Остров Тамбукту

- С голи ръце ли? - попита ме Боамбо разтревожен.

- Не, с нож. Какво ще кажеш? - отново се обърнах към първожреца.

- Нана, тъй да бъде! - кимна с глава той. Попитах го кой е дал малоу на хората, които искаха да ме убият.

- Шамит - отвърна първожрецът.

V

Същия ден, преди да залезе слънцето, отидох в колибата на главатаря. Заварих там цялото му семейство. Зинга и майка й приготвяха вечеря в голямо гърне, което весело къкреше на огъня, а Боамбо кърпеше малка мрежа за ловене на риба. Само Амбо го нямаше. Аз държах в ръцете си голям и много остър нож и едно здраво въже, изплетено от ликото на палмови кори. Като ме видя, Боамбо попита:

- Отиваш ли?

- Отивам.

- С тоя нож ли ще убиеш крокодила?

- Да.

- Не ходи, Андо! - тревожно каза Зинга. - Ти няма да убиеш крокодила с тоя нож. Той ще те изяде!

- Няма да ме изяде! - твърдо казах аз.

Но това не я успокои. Очите й се наляха със сълзи.

- А въжето защо ти е? - попита ме Боамбо. - Да не мислиш да вържеш крокодила, преди да го убиеш?

- Не, разбира се - усмихнах се аз. - Искам да вържа с него едно малко прасенце.

- Прасенце? - учуди се главатарят. - Ти искаш да нахраниш крокодила с прасенце?

- Да, ще му пожертвувам едно малко прасенце, но то ще бъде последната му плячка. След това ще го убия.

Зинга изведнъж стана, бързо се приближи до мен и като ме хвана за двете ръце, умолително каза:

- Недей ходи, Андо! О, не ходи в залива! Крокодилът ще те изяде! Не те пущам, Андо! Никъде няма да ходиш!

Тя говореше през сълзи, но аз не можех да се откажа от това, което бях намислил. Майката на Зинга, която досега мълчаливо слушаше, седнала до огъня, смъмра дъщеря си:

- Остави го, той ще убие крокодила. Андо е умен, той знае какво прави.

Влезе Амбо с голяма торба на рамо, пълна с кенгарови орехи, остави я на нара, седна до огъня и сбута главните. Краката му бяха мокри. Докато ги грееше, Зинга му каза, че съм намислил да убия крокодила с нож.

- С нож? - учудено ме погледна той. - Вярно ли е?

- Вярно е - потвърдих аз.

Той помълча малко, след това решително каза:

- Добре, и аз ще дойда с тебе. Ще ти помогна...

- Няма нужда - възразих аз. - Сам ще убия крокодила. Тогава Арики ще млъкне, нали?

- Да, тогава той ще млъкне - потвърди Боамбо. - А хората ще го намразят още повече. Всички ще кажат: "Андо не е виновен. Ако беше виновен, крокодилът щеше да го изяде". И ще разберат, че Арики лъже.

Боамбо беше прав. Ако успея да убия крокодила, туземците ще въздъхнат с облекчение и ще ми благодарят, а приказките на Арики, че съм виновен в нещо, ще се разсеят като дим. Това още повече ме караше да изпълня намерението си, колкото и опасно да беше то. Главатарят пак ме предупреди:

- Внимавай, Андо! Никой досега не е убивал крокодил, защото кожата му е много дебела и твърда, а гърбът и опашката му са покрити с такива здрави плочки, че никакво копие не може да ги прободе.

- Зная - отвърнах аз. - Но кожата на корема му е тънка, нали? Ще ми дадеш ли едно малко прасенце?

Главатарят кимна с глава и излезе. След малко се върна с малко черно прасенце, което се мяташе в ръцете му и силно квичеше.

- Ето ти прасенцето - каза той, като ми го подаде. - Но знай, че ти сам се пъхаш в устата на смъртта.

Поех прасенцето усмихнат. Исках да изглеждам спокоен и уверен в успеха, но това не успокои Зинга. Аз виждах страха в очите й, а нейният умолителен поглед сякаш ми казваше: "Не ходи в малкия залив, крокодилът ще те изяде".

- Не ходи - проплака тя за последен път. - Ако се случи нещо лошо с тебе, знай, че всички ще плачем. Най-много ще плаче Зинга... Чуваш ли, Андо? Само един човек ще се радва - Арики...

Отново трябваше да я успокоявам. О, аз няма да загина! Няма да направя това удоволствие на Арики, не! Ще убия крокодила и ще се върна жив и здрав още тази вечер.

- Набу, иди с него - обърна се Зинга към баща си. - Иди и ти, Амбо!

Двамата мъже наистина взеха копията си и се приготвиха за път, но аз ги спрях.

- Останете тук и ме чакайте - казах аз и добавих усмихнат: - Като види много хора, крокодилът ще се уплаши и няма да излезе от водата.

Аз казах истината - моят успех зависеше от това, дали крокодилът ще излезе на брега, примамен от прасенцето, или не. Той има добре развит слух и силно зрение. Ако усети, че на брега има много хора, може да се уплаши и да си остане във водата. Тогава моят план ще пропадне. Освен това главатарят и синът му с нищо не биха могли да ми помогнат, но можеха да ми попречат.

Затъкнах ножа на колана си, взех прасенцето и въжето и тръгнах през гората към залива. Слънцето беше се наклонило към върха на далечната планина и в гората беше прохладно. Чуваха се много птичи гласове - тропическият лес беше пълен с живот. Високите дървета с дебели дънери стояха непоклатимо и твърдо като гиганти на здрави нозе. Някои от тях бяха на хиляда, други на две, на три и на четири хиляди години. Когато Омир е пишел Илиадата и Одисеята, те са били на хиляда и повече години. Колко кратък е човешкият живот в сравнение с живота на тия дървета гиганти! Една глупава морска костенурка живее триста години, орелът живее петстотин години, а на човека не са дадени дори сто години! Това не е справедливо. Природата е сляпа като Темида.

Щом стигнах на брега, вързах прасенцето за едно дърво на края на гората. То веднага почна да се дърпа, да квичи пронизително и да се мята в различни посоки, но въжето беше късо - щом се обтегнеше, прасенцето падаше на пясъка и още по-силно квичеше. Крокодилът сигурно щеше да го чуе. Дори и когато е дълбоко под водата, той чува и най-тихия звук отвън. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам, притулен зад дърветата.

Ножът беше в ръцете ми доста голям, дълъг около петдесет сантиметра заедно с дръжката, и много остър. Синкавата му стомана лъщеше със студен блясък. Бях взел и едно копие, но то едва ли можеше да ми послужи за нещо. Ако крокодилът ме нападне, само бягството би ме спасило. Но аз нямах намерение да бягам.

Слънцето клонеше към залез. Подухваше слаб ветрец. Листата на дърветата тихо шумяха. Прасенцето продължаваше да се дърпа и да квичи, а аз не откъсвах поглед от залива и търпеливо чаках.

Най-после крокодилът показа главата си над водата, огледа се и пак се скри. Дали беше забелязал прасенцето? Сигурно, защото след малко отново се показа и бързо заплува към брега. Като стигна на плиткото дъно, той стъпи на късите си предни крака, надигна дългата си муцуна и пак огледа пустия бряг. Аз бях се притулил зад дърветата. Никаква опасност не го заплашваше. А плячката беше тъй близо! Горкото прасенце! То също забеляза опасния хищник и още по-силно почна да квичи и да се дърпа, но напразно: въжето здраво беше завързано за крака му и за дървото. Кой знае защо неговото жално квичене ми напомни детски плач...

Крокодилът бързо запълзя към завързаната плячка. Лъскавият му жълтеникав корем се влачеше по пясъка и оставяше широка следа, която приличаше на утъпкана пътека. Той наистина беше много голям, дълъг осем или десет метра. Мощната му дълга опашка беше сплескана на края като витло на кораб, а широкият му гръб, покрит с правоъгълни рогови плочки, сякаш беше облечен в броня, която лъщеше на слънцето с тъмносин блясък. Предните му крака бяха къси и силни и завършваха с по пет пръста с остри нокти, а задните му крака имаха по четири пръста, съединени с плавателни ципи. Той пълзеше тромаво, с ниско наведена глава, а понякога отваряше огромната си уста и тогава белите му зъби, остри и твърди като стомана, блестяха на слънцето. Очите му, безцветни и зли, святкаха зловещо.

Прасенцето хукна да бяга към гората, но въжето се изопна и то се преметна в пясъка. Когато крокодилът го наближи с отворена уста, готов да го налапа, то хукна в обратна посока, но въжето отново го дръпна и то пак се търкулна в пясъка. Крокодилът тежко пълзеше към него с отворена уста, от която течеше жълта пяна. Той беше разярен от неуспеха си.