Остров Тамбукту

"5 ноември 1523 година. Ужасно! Пет души от нашите са убити, останалите четирима ги хванаха живи, вързаха камъни на краката им и ги хвърлиха в океана. Само аз успях да избягам в горите. Сега съм сам. Скитам из джунглата без оръжие, без огън, без дрехи... Спя по дърветата като маймуните, храня се с диви плодове. Защо не си стояхме мирно, защо ни трябваше да сваляме главатаря? Дяволът ни подтикна към това престъпление, за да го изкупим с живота си. Племето се защищаваше, и имаше право. То ни осинови, прие ни в своето семейство, а с какво му се отблагодарихме ние?.."

Не се знае какво е попречило на Джигерс да продължи дневника си и как е завършил живота си, но едно е ясно: легендата за Магелановите моряци не е измислена. Те наистина са живели на остров Тамбукту. Ясно беше и друго - дневникът на Магелан не е унищожен, както мислят историците. Той беше в ръцете ми и аз реших да го запазя на всяка цена.

Двадесет и втора глава. Денят на големия лов. Заблудите на Амбо. "Искам да те убия!" Краят на един неочакван дуел

I

Една сутрин чух гласа на Боамбо, който викаше пред моята колиба:

- Ставай, Андо! Тръгваме! Днес е денят на големия лов! Денят на големия лов беше истински празник за туземците. От известно време всички говореха за него и се готвеха тъй, както у нас добрите стопани се готвят за жътва и вършитба. Мъжете си правеха нови копия и стрели, затягаха тетивите на лъковете, а жените плетяха от лико нови торби или изкърпваха старите с игли от рибени кости. Готвеше се и Боамбо. Няколко дни го учих да стреля с пушка. Отначало той се страхуваше от силните гърмежи, но после свикна и радостен като дете ми показваше белезите по дърветата, направени от куршумите, които той изстрелваше. Учеха се да стрелят и другите ловци, които бяха получили пушки. Между тях беше и Амбо. В последно време той се сприятели с капитан Стерн и всяка сутрин двамата отиваха на лов из горите. Понякога техните изстрели се чуваха в селото и плашеха децата. Веднъж Стерн ми каза, че синът на главатаря се научил да стреля отлично. Когато го попитах защо не викат и мен на лов, Стерн сви рамене, а после призна, че синът на главатаря не искал да се среща с мен.

Аз и по-рано бях забелязал, че Амбо ме избягваше, а когато случайно ме срещнеше, отговаряше на поздрава ми само с леко кимване на глава и бързо отминаваше. "Защо се сърди". - питах се аз и се мъчех да открия поне една моя постъпка, с която да съм го обидил. Не, аз с нищо не бях го огорчил. Арики беше виновен за всичко. Този проклет старец беше застанал между нас като стена и искаше да ни раздели, но защо Амбо го слуша?

- Чуваш ли бурума? Той събира вече хората - прекъсна мислите ми Боамбо. - Хайде да вървим!

- Ела да изпушим една лула, докато се приготвя - поканих го аз и отворих вратата на колибата.

Главатарят влезе с пушка на рамо и с патронташ, препасан върху разноцветните му пояси. Той беше възбуден и гласът му звучеше по-плътно и по-мъжествено.

Измих се и облякох ловджийския костюм, който Смит беше ми подарил. Като разбра, че няма да може да запази всичкото си имущество, плантаторът стана необикновено щедър: освен ловджийски костюм и нови ботуши подари ми и една холандска лула от морска пяна.

Бях готов вече да тръгвам, когато дойде и самият той, мистър Смит, облечен също в ловджийски костюм, обут в нови ботуши от жълто шевро и с перо от папагал на зелената си шапка. Пушката му с нов ремък свободно висеше на рамото му.

- И вие ли отивате на лов? - попитах го аз.

- Защо не? - учудено ме погледна Смит. - Омръзна ми по цели дни да лежа под сенките.

- Така ли? - усмихнах се аз. - А помните ли какво ви казах преди известно време?

- Какво ми казахте?

- Казах ви, че туземците с радост отиват на работа, защото без труд животът им би заприличал на ад.

- Ловът не е труд, а развлечение - възрази Смит. - Но защо да спорим? Не искам да развалям хубавото си настроение.

Той наистина беше весел и докато стигнахме до мегдана, безгрижно си подсвиркваше с уста и се шегуваше с хората, които срещахме.

- Смешен пакеги - пошепна ми Боамбо. - Веднъж ти ми каза, че в своята страна той бил много силен човек. Вярно ли е това?

Аз кимнах утвърдително.

- Щом е тъй, пакегите в неговата страна сигурно са много слаби хора.

И Зинга неотдавна беше ми казала същото, и тя като баща си съдеше за силата на хората по техните мускули, а не по тяхното богатство, което им дава власт над бедните.

Хората от всички махали на селото бяха се събрали на големия мегдан. Навсякъде се чуваха възбудени гласове, всички бързаха, само старите и децата стояха настрана и съжаляваха, че не могат да участвуват в това шумно тържество.

Ловците бяха готови, Боамбо излезе напред, махна с ръка и те потеглиха в дълга редица. След ловците вървяха жените, преметнали през рамо торби, в които имаше ямс, банани и таро, та дори и гърнета.

От двете страни на пътеката се издигаха кокосови палми, хлебни дървета, тикови дървета, високи около четиридесет метра, пандани с дебели надземни корени, които служеха за опора на дървото, а самите им клони завършваха с много дълги и тесни листа.

Пътеката навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Тук дърветата бяха по-гъсти и по-високи. Това бяха истински джунгли, преплетени с гъста мрежа от лиани, които бяха уплели стъблата и клоните на дърветата чак до върховете, сетне се прехвърляха по съседните дървета или увисваха надолу и стигаха до земята.

Стъблата на дърветата бяха окичени с паразитни растения, епифитни бромелии и орхидеи с бели, червени, розови или кафяви цветове. Няколко пъти прегазихме един и същ ручей с бистра и прохладна вода. Вървяхме в полумрак, макар че беше слънчев, светъл ден. Отвсякъде лъхаше топла влага. По листата просветваха ситни капки роса. По клоните на дърветата подскачаха пъргави гибони и тревожно скимтяха. Зелени и жълти папагали издаваха кресливи звуци, но туземците бяха свикнали с тях и не им обръщаха внимание.

Едва следобед стигнахме на върха. Над нас отново блесна слънцето и жегата пак стана нетърпима. Спряхме под сенките на дърветата да похапнем и да си починем. Оттук на север се виждаше океанът, величествен и безкраен, а на юг в низината се простираше доста широка долина, пресечена от пълноводна река. Туземците я наричаха Коломона - спокойна и величествена - и тя наистина беше такава. Тя извираше от западната част на острова, събираше много ручеи, които се стичаха от съседните планини, и се вливаше в океана при село Калио. По нейните брегове, обраснали с гъста зеленина, не се виждаше нито едно село. Изглежда, че тази плодородна долина не беше населена.

- Райска долина, сър! - възторжено възкликна Смит. Неговият възторг ме учуди, защото аз мислех, че плантаторът не е способен да се възхищава от красотите на природата. И сякаш за да оправдае това мое мнение, той продължи:

- Знаете ли каква прекрасна плантация може да стане в тая чудна долина, ако имахме десетина трактора...

- И стотина роби - подхвърлих аз, но плантаторът беше се унесъл в мечти и не ме чу.

- Хиляди декари могат да бъдат засадени с полезни дървета - продължи той - и още толкова със захарна тръстика. А като задимят и комините на една захарна фабрика... Ех! Тръпки ме побиват, като си помисля какво богатство пропада на вятъра. А тия водопади из планините? Колко електрическа енергия се крие в тях, колко дъскорезници и дърводелски фабрики биха могли да карат!..

- А на кого ще бъдат тия плантации и фабрики? - попитах го аз.

- На този, който докара машините - беше отговорът.

- А какво ще стане с туземците?

Смит се намръщи и махна с ръка:

- Бъдете спокойни, всеки от вашите туземци ще получава каквото му е нужно. Няколко банана и таро - това е напълно достатъчно.

- А всичко друго ще се превърне в златен поток, който ще потече в касата на мистър Смит, нали?

- Вие винаги търсите крайните резултати - упрекна ме плантаторът. - Е, добре, нека говорим за златния поток. Защо аз или някой друг да не използува тия огромни блага, щом туземците не знаят какво да правят с тях? Знаете ли какво кафе ще вирее тук, какво какао, какъв ароматен чай? И какъв строителен материал може да се получи от това здраво като стомана тиково дърво? А кокосовите палми, за които никой не се грижи сега? Милиони лири има по тях и ако някой съумее да ги откъсне, ще направи добро на човечеството, уверявам ви.