Остров Тамбукту

- Добре, ще ти кажа всичко - казах аз. - Но преди това ти ми кажи, чия беше стрелата, която една нощ се заби в стената на моята колиба точно над главата ми?

Ние бяхме се изправили един срещу друг. Аз също бях свалил пушката от рамото си и я държах здраво в ръцете си.

- Стрелата беше моя - призна Амбо.

- Значи, ти искаше да ме убиеш?

- Ако исках да те убия, нямаше да пусна стрелата над главата ти.

- Тогава аз се наведох и стрелата прелетя над главата ми.

- Не ме разсмивай - мрачно каза Амбо. - Аз нарочно пуснах стрелата, когато ти се наведе.

- Защо?

- Защото исках да ти напомня, че съм добър стрелец. Ти беше забравил това.

- Можеш ли да убиеш приятеля си от засада? - попитах го аз.

- Не! Аз не съм пакеги. Аз съм син на племето занго - гордо отвърна Амбо.

- Да, аз не съм син на вашето племе. Аз съм пакеги. Но аз никого не съм убил досега, нито пък съм се опитвал да убия някого с кадити.

Амбо се намръщи.

- Разбирам - каза той смутено. - Аз исках да убия Арики. Но защо? Пак заради тебе!

Той беше прав и като нямаше какво да му възразя, казах меко:

- Защо спорим? Какво делим? С какво съм те обидил? Кажи!

Амбо заговори за оная бурна нощ и за Канеамеа. Той я видял, като влязла в моята колиба, и чакал скрит зад дърветата, докато излезе.

Канеамеа искала да му стане сахе, но аз съм я бил подмамил и тя се отказала от него. Аз съм искал тя да стане моя сахе, но Арики не бил съгласен. Да-да - Арики не бил съгласен и аз никога няма да стана първожрец. Никога!

- Арики ли ти каза това? - попитах го аз.

- Да, Арики. Той те мрази.

- Арики лъже. Никога не съм искал да стана даго на Канеамеа. Никога! - повторих, като повиших тон.

- Арики казва истината. Ти лъжеш. Ти искаш да станеш рапуо. Не-не! Това няма да го бъде!

Реших да прекратя тоя неприятен разговор и казах раздразнен:

- Какво искаш най-после? Кажи!

- Искам да оставиш Канеамеа на мира.

- Канеамеа? - пресилено се усмихнах аз. - Защо се грижиш за нея? Тя не е от твоя род. Ти нямаш право да я защищаваш.

Амбо отново се смути. Според обичаите на племето само член от рода на Канеамеа имаше право да ми търси сметка, ако аз наистина бях я обидил. А синът на главатаря не беше от нейния род. Освен това аз с нищо не бях обидил Канеамеа и не разбирах защо Амбо е повярвал на лъжите на Арики. Нима не знае той, че първожрецът е способен да скара и най-добрите приятели?

- Ти виждаш, че не си прав - казах аз по-меко. - Помисли добре и като свърши големият лов, пак ще поговорим.

- Сега ще говорим! - злобно процеди Амбо.

- Какво искаш най-после? - извиках ядосан.

- Само едно: да те убия!

- Е, добре! Ето ме! - Аз пристъпих към него. - Стреляй!

- Не - отстъпи той крачка назад. - Ще те убия като човек, а не като куче. Не искам да се бием с копия или със стрели, защото ти не можеш да си служиш с тях. Но затова пък стреляш добре с пушка. Защо мълчиш? Или се уплаши? О, Арики е прав! Ти си страхливец!

Почувствувах как гърлото ми пресъхна, кръвта нахлу в главата ми. Амбо наистина беше нетърпимо дързък.

- Кой ще стреля пръв? - попитах го аз.

- Както искаш. Решавай...

- Добре, аз ще стрелям пръв. Съгласен ли си? Или се отказваш?

Но Амбо не мислеше да се отказва. Той знаеше, че съм отличен стрелец, и все пак се съгласи аз да стрелям пръв. Това беше равносилно на самоубийство.

- Иди при онова дърво и се приготви - казах аз. - Ще броя до три и ще стрелям. Ако не те убия, ти ще броиш до три и ще стреляш.

Мислех, че в последния миг той ще се уплаши и ще се откаже от двубоя, но се излъгах. Амбо бързо отиде до дървото и дигна глава, сякаш искаше да каже: "Стреляй, омразен пакеги, не ме е страх от тебе!"

Аз насочих пушката си право към главата му.

- Едно!

Ръцете ми трепереха. Амбо мълчеше.

- Две!

Разстоянието между нас не беше голямо. Аз се прицелих. Оставаше да натисна спусъка и синът на главатаря щеше да падне мъртъв.

- Три! - извиках аз, дигнах пушката нагоре и стрелях във въздуха.

Почувствувах слабост, краката и ръцете ми трепереха от силното вълнение, което изпитвах. Подпрях се на пушката и казах:

- Сега редът е твой. Стреляй!

- Не! - извика Амбо. - Ти не стреля, както трябва. Ти се подиграваш с мене, но аз няма да те оставя! Сега ще се бием като ловци. Ще се скрием в гората на различни места и ще се дебнем. Всеки от нас ще стреля срещу другия, щом го открие. Ти можеш да стреляш пак във въздуха, но знай, че аз ще те убия, щом те открия. Пази се! Големият лов започва!

И той изчезна в гората, преди да се опомня. Аз стоях на едно място и не знаех какво да правя. Да се крием из гората и да се дебнем, както зверовете дебнат плячката си - това беше ужасно!

- Пази се! - чух гласа на Амбо. - Големият лов започва!

В същия миг се чу гърмеж, куршумът изсвири над главата ми и едно прекършено клонче падна в краката ми. Аз бързо припълзях до дънера на най-близкото дърво. Разбрах, че синът на главатаря не се шегуваше. Той беше залегнал в гъсталака и ме дебнеше. След малко отново се чу изстрел и куршумът се заби в дънера на дървото, зад което бях залегнал. Амбо стреляше точно там, където бях се скрил. Трябваше по-скоро да се махна от онова опасно място.

Запълзях през шумнатите храсти към друго дърво, сетне се преместих в един гъст храсталак и зачаках с притаен дъх. Наоколо беше тихо. Сърцето ми силно туптеше. Гърлото ми беше пресъхнало - чувствувах нетърпима жажда, но не можех да я утоля, макар че реката беше близо. Трябваше да се пазя. Амбо ме дебнеше и всяка моя непредпазливост можеше да ми струва живота.

Лежах в храстите и се ослушвах. Високо над мене, на един клон беше кацнал пъстър качулат папагал. Когато отново запълзях между храстите, папагалът се уплаши и хвръкна. Чу се гърмеж и куршумът изсъска над главата ми. Птицата беше ме издала и аз пак запълзях из гъсталака. Открих една падинка и залегнах в нея. Притаих се и зачаках неподвижно. След малко чух шум, който се приближаваше. Приготвих пушката си и застинах. Нима Амбо ще ме открие в тоя почти непроходим гъсталак? Отново запълзях и излязох на брега на реката. Тук поне Амбо не можеше да ме нападне откъм реката, а само откъм гората. Но все пак трябваше да бъда нащрек. През време на лов туземците се промъкваха през горските гъсталаци толкова тихо, че дори и преследваните животни не можеха да ги усетят. А както е известно, животните имат много по-остър слух от хората и по-силно развито обоняние.

Както се ослушвах, изведнъж чух гласа на Зинга, която ме викаше. След това чух и гласа на Канеамеа. Те сигурно търсеха мене и Амбо, но аз не смеех да се обадя, защото се страхувах да не ме открие синът на главатаря. И той сигурно чуваше гласовете на девойките, но мълчеше.

- Андо! Андо! - викаше ме Зинга. - Къде си, Андо?

Аз мълчах. След малко и Канеамеа извика:

- Амбо, къде си? Обади се, Амбо!

Дъщерята на първожреца и сестрата на Амбо ни търсеха. Те минаха съвсем близо до храстите, където бях се скрил, но не ме видяха. Тогава аз станах прав и те дойдоха при мене.

- Къде е Амбо? - попита ме Канеамеа. Тя беше разтревожена.

Аз мълчах. Двете девойки ме гледаха учудено.

- Тана Боамбо каза, че сте дошли насам. Чухме гърмежи!.. Къде е Амбо?

- Тук съм! - неочаквано се обади Амбо и се показа между храстите, само на десетина крачки от нас.

Изтръпнах, като го видях. Как е успял да се приближи толкова близо до мене, без да го усетя? Ако не бяха дошли сестра му и дъщерята на първожреца, той сигурно щеше да ме открие! Челото и гърдите му бяха покрити с едри капки пот. По всичко личеше, че и той беше преживял ужасни минути.

- Ела! - извика го Канеамеа. - Чуваш ли, Амбо? Ела тук!

Когато синът на главатаря дойде при нас, тя продължи:

- Ти се сърдиш, зная. И на мене, и на Андо. Но знай, че Андо не е виновен.

- Виновен е! - възрази Амбо, като гледаше мрачно пред себе си. - Арики всичко ми каза.