Страница 5 из 113
Джеда беше първият град на Арабия, където мистър Смит пожела да спрем. Между четиридесетте хиляди местни жители тук се срещат много чужденци от всички краища на света, главно мохамедани, които от Джеда отиваха на поклонение в Мека, свещения град на мохамеданите. Тия хора с бели, червени и зелени чалми, облечени в дълги антерии, шарени като хавлии, обикновено тихи и кротки, тук стават нервни и възбудени поради близостта на Мека, града на пророка. Понякога те дори са опасни за европейците. Та нали самият Мохамед им е завещал непримиримата омраза към гяурите неверници, а за тях гяур и неверник е всеки европеец или американец, щом не изповядва мохамеданската религия. Тъкмо затова англичаните и американците не се чувствуват като у дома си в Джеда.
Слънцето беше много горещо и ние побързахме да се скрием в тесните улички на градчето, но скоро излязохме на другия му край. Пред нас се откриха жълтите пясъци на околността и стена от голи скали на хоризонта. Зад тях беше Мека. Върнахме се в градчето между пететажните бели здания от коралов варовик. Тесните и високи прозорци без стъкла бяха украсени с дървени решетки, по които майсторите араби бяха проявили непостижимото си резбарско изкуство. Зад една от тия решетки зърнах лицето на хубава тъмнолика девойка. Щом срещна погледа ми, черните й очи ме стрелнаха уплашено и тя изчезна. Тук на жените не е позволено да показват лицата си пред чужди мъже. По тежките двукрили врати от кедрово дърво висяха лъскави бронзови халки и чукчета, а гипсови фигури или каменни подпори с изваяни по тях човешки глави украсяваха фасадите. Край нас важно минаваха мургави араби с бели наметки на главите. В малките дюкянчета, покрити с прогнили дъски и стари чували, се продаваше камилско и овнешко месо. Из въздуха бръмчаха рояци мухи и разнасяха зараза по хората и животните. Мистър Смит беше поръчал на готвача да купи прясно месо, но като видя, че то е оплюто от мухите и червясало, отказа се да го яде. Но затова пък петдесетте работници си устроиха богато угощение в дъното на яхтата.
Напуснахме Джеда привечер, когато слънцето залязваше и лъчите му не бяха тъй горещи. Белият град се отразяваше в широкия залив и сякаш потрепваше в маранята. След малко той изчезна от погледа ни като хубавата арабска девойка в тъмната сянка зад решетестия прозорец.
Заредиха се и други градчета по крайбрежието на Арабския полуостров: Ходейда, Мока, Аден. Аден беше последното пристанище, в което спряхме да си набавим продукти и гориво за дългия път през Индийския океан. Той е древен арабски град, основан около шестстотин години преди нашата ера върху живописни, но голи скали, по които само тук-там растат дребни бодливи храсти. В скалистата долина до града и досега личат старите водохранилища, които някога са снабдявали жителите с вода за пиене. Градът се намира на най-южната част на Арабския полуостров, близо до Баб ел Мандебския пролив, който разделя Арабия от Африка и още от древни времена се е наричал врата за Индия. Тази "врата" се отваря и затваря от Англия. Повече от сто и двадесет години вече Англия държи града, но арабското население не се е примирило. Англичаните живеят в Аден като в крепост. Те с гордост наричат Аден "Англия в Азия", но никой от тях не смее да прекрачи неговите крепостни стени.
От Аден яхтата се насочи към нос Гвардафуи - най-издадената част на Сомалия, чиито брегове тук правят остър завой към югозапад. Ние завихме в югоизточна посока и се отдалечихме от Африка, както преди това се бяхме отдалечили от Арабия. Но сините планински възвишения дълго още се очертаваха в далечината на хоризонта, докато най-сетне изчезна и последното петно на сушата.
Накъдето и да се обърнеш - безкрайна водна шир, леко надиплена от вятъра. Яхтата бавно плаваше по безбрежната водна пустиня и оставяше след себе си пътека от белоснежна пяна.
II
Капитанът беше словоохотлив моряк и по цели часове ми разказваше за приключенията си из всички краища на света. Но старият морски вълк беше вече с проскубана грива. В сравнение с големите търговски параходи, които беше управлявал на младини, яхтата на мистър Смит му изглеждаше като жалко корито. Но сега тя беше единственият приют за него и при това доста удобен. Старият моряк нямаше дом и семейство, защото не обичаше сушата и никога не беше се задържал на едно място повече от няколко дни.
- Истинският моряк обича само морето - казваше той, като стискаше между зъбите си своята холандска лула от морска пяна. - Сушата е приятна само за ден-два, а морето никога не омръзва. На вас, хората на сушата, то изглежда еднообразно и сиво като скуката. О, нещастници! Не виждате ли, че вълните всеки миг менят багрите си? Послушайте песента им - тя се мени всеки час. тя винаги е нова, непонятна и винаги различна.
Така говореше капитан Стерн. Но ако той знаеше какво го чака след няколко дни, сигурно щеше да има друго мнение за сушата, а песента на вълните, от която той възторжено се възхищаваше, би му зазвучала като погребален марш. Той беше интересен събеседник и аз го слушах с удоволствие. Неговите сладкодумни разкази скъсяваха горещите дни, а през прохладните нощи се дишаше по-леко. Но дните и нощите нямаха край, както нямаше край и водната пустиня.
Един ден капитанът неочаквано заповяда на моряците да свият платната и да спуснат котвата, после извика готвача, който се шляеше по палубата с ръце в джобовете, и му заповяда да отвори помещението на работниците.
- Стигнахме екватора - обърна се той към мене. - Има стар обичай: който преминава за пръв път екватора, трябва да се изкъпе. Морето си има своите закони, сър...
Работниците излязоха един по един от своя затвор и се хвърлиха във водата. Дочул стъпките и веселите им гласове, мистър Смит излезе на палубата и строго попита:
- Каква е тази врява, Стерн? Какво значи този шум?
- Стигнахме екватора, сър - отговори капитанът. - Ще благоволите ли да се изкъпете? Хей, Джони - викна той на младия юнга. - Пусни морска вода във ваната на мистър Смит. Кажи на готвача да дойде да се изкъпе, иначе сам ще ида при него и ще хвърля в океана тая бъчва с лой.
Мистър Смит се намръщи, но нищо не каза и се върна в кабината си. Стерн се усмихна като победител.
Платната отново са изпънати от вятъра. С малък наклон към левия си борд яхтата леко се плъзга по водата. Наоколо, докъдето погледът стига - вода, небе и нажежено слънце на зенита.
Последните очертания на Маледивските острови отдавна се бяха стопили зад синята лента на хоризонта. Отегчително е да пътуваш по море много дни и нощи, без да виждаш суша. Но капитан Стерн не скучаеше - с часове седеше на командния мостик и замислено се вглеждаше във водната стихия. А вечер, когато горещината намаляваше и прохладен ветрец облъхваше потните ни тела, той крачеше по палубата с наведена глава и пушеше замислен. За какво мислеше в такива минути? Може би за живота, който неусетно отлита като откъснат от вятъра лист?.. Някъде далеч на изток е Сингапур, а на другия край на земното кълбо - Лондон. Много пъти бе преплавал той океаните и моретата между тия два града, но всичко е до време... Сега той е прехвърлил петдесетте, а на тази възраст само семейното огнище може да бъде добра утеха. Но капитан Стерн нямаше семейство. Той се носеше по света като отбрулен есенен лист, със своите спомени, с тъгата си по изгубеното щастие. В такива вечерни часове на мечти и тъга аз странях от него и го оставях сам да изживява мъката си, защото знаех, че тъгата по миналото е по-сладка от горчилката на сегашния му живот.
Облегнат на една от мачтите, аз посрещах настъпването на тропическата нощ, пожелавах на капитана "лека нощ" и отивах да спя.
Ние пресякохме екватора на седемдесет и третия градус източна дължина. До Кокосовите острови оставаха още две хиляди и петстотин километра, а нито един остров не беше отбелязан на картата по нашия път! Островите Чагос оставаха далече на юг и ние нямаше да ги видим. Еднообразната картина на океана почна да ми дотяга, но аз се утешавах с мисълта, че скоро ще стигнем на Кокосовите острови с красива, буйна тропическа растителност и тогава - край на еднообразието и скуката.