Остров Тамбукту

Напомних му, че той беше обещал да научи туземците културно да обработват земята си и да получават по три реколти в годината - той обеща това на Боамбо, когато последният се съгласи да му даде земя за плантация. А ето че сега се отказваше.

- Това е егоизъм - упрекнах го аз.

- Не е егоизъм, а здрава логика - невъзмутимо каза Смит.

- Каква здрава логика може да има в това да криеш от туземците знанията и опита си, които могат да им бъдат полезни? Дори и животните си помагат, а ние сме хора с ум и разум. Това още повече ни задължава...

- Никой не може да ме задължи да правя това, което не е в моя полза - сърдито каза Смит и като ми обърна гръб, тръгна да посрещне капитана, който идваше от селото.

II

Седнахме на сянка до малката рекичка. Докато Стерн пълнеше лулата си, аз му разказах за нашия спор със Смит.

- Срамота! - неочаквано каза Стерн, като запали лулата си. - Хората работят и се потят, а ние седим тук на сянка и спорим за тия глупави брадви и тесли. Разбира се, че трябва да помогнем на туземците. Ако вие не им дадете вашите брадви и тесли - обърна се той към плантатора, - аз ще им ги дам, без да ви питам.

- Нямате право, Стерн! - извика Смит и бледото му лице пламна и се изчерви.

- Нямам право ли? - кипна и Стерн. - А вие имате ли право да лежите под сенките, когато туземците правят колиби и мъкнат от градините ямса и тарото, с които се храните? Никой не ви е дал такова право, сър! Никой!

Избухването на капитана никак не ме учуди. Макар да не се месеше в нашите спорове с плантатора, все пак той беше справедлив човек и не можеше да понася неправдата.

Смит нервно извади от табакерата си една пура, запали я и каза:

- Защо ми говорите с такъв тон, Стерн? Защо ме обиждате?

- Чакайте! - прекъсна го капитанът. - Аз не съм казал всичко. От утре започваме работа. Ще помагаме на туземците. Ще им дадем брадви, тесли и гвоздеи, ще ги научим да работят с тях, а като построим техните колиби, ще започнем нашата лодка. Да, сър, ще направим лодка - аз твърдо реших вече. Голяма лодка с платна. Туземците ще ни помогнат, нали? - обърна се към мен капитанът.

- Положително ще ни помогнат - отговорих аз.

- Така... Ще построим голяма лодка с платна. Най-напред ще направим с нея няколкодневна разходка по море - ще обиколим острова. Ще ви науча да управлявате лодката. А след това, щом задуха югоизточният или югозападният мусон (мусон - вятър в Индийския океан и други области в тропика, който духа продължително време в една и съща посока), ще дигнем платната и ще кажем: "Довиждане, остров Тамбукту!"

- О, това е съвсем друго нещо! - възкликна Смит. - Щом е такава работата, аз съм съгласен.

- А вие? - обърна се към мен капитанът.

- И аз съм съгласен. Само че... в каква посока ще тръгнем?

- Това ще решим по-късно - отговори капитанът. - Ако тръгнем на изток, ще стигнем на остров Суматра или на Ява. Ако тръгнем на запад - ще попаднем или на островната група Чагос, или на Сейшелските острови, или направо в Африка - в Танганайка, Занзибар, Момбаса или в Могадишо. Посоката ще зависи от това, накъде ще духа вятърът, когато лодката бъде готова. Разбира се, аз предпочитам Африка, защото Египет се намира в Африка. Искам да отида при дъщеря си в Александрия...

- Но Ява и Суматра са по-близо до Тамбукту, отколкото Африка - възрази Смит.

- Така е - съгласи се капитанът. - Но по най-късия път не винаги се стига най-близо до целта. Освен това ние не знаем какво става в Ява и Суматра. Не забравяйте, че след като превзеха Пърл Харбър, японците се устремиха към Сингапур. А от Сингапур до Суматра има само една крачка. Не е чудно те да са завладели тия острови. А на мен никак не ми се ще да се срещам с тях. По-добре е да попаднем в далечна Африка, в дивите гори на Мозамбик, отколкото при самураите. И тъй, драги приятели, на работа! Най-напред трябва да видим какви сечива имаме. Да вървим!

Тръгнахме към селото. Капитанът през всичкото време говореше възбудено за нашето бъдещо пътешествие. Кръвта на моряка отново беше закипяла в жилите на стария морски вълк. Той беше се примирил с тихия и спокоен живот на остров Тамбукту само временно. Еднообразието беше му омръзнало вече и той отново се готвеше да дигне платната. Бащинското чувство го теглеше към Египет, към Александрия, където живееше малката му дъщеря, а ние със Смит мечтаехме за своите страни. Смит искаше да попадне отново в Англия, в своя свят, а аз исках да се върна в своята родна България. Нищо че враговете я заливаха с кръв - аз бях убеден, че това няма да трае вечно. Войната щеше да има край, а този край можеше да бъде само един - победа. Победа на народа над тъмните сили. Тогава аз можех да се върна у дома свободно, не като блудния син с разкаяние и молби за прошка, а пълен с млада енергия и воля за нов живот...

III

Още на другия ден раздадохме брадви, тесли и пелки на туземците и заедно с тях почнахме строежа на колибите. Работата спореше. Туземците възприемаха от нас много бързо всичко, което им показвахме, и с удивителна сръчност се справяха и с брадвите, и с теслите, и с пелките. Най-напред те много се учудиха на нашите сечива, а като разбраха кое за какво служи, дружно се хванаха за работа. За две седмици всички нови колиби бяха готови. След това почнахме строежа на нашата лодка. Капитанът избираше най-здравите дървета, туземците ги отсичаха с брадвите, окастряха клоните им и ги нарязваха на дъски с дългите крапове. Ние с капитана и Смит трябваше постоянно да ходим от група до група, да им показваме какво да правят, как да режат дъски, как да ги извиват като дъги, докато са още сурови. След това започнахме строежа на корпуса на лодката. Скоро на поляната, дето работехме, се появи и самият корпус - дълъг осем метра и широк три метра - такива бяха размерите на нашата бъдеща лодка.

След един месец лодката беше напълно готова. Тя имаше палуба и три мачти за платната. Самите платна бяха от палмови листа. Жените ги изплетоха също тъй, както плетяха рогозките - само че нашите платна бяха по-големи.

Най-после дойде и денят, когато трябваше да спуснем лодката във водата. Това беше много трудно - цели три дена от сутрин до вечер я придвижвахме върху кръгли дървета, като я подпирахме отстрани да не се обърне. Най-после и това чудо стана - лодката беше във водата и величествено се поклащаше от леките вълни. Оставаше само да се качим на нея, да дигнем платната и да потеглим... Но ние отложихме нашето пътешествие. Трябваше добре да се подготвим, да се снабдим с достатъчно прясна вода и провизии, а преди това бяхме решили да предприемем една обиколка на острова по море. Това няколкодневно плаване беше необходимо, за да опитаме здравината на лодката и да се научим със Смит да я управляваме.

Но тъкмо когато лодката беше готова, настъпи големият празник. Ние отложихме пътуването за неопределено време.

Пета глава. Лов на хора. Ново сблъскване с Арики. Туземците хващат пленник за жертвоприношение

I

Боамбо дойде в моята колиба и още от вратата извика:

- Ставай, Андо! Отиваме на лов!

Аз четях една книга, излегнат на нара. Той втренчи погледа си в нея и лицето му изведнъж стана мрачно. Книгата вероятно му напомни "белите листа" на Арики.

- Ставай! - повтори той, като пристъпяше нетърпеливо от крак на крак. - Наближава големият празник. Днес трябва да хванем добър лов.

И Зинга, и Амбо, и Боамбо много пъти ми бяха разказвали, че големият празник траел три дена и три нощи. Първите две денонощия минавали в игри и веселби на зелената поляна до морския бряг, а третият ден бил най-тържествен, нещо като венец на празника: той бил денят на сватбите. Според обичая на племето сватби ставаха само веднъж в годината, на големия празник, и колкото повече наближаваше тоя ден, толкова младежите повече се вълнуваха. Това се отнасяше за момчетата, но не и за момичетата. Нито една девойка не се тревожеше, че може да остане неомъжена. Такава опасност за тях не съществуваше, защото жените в Тамбукту бяха по-малко от мъжете. Освен това жените вършеха всичката полска и домакинска работа - копаеха в градините, сееха ямс, таро и батати, плетяха саронги, рогозки, кошници и мрежи, замесваха тесто от плодовете на хлебното дърво и печеха малки питки, готвеха, бавеха децата си, а мъжете ходеха на лов и за нищо друго не се грижеха. Жената беше стълбът на домакинството. Ако някоя жена напусне мъжа си и се върне при своите родители, колибата на мъжа опустява. Поради това жените бяха на особена почит и нито една девойка, дори и най-грозната, не се страхуваше, че ще остане неомъжена. Случваше се обратното - некадърните младежи мъчно си намираха жени. Колкото един младеж е по-добър ловец, колкото повече кро-кро е убил през време на големия лов, колкото по-храбро се е държал през време на сражение с враждебно племе, толкова повече е желан съпруг. Амбо ми каза, че на миналогодишния празник много девойки пожелали да се омъжат за него, но той отказал на всички, защото обичал Канеамеа и решил да я чака, докато стане пълнолетна. Попитах го дали се е случвало някога младеж да не може да си намери девойка, която да се съгласи да му стане жена. "Случвало се е - беше отговорът. - Нито едно момиче не иска да се омъжи за страхлив и мързелив младеж".