Страница 89 из 90
Холис погледна към Лиза, която беше пребледняла, но се владееше.
— Добре съм — каза тя.
Холис затвори белезниците на китките си и си седна на мястото. Марченко кимна на втория пилот, който също се върна в креслото си. Марченко също седна и каза на Вадим на руски:
— Счупена ли е?
— Да.
— Ще попиташ какво може да се направи, когато се приземим.
Холис подозираше, че Марченко не говореше за помощ за ръката на Вадим, а за счупването на неговата, на Холис.
Марченко разгледа иконата, която сега се намираше в скута му.
— Тази икона е била десакрализирана. Ние ли сме го направили?
— А кой друг? — попита Лиза.
Марченко цъкна с език.
— Не одобрявам цялото това съсипване на културни ценности. Моите позиции се различават в известна степен от тези на руснаците, но в крайна сметка всички сме славяни. Това е ужасно.
Холис почувства, че Марченко е искрен, но същевременно беше убеден, че ако му наредят да изгори всички църкви в Белорусия, той щеше да го направи, като единствената изява на моралното му несъгласие щеше да бъде едно цъкване с език.
— Защо не млъкнете? — каза Холис.
Марченко обърна главата си назад и обидено го погледна.
— Не е необходимо да бъдете груб.
— Напротив, шибан дебелако. Ти заслужаваш много повече презрение от всичките свине в Москва, защото предаваш собствената си страна, за да станеш слуга на московците.
Марченко, изглежда, се опитваше да се овладее. Той си пое дълбоко въздух и се насили да се усмихне.
— Виждате ли? Казах ви малко за себе си и вие веднага се възползвате от това. Типично поведение на вероломните западняци. Мислите си, че можете да ме оскърбявате, защото знаете, че трябва да бъдете заловен жив. Е, нека ви кажа нещо — ще бъдете изправен пред съда за убийството на двамата гранични патрули, а може би и на трима, ако онзи, когото оставихте в тоалетната, умре. Както знаете, ние не оставяме такива неща безнаказано. Вероятно ще бъдете признат за виновен и осъден на смърт. Ще ви кажат да обжалвате присъдата пред председателя на Върховния съд на СССР. И докато пишете жалбата си, някой ще ви застреля в тила. Така става. Много е хуманно, ако не знаете какво ще се случи. Но аз искам вие да го знаете, полковник Холис, така че, ако ви кажат да обжалвате смъртната си присъда, да знаете, че всъщност отивате към края си. Мислех си, че трябва да ви окажа тази услуга. Дори ако наистина сте убиец.
— Млъкнете, Марченко.
Марченко за пръв път изглеждаше ядосан. Той се обърна към Лиза.
— Вие изглеждате благоразумна и затова не искам да ви застрелвам. Но вашият приятел… Е, не се срещам с много западняци. Може би не трябва да си вадя заключение от един шпионин. Нали?
— Ще ми върнете ли иконата? — попита Лиза. — Обещавам да не ви фрасвам с нея по главата.
— Ще трябва да се закълнете в Бога — разсмя се Марченко.
— Заклевам се, че няма да ви фрасна с нея по главата.
— Добре. — Марченко се наведе и й подаде иконата. — Виждате ли, тази религиозна реликва бе причина за цялата тази неприятна история. Но аз уважавам вярващите. Имам една братовчедка на моите години, която вярва в Бога. По нейни си причини тя стана баптистка. Баптистката религия е още една проява на корумпираността на западното общество. Можеше поне да се покръсти като православна, след като толкова е искала да стане мъченица. Религията дава ли ви наистина утеха, например сега?
— Да.
— Добре. Може би един ден, когато остарея, ще си поговоря с някой свещеник за пътя към рая. Господ ще разбере. Нали?
— Мисля, че има хора, които могат да отвратят дори и Господа — отговори Лиза.
— Да го отвратят?
— Марченко — каза Холис, — умолявам ви да прекратите тези шибани излияния.
— Така ли? Мисля, че говоря малко повечко. Не е добре за професията ми. Трябваше наистина да работя за Интурист. Можех по цял ден да си дърдоря със западняци. — Той се обърна към Вадим и го попита на руски. — Наистина ли говоря твърде много?
— Не, сър.
— Виждате ли? Е, добре, ще замълча за малко. — Марченко се облегна назад в седалката.
— Отпусни се — Холис погледна към Лиза.
— Чувствам се прилично. — Тя се насили да се усмихне и взе окованите му в белезници ръце в своите.
— Добре.
През следващите два часа мълчаха. Марченко, верен на думата си, също почти не продума. Болките на Вадим се усилваха и Холис видя, че китката му е станала двойно по-дебела от нормалното. От време на време Вадим пускаше по някоя псувня. С малко закъснение вторият пилот си спомни за аптечката за първа помощ и Вадим намери в нея таблетки кодеин. Взе си няколко.
Холис беше убеден, че двамата пилоти са знаели много добре през цялото време къде се намира аптечката. Холис и преди бе забелязвал, че жестокостта и пълното безразличие към страданията на другите са типична черта за много руснаци. Но след като веднъж са яли и пили с теб или малко сте си поприказвали „душа в душу“, те са готови да ти свалят и последната риза от гърба си, дори когато познанството ви е било съвсем кратко. Но ако не си им роднина, близък приятел, любовник или сродна душа, нямаш никакви основания да очакваш, че някой ще се погрижи доброволно да ти намери болкоуспокояващи за счупената китка. Холис бе чувал, че подобен вид безразличие към чуждите страдания се проявява дори и в болниците. Имаше усещането, че вторият пилот даде болкоуспокояващите на Вадим не за да се почувства по-добре, а за да го оскърби, като го накара да осъзнае, че те са били там по време на целия полет. Холис си помисли също, че като се има предвид, че екипажът беше от военновъздушните сили, а пътниците на чартърния полет от КГБ, тази жестокост не беше съвсем обичайна. Още по-странен беше фактът, че Вадим не се сърдеше на пилотите за липсата на състрадание от тяхна страна, а продължаваше да хвърля гневни погледи към Холис като към първоизвор на страданията си. Напълно първосигнален, помисли си Холис. Но изводът беше, че руснаците реагират на конкретната ситуация, а не на някакви абстракции. Това беше нещо, което не трябваше да забравя през следващите дни.
— Е — каза шеговито Холис на Лиза. — Не ти ли се иска да кажеш сега: „Аз напускам“?
Тя го погледна и каза тихо, така че никой друг да не може да я чуе:
— Знаеш ли, мислех си за нещо. Ти и Сет ми обещахте, че ще ме държите в течение на събитията в замяна на помощта, която получавате от мен.
— Държа те в течение. Отвлякоха ни.
— Това не е смешно, Сам. Струва ми се, че и двамата сте знаели, че това може да се случи.
— Подозирахме го — отговори след кратко мълчание Холис.
— Били са нещо повече от подозрения, мисля. Знаеш ли, че Сет не искаше да се качвам на този самолет?
— Не, не го знаех. — Но това е много интересно, помисли си Холис, а на глас каза: — Никой никога не ти е обещавал да те държи в течение, Лиза. Не и в тази работа. Дори аз не съм напълно в течение на всичко.
— Той… — тя кимна, — той се опита да ми каже нещо, но предполагам, че не съм го слушала достатъчно внимателно.
— А и с мен не сподели какво ти е казал той.
— Извинявай. — И тя добави: — Каза ми, че си мишена и че аз трябва да стоя настрана от теб.
— Но въпреки това ти дойде с мен.
— Обичам те, глупако.
— Чувам шепот — надникна Марченко над седалката. — Никакъв шепот. Никакви тайни.
— Ако не те обичах — продължи Лиза, без да обръща внимание на Марченко, — щях просто да те ненавиждам.
— Ще ти се реванширам. Една вечеря? — В „Кларидж“.
— Имаш я.
— Вечеря? — каза Марченко. — Да, ние изпуснахме обяда си. Гладен съм.
— Можеш да изкараш цял месец на сланините си — промърмори Холис под носа си.
Марченко се обърна и погледна Холис.
— А ти ще ядеш плъхове, за да оцелееш в ГУЛАГ.
— Върви по дяволите.
— Точно там отиваме, приятелю.
Близо три часа след началото на полета им вертолетът започна да се снижава. Холис забеляза старото шосе за Минск покрай Москва река и различи дузина групички изби, всяка от които можеше да е Яблоня. След това съвсем неочаквано той видя самата Яблоня. Знаеше, че е тя, защото представляваше редица от овъглени дървени бараки покрай калния път. На мястото на градинките и купите сено в дворовете лежеше сива пепел. Един булдозер бе изкопал дълъг ров в черната земя и половината от изгореното село вече бе съборена в него. Холис извърна глава от прозореца. Към списъка му от сметки за уреждане.