Страница 104 из 105
Ала тези редове сякаш изобщо не съществуваха. Джаксън продължи гладко, а в гласа му звънтеше самоувереност:
— Печалбите от етанола през следващата година ще варират в границата от сто милиона долара и ако съумеем да увеличим производството, за да посрещнем нуждите на пазара, в недалечно бъдеще можем да предвиждаме печалби, които ще възлязат на половин милиард долара годишно!
Елис изчака, докато аплодисментите разтърсваха помещението. Най-накрая, широко усмихнат, вдигна ръце и шумът стихна. Изпълнителният директор се приведе към микрофона:
— Дами и господа — победоносно се провикна той, — беше страхотна година!
Следващата събота децата на семейство Харди прекарваха последния си ден в къщата на баба и дядо.
В момента, час преди здрачаване, Дизмъс и Франи работеха в мълчание и приключваха с последните придобивки в наново обзаведената си кухня. Прозорци на покрива, бели шкафове и петдесет допълнителни квадратни метра, приспособени за сметка на стаите в задната част на къщата, придаваха на помещението усещане за въздух и простор.
В крайна сметка бяха възприели китайското гледище, че бедата и сполуката се означават с един и същ символ. И тъй, след като възстановиха първоначалната основа на къщата, те се прехвърлиха нагоре. Над първия етаж надстроиха спалня и баня. Това им освободи пространство да превърнат старата си спалня в семейна стая. Което пък означаваше, че в дневната вече няма да има телевизор — отдавна набелязана цел: вече бе възможно там да се проведе смислен и непрекъсван разговор.
Харди вгради нов, двеста и седемдесетлитров аквариум за рибки в стената между кухнята и семейната стая, за да му се любуват и от двете страни. На достъпна височина завинти стара въдица за марлини на стената над новата печка и на нея окачи железния си тиган, чиято черна вътрешност заблестя, закалена в пожара и прясно натъркана със зехтин.
По време на строителството бяха струпали в задните стаи колкото се може повече от вещите и през последните три дни приключиха с пренасянето на най-тежките от тях. И ето, новите мебели красяха дневната и трапезарията. Три нови и оцелялото слонче от венецианско стъкло отново се строиха на полицата над камината. Върху новото им легло горе се кипреше ватирано одеяло с венчален пръстен, което бяха открили в антикварен магазин при семейно пътуване през почивните дни до Мендосино.
Бяха се изръсили и въпреки парите от застраховката, приличаха на разорени младоженци след сватбено пътешествие.
Харди приключи с нареждането на купчина чинии в един шкаф, извърна се и се изненада, че внезапно е останал сам. Отвори вратата към трапезарията и я прекоси покрай солидната и елегантна маса със столове. Десетината слоя лимоново масло все пак не премахнаха миризмата на изгоряло от бюфета, но тази вещ от преди създаваше уют и представляваше поне някаква връзка с миналото.
Слънцето клонеше към залез и лъчите му струяха през капаците на еркерните прозорци, осветявайки дневната, Франи седеше на крайчето на дивана пред нещо, което според Харди можеше да се превърне в негово кресло за четене, но все още бе рано да се каже, тъй като не бе привикнал към него.
— Добре ли си?
Тя побърза да се усмихне любезно.
— Просто си почивам.
Застанал между двете помещения, той се загледа в лицето й за известно време, после взе един стол иззад гърба си и седна с лице към нея.
— Красиво е, нали? — попита жена му.
Здраво забил ходила в пода, с лакти на коленете, Харди се огледа: лъскавия дървен под, килимчето в стил навахо, светлия кожен диван, няколко изискани нови принадлежности, няколко произведения на изкуството, Франи имаше право — подредбата бе малко еклектична, смътно напомняше за Санта Фе, но всичко прекрасно си подхождаше.
— Добра работа свършихме.
Начинът му на изразяване я шокира и неопределената усмивка отново се изписа на устните й, потрепна и изчезна.
— Какво има? — попита Харди.
— Така е, сам знаеш. Заедно вършим нещата добре.
— Точно това казах и аз.
— Да, разликата обаче е, че аз наистина го мисля.
Той я изгледа.
— И аз, Франи.
Тя се подвоуми, после стана, отиде до прозореца и остана там известно време, преди да се обърне отново към него.
— Истинският живот отново ще започне тук в понеделник. Ще си бъдем четиримата.
— Зная.
— Училището, децата, домакинските грижи, твоята работа. Не искам пак да се докараме до предишното положение. — Махна да покаже новия им дом. — Ако няма да имам теб, всичко това не ми трябва — ето какво имах предвид. Още утре ще го зарежа, ако започне да ти се струва, че се налага да работиш денонощно, за да го изплатиш, ако бремето е прекалено голямо.
Той вкопчи ръцете си една в друга.
— Причината не е в работата. — Изпусна въздух с надути бузи. — За мен работата беше бягство.
— От какво? — Едва долови следващите й думи: — От мен ли?
Харди вдигна рамене и ги отпусна тежко.
— Не зная. От всичко. Май бях забравил, че трябва заедно да постигаме всичко.
Думите му докоснаха някаква струна в душата й и тя се изсмя тихичко:
— Е, предишното си го постигнахме заедно. Но знаеш ли, никога не съм те лъгала. Никога.
— Зная.
— Наистина ли? Защото е така.
Той се замисли, въздъхна дълбоко.
— Всъщност винаги съм ти вярвал, Франи. Просто тогава ми беше трудно да те разбера.
— Зная. Толкова съжалявам за станалото. — Тя колебливо пристъпи към него. — Значи ще можем да започнем наново? Нова къща, нови взаимоотношения.
— Опитвам се.
Тя измина и останалия път до стола му.
— Зная. Аз също. Но последните ни месеци, прекарани при Ед и Ерин, бяха чудесни. И не бяха досадно ежедневие, както при нас четиримата вкъщи. А ми се струва, че се дразниш точно от досадното ежедневие.
Харди дълго мълча и накрая й отговори:
— Права си.
— И то отново ни предстои.
Той се опита да го обърне на шега:
— Чак от понеделник.
Но Франи не се отказа.
— И какво ще предприемем?
Дизмъс въздъхна повторно.
— Какво ще кажеш: като ти се иска да се изповядаш пред някого, да идваш при мен?
— Ще опитам. Стига да ме изслушваш.
— Изглежда справедливо. — Той срещна погледа й. — Но какво ще кажеш и за малко повече равновесие между „детските работи“ е работите на възрастните? Не моля за невъзможни неща — например седемдесет на трийсет процента и да излизаме само двамата на всеки две седмици.
Франи бе принудена да признае, че той има право.
— Зная, че малко прекалявам. Аз съм виновна. — Изправи раменете му и седна в скута му. — Но пак ще имам приятели и вероятно някои от тях ще са мъже.
Тук Харди едва не се усмихна.
— И през ум не ми минава да спирам. Приятелите са хубаво нещо. Възможно е и аз да си имам няколко — имам предвид жени. Което обаче май не е като твоето приятелство с мъжете.
— Не зная — отвърна тя. — На някои жени им допада твоят стар и неумолим вид.
— Едва ли приятелствата ми ще имат нещо общо с външния ми вид. А какво искаш да кажеш с това „стар“?
— Е, всъщност не стар, а по-скоро зрял, внушителен.
— Внушителен. Това ми допада. — Целуна я, и то както трябва. След около петнайсет секунди, току-що приключил с едната целувка, я целуна втори път. — Внушавай ми това — заключи.
— Уверена съм, че ще мога — отвърна Франи.
Изправи се, улови го за ръка и го поведе през трапезарията, през кухнята и нагоре по стълбите към новата им спалня.
На следващия ден, в неделя, силен, дъхтящ на море вятър задуха откъм океана, но небето бе яркосиньо и температурата позволяваше да ходиш по риза.
Цялото семейство Харди и повечето им приятели и роднини се бяха събрали да отпразнуват нанасянето им в къщата: Глицки, баща му Нат и синът му Орел, Дейвид Фримън, Еди Ерин Кокран, Моузес Макгайър, съпругата му Сюзън Вайс със сина си Рико и Анджела Моралес с две от децата си, Макс, Касандра и Рон Бомонт, както и приятелката му Мари.