странно съчетание от политика и инерция, му го подновяваха всяка година.

През годините Харди на два пъти бе имал случай да вземе един от пистолетите със себе си. Нито първия, нито втория път му се наложи да стреля по когото и да било, макар веднъж с радост да бе дал един изстрел, който бе имал незабавен и задоволителен резултат.

И все пак тази вечер, обзет от нещо като хладнокръвна ярост, не видя нищо странно да грабне оръжието. Беше малко след здрачаване и той извади своя трийсет и осем милиметров „Колт Спешъл“ от сейфа, където го пазеше след раждането на Беката. Няколко години дори не бе държал това проклето нещо в ръце, но след като за последен път го носи на стрелбището, той го изчисти, смаза и внимателно го уви, преди да го прибере.

Сега го извади и го разви. Избърса го с гюдерията и смазката заблестя. Провери и се убеди, че не е зареден, после превъртя цилиндъра и няколкократно изпробва механизма.

По обратния път след посещението си при Франи реши — едва ли това бе точната дума, тъй като поривът бе по-скоро спонтанен, отколкото обмислен — да го вземе със себе си. Навярно не би могъл да обясни защо — със сигурност не за да застреля човека, който може би спеше с жена му. Ако изобщо бе помислял нещо, то бе, че е пистолета по-убедително ще накара Рон да изпълни молбата му, каквато и да е тя.

Значи доста дълго нямаше да се прибира у дома. Франи му бе казала, че веднъж Рон й споменал — тя си го спомни, след като откри, че е избягал, — къде би се отбил първо, ако му се наложи да се укрива.

Харди бе заявил на Франи, че ще се изправи очи в очи с Рон. Край на прибързаните обещания. А жена му, погрешно заключила, че Харди вече е изцяло на страната на Рон, не бе настояла за каквито и да било обещания.

По дънки, синя риза, облечена над фланелка за ръгби и с маратонки, той стоеше в полутъмното задно помещение зад кухнята и пълнеше пистолета с патрони. Затъкна го в колана си и издърпа ризата отгоре, прибра кутията с останалите патрони в сейфа, внимателно затвори вратичката и превъртя ключалката.

На излизане грабна едно яке от закачалката до външната врата.

Не бяха изтекли и пет минути, и ето го отново в колата. Готов.

Рон Брустър.

Сега се казваше Рон Брустър. Франи бе обяснила всичко това на Харди, смятайки, че така трупа точки в полза на Рон, като показва на съпруга си докъде е готов да стигне тоя страхотен тип, само и само да опази децата си.

Но оправданията и лъжите, на които се натъкваше всеки ден в практиката си на адвокат по углавни дела, бяха изострили присъщия на Харди цинизъм и го бяха превърнали в рязък и дълбок скептицизъм, отварящ празнота в обикновените човешки чувства, поне що се отнася до свързаното със закона. Макар да се бореше с него вкъщи и пред няколкото си близки приятели, установи, че вече не приема всичко за чиста монета. Взе да проявява недоверие към интересните разкази — в тях все се таеше нещо недоизказано.

Обясненията на Франи за поведението на Рон — ловкостта, с която променяше името си например; сполучливото отвличане на собствените му деца — само убедиха Харди, че си има работа с изключително умен и находчив престъпник. Който в най-добрия случай бе изиграл Франи, а в най-лошия бе сторил нещо къде-къде по-сериозно.

Толкова бе разгневен, че нямаше нужда да долива масло в огъня.

Бяха отседнали в хотел „Хилтън“ на летището. Харди бе наблюдавал същото и преди у хора, които бягат: първият инстинкт ги караше да се спотаят, изчаквайки удобен момент. Да останат наблизо. Да видят в каква посока ще поеме преследвачът и тогава да се изпарят в обратната.

Пети етаж, стая 523. На бравата висеше табелка „Не ме безпокойте“.

Харди погледна часовника си. Беше точно девет и шестнайсет. Иззад вратата се чуваше пуснат телевизор. Смях на запис.

Напипа пистолета на колана си, усети успокоителното му присъствие и го остави да си виси там. Почука.

След миг телевизорът млъкна. И зад вратата се възцари тишина. Почука повторно, изкушавайки се да извика: „Захаросани ядки“. Вместо това изчака, давайки на Рон възможност да отвори, когато намери за добре.