Остров Тамбукту

Боамбо се събуди и дойде при нас. Подадох му цигара и щракнах запалката. Той се подвоуми, погледна към огнището пред колибата, което беше угаснало, и едва тогава запали от запалката.

- Умни хора са пакегите - промълви той. Аз не исках да го лъжа и му казах, че в голямата лодка има трети пакеги, който не смее да излезе на острова, защото се страхува да не го хвърлят в океана.

- Трети пакеги? - учуди се Боамбо. - Вие бяхте трима, нали?

- Не, бяхме четирима. Единият се удави, останахме трима. Третият живее в голямата лодка.

- Уин-уин - въздъхна Боамбо. - Ако третият пакеги излезе на брега, Арики ще каже да му вържем камък на краката и да го хвърлим в Голямата вода.

- А ти какво ще кажеш? - попитах го аз. Боамбо помисли и каза тихо:

- Аз ще кажа да не го хвърляме, но Арики няма да ме послуша.

Ето че работата опря пак до Арики. Един човешки живот зависеше пак от първожреца. Аз си спомних думите, които ми каза у тях: "Боамбо е тана, пръв главатар на племето, но неговата власт е по-малка от моята..." Той излезе прав.

- Какво да правим? - попитах аз.

- Ще поговоря с Арики - отговори Боамбо и стана.

- Още сега ли?

- Още сега.

- А не може ли да му кажеш, че третият пакеги е същият, който се удави в Голямата вода?

- Не може! - отсече Боамбо. - Аз съм тана, аз никога не лъжа.

Той забърза към колибата на Арики. Старата Дугао каза:

- Арики уин биля. Арики ще нареди да хвърлят пакеги в Голямата вода.

- Но пакеги ще се защити - казах аз. - Пакеги има стрела, която пуска гръмотевици. Пакеги ще убие Арики.

- Може ли да го убие? - попита Зинга.

- Може.

- Мълчете! - тихо каза старата Дугао. - Арики ще ни чуе.

- Той не е тук, как ще ни чуе? - попитах я аз.

- Белите листа ще му кажат.

Аз се усмихнах на нейния отговор и попитах:

- Какво ще стане, ако пакеги наистина убие Арики?

- Много лошо ще стане - отвърна Дугао.

- Какво?

- Не зная.

- Нищо лошо няма да стане - уверено казах аз. - Биляр занго ще се отърве от тоя злодей и ще благодари на този, който го е убил.

- Ако пакеги убие Арики - прошепна Зинга, - биляр занго ще убие всички пакеги. И тебе ще убие.

- И мене ли?

Зинга кимна с глава.

- И тебе. - И като помълча малко, попита:

- Ти ходи при Арики. Какво ти каза?

- Каза ми да не ходя по селата и да не давам на хората нанай кобрай. Арики иска хората да умират от лоши болести.

Зинга тъжно поклати глава, но нищо не каза. Боамбо се върна мрачен. Като чул, че в голямата лодка имало и трети пакеги, Арики се разтреперал от гняв, развикал се тъй, че цялото селище се събрало. Какво не наговорил той против нас. "Трябва да се отървем от пакегите! Трябва пак да ги хвърлим в Голямата вода!"

- Кажи на третия пакеги да не излиза на острова - посъветва ме Боамбо.

Върнах се на яхтата разстроен. Смит ме посрещна на палубата - той ме чакал през всичкото време под лъчите на палещото слънце - и още отдалеч ме попита какво съм направил.

- Първожрецът не е съгласен, сър - казах аз. - Заканил се сам със собствените си ръце да ви върже камък на краката и да ви хвърли в океана.

Лицето на Смит потъмня. Той избърса потта от шията си и промълви сподавено:

- Нали ви казах, че диваците са опасни хора. А вие ги защищавате. Убедихте ли се сега, че съм прав?

- Не - възразих аз. - Диваците не са виновни. Виновен е първожрецът. Главатарят е съгласен на всичко, но не смее да се противопостави на първожреца. А племето нищо не знае. То не е виновно.

- Ето пак ги оправдавате! - гневно извика Смит. - Но я ми кажете, какво ще правим, когато свършим консервите? Те ще ни стигнат за още една-две седмици, не повече. Какво ще правим после?

- Ориз нали има? - попитах го аз.

- Ориз има.

- И брашно има, нали?

- И брашно има.

- А захар има ли?

- И захар има.

- А масло?

- Маслото намаля, но има зехтин.

- Прекрасно! - окуражих го аз. - Брашно и ориз, захар и зехтин - това е богата храна, сър. Ще ходим на лов за птици, ще имаме и прясно месо - какво ни трябва повече? Освен това аз ще донасям понякога таро и ямс, банани и пъпеши. Ще се научим да ядем и захарна тръстика. Аз я опитвах - твърда е, но може да се дъвче...

- А като се свърши зехтинът, какво ще правим без тлъстини? - попита Смит.

Аз си спомних тлъстите червеи на Гахар и му казах - В сухите дървета из горите има тлъсти червеи...

- Мълчете, сър! - намръщено ме прекъсна Смит и бързо отиде в кабината си.

Седемнадесета глава. Герданите на Смит. На път за Калио. Посрещането. Главатарят на селото и жена му Ладао

I

Всеки ден ходех в моята колиба и намирах отвън на нара таро, батати или банани, а понякога и кокосови орехи, пъпеши или едри плодове от хлебно дърво. Аз не знаех кой и кога ги донасяше, та да му дам поне един гердан или огледалце. Веднъж оставих на нара в колибата три герданчета и две малки огледалца, взех продуктите и се върнах на яхтата. Когато на другия ден отидох в колибата, герданчетата и огледалцата бяха на мястото си. Тогава се убедих, че никой не влиза в чужда колиба, когато в нея няма стопаните. Като разказах на Смит този случай, той се зарадва и каза: - О, това е прекрасно! Трябва да правим икономия, сър!

- На бананите ли?

- Не, на герданите! - усмихна се плантаторът.

Една вечер край моята колиба минаха няколко жени и деца, натоварени с плодове. Две малки момчета дойдоха при мене и оставиха на нара по една връзка банани. Аз им окачих на шиите по едно герданче и те заприпкаха след майките си.

- Пакеги гена нанай биля! Вижте какво ни даде! Вижте! - радостно викаха те с изпъчени гърди, като показваха герданчетата на любопитните си майки.

Същата вечер дойде Амбо и ми каза, че в Калио, най-близкото село до Букту, едно дете умряло от змийска отрова. Ухапала го очиларка. Баща му го понесъл на гръб към Букту, искал да го донесе при мене да го излекувам, но детето умряло по пътя и той се върнал. Всички жители на Калио били разтревожени. От мъка бащата на детето почнал да сече кокосовите палми около своята колиба, но туземците го спрели, защото палмите не са виновни за смъртта на малкия му син.

- В Калио има много болни - каза Амбо. - Защо не идеш да ги излекуваш?

- Арики не ме пуща, не знаеш ли?

- А ти защо го слушаш?

Разказах му за заплахите на първожреца. Синът на главатаря се възмути от дъното на душата си срещу стария шарлатанин. Очите му засвяткаха гневно. Докато баща му се отнасяше с болезнено примирение към несправедливите постъпки на първожреца, Амбо въставаше срещу тях с младежка невъздържаност, с буйно негодувание. Това ме окуражи. В негово лице виждах човека, който не се страхува от Арики и е готов да ме подкрепи. А неговата подкрепа имаше голямо значение, защото племето го уважаваше. В лицето на Амбо племето виждаше своя бъдещ главатар. Казах му, че съм готов да отида в Калио, ако и той дойде с мене.

- Ще дойда! - веднага се съгласи Амбо.

- Добре - казах аз, - да отидем при твоя набу.

Боамбо беше в своята колиба. Когато му казах какво сме решили с неговия син, той ме погледна мълчаливо, сякаш искаше да каже: "Защо ме тревожиш пак? Не виждаш ли, че се уморих от грижите, които ми създаваш?" Той наистина имаше вид на уморен човек, който иска само едно: да го оставят на спокойствие.

- Какво ще кажеш? - попитах го аз. - И Амбо ще дойде с мене. Утре ще заминем.

- Идете - съгласи се Боамбо. - Утре рано ще изпратя човек в Калио да предупреди хората.

II

На другия ден сутринта Амбо ме чакаше в малкия залив при лодките. Той беше се пременил като за празник. В косата му бяха натъкнати два гребена от бамбук и няколко разноцветни пера от папагали, на ушите му висяха големи кръгли обици от мидени черупки, а на гърдите му лъщяха три огърлици: едната от кучешки зъби, другата от пъстри раковини, третата от шарени мъниста, която му бях подарил. Под гривните на ръцете и краката си беше забучил яркочервени цветчета от хибискус и малки вейки с най-различно обагрени листа от колеус. Беше препасал нов пояс с червени и черни ивици. Лицето му беше боядисано с червена боя, а по челото и по страните бяха прокарани бели черти. Копието му беше ново, с много шарки. Така пременен и с копието в ръка той наистина имаше внушителен вид. По лицето му се четеше радостна възбуда. Тя личеше и в младежкия блясък на очите му, и в усмивката му, и във всяко негово движение.