Остров Тамбукту

Всички бяха протегнали ръце и вземаха кой огледалце, кой гривна, кой герданче, без да се интересуват от условията на Смит.

- Това не е честно, сър - упрекнах го аз. - Защо лъжете хората? Защо искате да ги измамите? За една нищожна дреболия, която ви струва няколко стотинки, искате да ги накарате да ви работят цял ден...

- Аз никого не принуждавам - сърдито промърмори Смит. - Всичко става по доброволно съгласие и ви моля да не ми се месите в работата.

- Но тия хора не разбират какво точно искате от тях.

- Напротив - възрази той. - Разбират ме много добре. Безполезно беше да споря с него. Нима може някой да убеди вълка да не изяжда агнето? Седнах настрана и отдалеч наблюдавах блъсканицата под дървото. Хората напираха към Смит с протегнати ръце и щом получеха огледалце, гривна или герданче, веднага отиваха в колибите си радостни като деца, които са получили чудно хубава играчка. Когато сандъчето се изпразни, около Смит бяха останали само двама-трима туземци, но и те си тръгнаха и Смит напразно ги увещаваше да отидат да му работят - никой не обръщаше внимание на думите му. Смит остана сам до своето празно сандъче.

- Видяхте ли ги? - злобно каза той, като ритна празното сандъче, което се претърколи няколко пъти. - Мошеници! Разграбиха ми стоката и си отидоха. На какво прилича това! Нямат нито капка съвест!

Той говореше със стиснати зъби, заканваше се със свити юмруци, но нищо не можеше да стори на туземците, защото нямаше никаква власт над тях. Ако това беше се случило на Кокосовите острови, полицията щеше да му се притече на помощ и картината щеше да бъде съвсем друга. Но тук хората бяха свободни и заканите на Смит не ги плашеха.

- Напразно се възмущавате, сър - казах аз. - Грешката е ваша. Когато правехме оградата на вашата плантация, туземците ни помагаха, без да искат възнаграждение за своя труд. Но и вие не се сетихте да им дадете нещо, нали? Това ви хареса и вие решихте сега да ги накарате да ви работят за някакви дрънкулки. Но знайте, че туземците не са глупави. Не, сър, не са глупави. В целия остров няма да намерите човек, който да ви работи дори и един час за цяла торба огледалца. Не защото не ценят вашите дрънкулки, а защото не са свикнали да работят за други.

Смит ме гледаше изпод вежди. Както беше се изправил срещу мен, с малко наведена глава, той приличаше на бик, готов да набоде някого на рогата си.

- Не ме учудват думите ви - раздразнено заговори той. - Отдавна ми е известно, че вие винаги защищавате тия дръзки диваци.

- Не забравяйте - възразих аз, - че тия "дръзки диваци" ви приеха на своя остров и ви оставиха да живеете между тях свободно и с права като техните. А какво би станало в Англия с един туземец, ако по някакво стечение на обстоятелствата излезеше на брега на Темза само с една празна лула между зъбите? Биха ли го посрещнали във вашата страна по същия начин, както вас посрещнаха тук?

- Всеки случай у нас не биха хвърлили един корабокрушенец в морето с камък, вързан на краката му - отговори Смит.

- Това е вярно - съгласих се аз - и все пак не мога да ви оправдая...

- Та аз не чакам от вас оправдание, сър - пренебрежително махна с ръка Смит и продължи: - Много добре ми е известно, че с вашата диалектика вие лесно превръщате бялото в черно, а черното - в бяло. Но знайте, че тия черни диваци под ничие слънце няма да станат бели. Диваци са се родили и диваци ще си умрат. Само камшикът ще ги оправи.

И като ритна още веднъж празното сандъче, той отиде да работи сам в своята плантация.

Същия ден срещнах Стерн и му разказах случката със Смит. Като се насмя до насита, капитанът заговори за тайните помисли на плантатора. Неговата съкровена мечта била: ако някога попадне пак в своя свят, мислел да се върне в Тамбукту с един-два кораба и да завземе острова. И решил сега да прави опити, да види какво ще вирее най-добре тук, та един ден, ако му се усмихне щастието, да е готов.

Спомних си думите на Смит: "Черните никога няма да станат бели". Той беше казал това за туземците, но то се отнасяше за него. Да, той ще употреби всичките си сили, опит и хитрост за постигане на своята цел - поробването на племето, - мислех си аз и не се излъгах...

Втора част

Първа глава. Жената на Гахар. Хитрините на Арики. Странно погребение. Анчар - "дървото на смъртта"

I

Почти всяка сутрин ставах рано, преди слънцето да изгрее, и отивах в малкия залив да се къпя. По това време водата беше най-приятна. Денем тя се затопляше като в баня от горещото слънце и едва след полунощ се поразхладяваше. Освен това сутрин заливът беше тих и пуст и аз плувах до пълна умора, необезпокояван от никого.

В една такава тиха сутрин Гахар пристигна в залива разтревожен и още отдалеч заговори припряно:

- О, Андо! Ела бързо, Андо! Уин-уин, Андо!

- Какво има, Гахар? - попитах го аз.

Той каза, че жена му била много болна. Вчера била съвсем здрава, ходела в градината да прекопава лехите с таро, набрала пълна торба с кенгарови орехи, оставила ги на слънце да съхнат, за да обели по-лесно кората им, след това сварила чорба от риба и батати, вечеряли и легнали да спят. А през нощта почнала да охка и да се превива от болки в стомаха. Сега тя била в много тежко положение.

- Спаси я, Андо! - проплака Гахар. - Тя ще умре!

- Прясна ли беше рибата, която ядохте, или сушена? - попитах го аз.

- Прясна.

- Кога я улови?

- Оня ден, през нощта.

Гахар ми каза, че и него стомахът го заболял от рибата и почувствувал облекчение едва след като повърнал всичката храна, която изял. Не бе нужно човек да бъде лекар, за да разбере, че болната се е отровила с развалена риба. Но Гахар не мислеше така. Той беше сигурен, че някой им е направил магия. Безсмислено беше да го разубеждавам. Без да губя време, отидох в моята колиба за лекарства. Гахар неотстъпно вървеше по петите ми и ме подканяше:

- Бързай, Андо, бързай! Тя скоро ще умре, скоро ще умре...

Моята аптека беше много бедна. Едно сандъче с няколко шишенца, туби и бурканчета, няколко кутии с хинин и атебрин, няколко пакета с таблетки и прахове, ампули със серум против змийска отрова - това беше всичко. Какво можех да дам на болната? Само очистително, нищо друго. Взех едно шишенце с рициново масло и отидох в селото.

Пред колибата на Гахар бяха се събрали десетина туземци, а вътре цяла тълпа жени се суетяха около болната. Всички бяха мълчаливи и уплашени. Жителите на Тамбукту изпитваха необясним страх от смъртта. За тях смъртта не беше естествен край на всяко живо същество, а нещо, предизвикано от свръхестествени сили. Понеже никой не умира по своя воля и всеки човек, преди да умре, обикновено страда от някаква болест, туземците вярваха, че някой лош човек е направил магия на болния. Този лош човек намира някъде захвърлена или забравена саронга, нарязва я на ситни парченца и със заклинания ги изгаря. Човекът, на когото е саронгата, се разболява. Ако някой откъсне плод и го хвърли недояден и ако недояденият плод попадне в ръцете на враг, той го нарязва на ситно, изгаря го със заклинания и човекът, който е хвърлил недоядения плод, също се разболява. Ако намерената саронга или недояденият плод бъдат изгорени веднага, болният умира още същия ден. Но понякога врагът е коварен и отмъстителен. Той изгаря намерената саронга парче по парче в течение на седмица, на две, на месец, за да мъчи по-дълго време жертвата си.

Разбира се, не всеки човек може да прави магия, защото не всеки знае заклинателните думи. Но във всяко племе има такъв човек. Имаше го и племето занго - това беше Арики. Туземците вярваха, че първожрецът може да направи магия на когото пожелае и да го умори или да развали направената магия и да спаси болния от смърт. Ако въпреки всичко болният умре, Арики казваше: "Той не послуша моите съвети и Дао не пожела да го спаси". По такъв начин той убиваше два заека с един куршум: сееше страх и заблуди в душите на туземците и спасяваше своя авторитет.