Остров Тамбукту

- Даде ми го пакеги - гордо каза Амбо и като се обърна към мене, помоли ме да гръмна с пушката, за да се уверят хората от Калио, че белият човек от луната наистина може да прави гръмотевици.

Всички наскачаха и в един глас се развикаха:

- Не, не! Опасно е! Всички ще умрем!

Едва ги успокоих, като им обещах, че няма да правя гръмотевици. След това ги помолих да ме заведат при болните.

Излязохме на малкия площад сред селото. Туземците бяха насядали на сянка под дърветата и ме чакаха. Аз отидох под сянката на един дуриян, окичен с едри като дини плодове, отворих чантата, постлах на земята чиста бяла кърпа и наредих на нея стъкълцата и бурканчетата с лекарствата.

Повечето от болните страдаха от кожни болести. Може би поради горещия климат и влагата из горите, както и от солената морска вода, и най-малката раничка по телата на туземците, получена от одраскване, дълго време не зарастваше. Но много по-опасни бяха раните от болестта лупус. Тази болест се срещаше рядко, но причиняваше големи неприятности, защото навяваше някакъв суеверен ужас у здравите хора и те страняха от болните. Поради това болните от лупус закриваха раните си с листа от растения. Доста често се срещаха хора с болни клепачи, но най-разпространена беше болестта псориазис (кожата на болния се покрива с тънки, сухи, бели люспици). От тази болест страдаха дори и малки деца, но жителите на острова не й обръщаха внимание, защото не им причиняваше никакви болки. Някои страдаха от инфлуенца. Понякога тази болест върлуваше като епидемия. У нас инфлуенцата не се смята за опасна, но тук тя беше смъртоносна за старите хора, чийто слаб организъм не можеше да се бори с нея. Изобщо аз бях забелязал, че някои заболявания се дължаха на еднообразната растителна храна, която употребяваха. Туземците рядко имаха месо на своята скромна трапеза. Единствените им домашни животни бяха свинете и кучетата, но те не бяха тъй много, че да задоволят нуждите им от месо. Имаха и кокошки, но те бяха полудиви, живееха из горите край колибите, снасяха яйцата си из шумата, където ставаха плячка на кучетата и рядко се излюпваха от тях пилета. Туземците мъчно можеха да хванат кокошка, освен ако я улучат със стрелите си. Веднъж в годината те ходеха на лов за диви говеда, а през лятото успяваха да убият по някоя дива свиня, но месото от този лов те изяждаха през време на своите празници само за два-три дена. Те страдаха от липса на мазнини, защото не знаеха да добиват масло от ядките на кокосовите орехи, и затова тлъстите червеи бяха най-лакомото им блюдо. Главната им храна беше растителна, а тя не беше питателна като месото. За да се нахранят, те трябваше да поглъщат огромни количества ямс, таро, батати, банани, пъпеши и други плодове или да дъвчат захарна тръстика - тогава коремите им се надуваха и ги правеха лениви и тромави. Растителната храна и особено захарната тръстика изтриваха зъбите им, а старите хора, останали без зъби, бързо отслабваха и умираха понякога и от най-слабо заболяване. Някои страдаха и от малария. Нейните периодични пристъпи и високата температура също изтощаваха старите, отслабнали хора.

Аз промивах раните на болните с риванол и ги превързвах с марля. На някои бих инжекции против малария. Когато запалих спирт в чинийка, да обгоря иглата на спринцовката, туземците ахнаха от възторг, учудване и страх.

До вечерта прегледах всички болни и им помогнах с каквото можех. Никой от тях не се страхуваше, че ще му дам "уин кобрай". Всички ми вярваха и ме смятаха за свой приятел. Това беше голям успех за мен.

III

Вечерта ренгати ме покани в своята колиба. Когато влязохме, той повтори думите, които ми беше казал вече преди обяд и които всички стопани казват на своя гост:

- Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое.

- Имам си всичко, каквото ми трябва - отвърнах аз на гостоприемния стопанин и добавих това, което всички казваха в такива случаи: "Охао калио лао дагота" - птичето на щастието пее на рамото ми.

Вечеряхме с варена кокошка и таро в големи онами, ядохме каша, салата от младите издънки на захарната тръстика в черупки от кокосови орехи и пихме малоу. След вечерята седнахме на нара да изпушим по една лула, докато младата домакиня прибираше съдовете.

- Преди много луни Ладао стана моя сахе - каза ренгати, като изпущаше дим през нос и примигваше от светлината на огъня. - Много луни минаха, а нямаме деца. Мъка, голяма мъка! Два пъти бях пръв ловец - два пъти убивах най-много кро-кро през време на големия лов. Избраха ме за ренгати. Но Дао ме наказа и сега всичко ми горчи: и тарото, и бананите, и сладката тръстика... Ладао пита: "Кой е виновен? Кого е наказал Дао - Ладао или ренгати?" Аз не зная какво да й отговоря...

Пламъкът осветяваше помрачнялото му лице, грамадната сянка на едрата му снага трептеше по стената като жива.

- Защо мислиш, че Дао е виновен? - попитах го аз. - Дао е направен от дърво. Може ли дърво да наказва хората? Може ли да прави добро или зло?

- Не зная - тежко въздъхна ренгати. - Нашите хора казват, че Дао наказва едни да нямат деца, а на други праща смърт от кадити. Какво да правя? Хората от моя род казват Ладао да иде в друг род и като роди дете, пак да се върне при мен. Така казват хората от моя род, защото такъв е обичаят. Но аз не искам Ладао да напусне моята колиба. Без нея тя ще опустее...

- А Ладао иска ли да напусне твоята колиба? - попитах го аз.

Ренгати не отговори. Ладао се обади:

- Аз трябва да изпълня обичая на племето. Трябва да ида в друг род. Ако откажа, всички ще ме намразят. И ренгати ще стане за смях - кимна тя с глава към мъжа си, - и хората ще си изберат друг ренгати. Такъв е обичаят.

Тя нареждаше върху лавицата от бамбук измитите онами и черупки от кокосови орехи, в които бяхме се хранили. Сетне сбута главните в огъня и пламък освети стройната й снага. Мургавата кожа на лицето й изглеждаше още по-тъмна в мрачината, белите й зъби лъщяха в усмивка, която никак не изглеждаше весела, а дългите й черни мигли придаваха още по-строг и тъжен израз на лицето й.

Като изпушихме лулите си, ренгати стана и пак повтори:

- Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое. Тауо ала - приятна почивка.

Той излезе. Ладао стоеше права до нара и тъжно се усмихваше. Белите й зъби блестяха в полумрака на колибата.

Огънят догаряше.

- Къде отиде ренгати? - попитах аз.

- Да спи - отвърна Ладао.

- Защо вън?

- Не разбираш ли? - усмихна се тя, като скръсти ръце на гърдите си. - Ти си наш гост и всичко в тая колиба е твое. Такъв е обичаят на нашето племе.

Аз казах, че зачитам обичая на тяхното племе, но аз съм пакеги, а обичаите на пакегите са други.

- Защо говориш за обичаите на пакегите? - упрекна ме Ладао. - Ти живееш на нашия остров...

- Тук е много задушно - казах аз, - ще ида да спя вън на хладина.

- Вън? - сепна се Ладао. - Ти не искаш да спиш в нашата колиба? А какво ще кажат утре хората? Гостът не спал в колибата на ренгати. Гостът за нищо не зачита ренгати!

Ладао млъкна. Огънят догаряше. Слаба светлина трептеше със златисти отблясъци по тъжното й лице.

- Добре - казах аз. - Тъй да бъде. А сега трябва да спя. Уморен съм. Много горещо беше времето днес...

- Нощта е дълга, ще се наспиш - тихо промълви Ладао. Тъмното петно на нейната сянка се движеше по стената като жив призрак. През вратата струеше прохладния нощен въздух, наситен с аромата на зрели плодове.

Ладао мълчаливо запали една лула и ми я донесе. След това седна на нара. Огънят угасна. Нощта нахълта в колибата и всичко потъна в непрогледен мрак. Гласът на Ладао звънеше като самотна птичка в гората.

- Тежко е на ренгати, тежко е на Ладао. Хората казват: "Ладао трябва да иде в друг род". "Трябва" - казва ренгати. "Трябва" - отговаря Ладао. Но аз не искам да ида в друг род. Какво да правя? Днес ренгати ми каза: "Сега ще дойде белият човек. Ще бъде наш гост. Искам да го направя хеноула - какво ще кажеш?" "Нана" - съгласих се аз. Ти дойде... Защо мълчиш?