Остров Тамбукту

- Не и не! - отсече строго първожрецът. - Ти отиваш против Дао!

Той повиши глас и заплашително вдигна ръката си, сякаш искаше да ме спре. Гневът му, студен и неудържим, растеше, но аз исках още повече да го разпаля, за да го накарам да каже всичко, което мисли.

- Зная защо не позволяваш - казах аз с равен глас, като се преструвах на спокоен.

- Защо?

- Защото се страхуваш!

- От кого?

- От мен!

Арики се изсмя, но по очите му личеше, че не му беше до смях. Техният блясък беше станал още по-студен, а лицето му потъмня, бръчките му станаха по дълбоки.

Аз продължих:

- Хората казват: "Дао ни праща смърт, а пакеги ни спасява. Арики ни прави зло, взема по десет кожи от големия лов, а пакеги прави добро. Кой е по-добър - Арики или пакеги?" Така казват хората. Затова не искаш да ги лекувам.

Очаквах да избухне буря, но Арики беше успял да се овладее и ме изслуша с учудващо спокойствие. Да, когато искаше, той можеше да се владее. Той притежаваше това ценно качество, което понякога липсваше на мен, неопитния младеж.

- Кисел си като зелен плод - тихо заговори той. - Защото си млад. Ако не слушаш Арики, лошо те чака. Много лошо. Запомни това... И помисли, кой от кого трябва да се страхува? Арики от теб или ти от Арики? Какво си ти? Пакеги! Хе-хо!

Той презрително плю.

- Пакеги гена! - извиках аз. - Разбираш ли? Пакеги гена!

Аз нарочно повиших глас, за да придам по-голямо значение на думите си. Да, аз не съм просто пакеги - бял човек, - а пакеги гена - бял човек от луната. Нека не забравя това първожрецът. Но той не обърна внимание на думите ми и ме попита дали мога да летя като птиците и дали мога да плувам като рибите. Този въпрос ме учуди. Аз не знаех какво целеше Арики и все пак трябваше да призная, че не мога да летя като птица, нито да плувам под водата като риба.

- На какво се надяваш тогава? - попита Арики. - Ти не можеш да избягаш от нашия остров. Не можеш - не! Ще живееш при нас, при нашето племе. Какво трябва да правиш? Помисли и ми кажи. Трябва ли да слушаш Арики? Трябва! Защото Арики е рапуо! Защото всички слушат Арики. Какво си ти? Пакеги гена? Хе-хо! А можеш ли да изопваш лък и да се биеш със стрели? Можеш ли да мяташ копия? Не можеш! А Арики всичко може. Всичко! Хе-хо!

- Всичко ли? - попитах го аз. - А може ли Арики да прави гръмотевици? Не може! Може ли да запали Голямата вода? Не може! Може ли да спасява хората от смърт? Не може! А аз мога!

Арики изведнъж утихна и мълчаливо наведе глава. Думите ми го накараха да се замисли. Той разбираше много добре, че има опасен човек насреща си - човек, който може да прави гръмотевици и да запали водата в океана. Той вярваше в това и като знаеше, че неговите бели листа и дървеният идол са безсилни срещу мен, реши отново да ме спечели на своя страна.

- Послушай какво ще ти каже старият Арики - заговори той по-меко, като вдъхна дълбоко тютюнев дим. - Искаш ли биляр занго да те уважава още повече и да изпълнява всичко, каквото кажеш?

Аз кимнах утвърдително с глава.

- Добре, стани даго на Канеамеа, аз ще те направя рапуо. Не защото се страхувам от тебе - невъзмутимо излъга той, - а защото обичам дъщеря си. Дао не даде на Арики син - ти ще ми бъдеш като син. Но ако не се съгласиш, свивай си опашката! Разбра ли? Анге бу!

"Анге бу" означаваше, че разговорът е свършен, и аз излязох от колибата. Бях разстроен и смутен. Макар да си давах вид, че не се плаша от заканите на първожреца, за мен беше ясно, че ако не послушам неговите съвети, нищо добро не трябва да очаквам.

Канеамеа ме настигна в гората и каза задъхана:

- Арики ме изпрати да ти кажа нещо...

- Какво?

- Нищо не казвай на Амбо.

- Какво да не му казвам? - попитах аз.

- Не му казвай, че Арики иска да те направи рапуо.

- Защо да не му казвам?

- Така, не му казвай. И на Боамбо не казвай, и на Зинга не казвай. На никого... - Тя дишаше тежко, от умора или от вълнение, не зная...

- Но защо? - настоявах аз.

- Така... Съгласен ли си?

Аз се съгласих. Добре, на никого нищо няма да кажа, но с едно условие: ако и тя изпълни една моя молба.

- Каква е тя? - попита Канеамеа, като ме погледна неспокойно.

- Искам да ми покажеш белите листа на Арики. Тя отстъпи крачка назад.

- Белите листа? Но... това е много опасно! Ако узнае набу...

- Няма да узнае, ако бъдеш по-умна. Щом Арики иде на лов...

- Той никога не ходи на лов - прекъсна ме Канеамеа.

- Нищо. Щом излезе от колибата, вземи белите листа и ми ги донеси в моята колиба. Щом ги видя, пак ще ги поставиш, откъдето си ги взела.

Канеамеа се колебаеше.

- Никой няма да узнае - насърчих я аз.

- Никой ли? - изпитателно ме погледна Канеамеа.

- Никой!

- А Зинга?

- И Зинга.

Тя се огледа наоколо и като се увери, че сме сами, тихо каза:

- Добре, ще ти донеса белите листа.

Шестнадесета глава. Съветите на Смит и Стерн. Гневът на Арики. Тревогите на Смит

I

Отидох на яхтата. Реших да разкажа на капитана и на плантатора за разговора ми с Арики и да се посъветвам с тях. Аз бях млад и неопитен, лесно можех да направя някоя необмислена постъпка, и да си навлека непоправима беда, а Смит и Стерн, много по-възрастни и по-опитни от мене, биха могли да ми дадат полезен съвет. Главният въпрос, който ме занимаваше сега, беше да отида ли в селата да лекувам хората против волята на Арики, или да се подчиня на неговите внушения. Какво ще спечеля, ако отида, и какво ще загубя? Ще спечеля сърцата на туземците от петте села на племето. Ще помогна на много хора, ще облекча техните страдания. Те ще ми бъдат благодарни и ще кажат: "Пакеги нанай биля, калиман би-ля". Ако Смит ми даде огледалца и герданчета, ще им раздам тия невиждани "чудеса" и те ще бъдат доволни. А може да се случи и тъй, че да запаля в чинийка спирт и те ще повярват, че аз наистина мога да запаля водата в океана. Какво ще спечеля още? Омразата на Арики. Е, добре, той и без това ме мрази... А какво ще загубя? Нищо!

Когато разказах всичко това на Смит и на капитана, плантаторът се замисли и бавно заговори:

- Пазете се, защото туземците са много коварни. Познавам ги от Кокосовите острови. Когато знаят, че си силен, те изпълняват безропотно всяко твое желание. Но паднеш ли им на тъмно, ще ти забият копието в гърба, без да им мигне окото. Да убият белия си господар - из засада или не, все едно - това за тях е дълг и чест.

Плантаторът съдеше по цветнокожите от Кокосовите острови, с които се е отнасял по-зле, отколкото с работния си добитък. Но аз живях шест месеца между племето бома и никой никога не се опита да ме убие, макар че всеки от тях можеше да направи това, когато пожелае. Нещо повече - аз не забелязах у тия простодушни и простосърдечни хора дори и капка от омразата, която Арики открито проявяваше към мене. Но омразата на Арики беше лично негова омраза, племето занго нямаше нищо общо с нея. Наистина отначало туземците се страхуваха от мене, бяха недоверчиви, а по-късно, когато живеех в тяхната колиба за гости, те криеха жените и децата си и не ми позволяваха да ходя в селото. Това те го вършеха от страх да не им сторя някакво зло. Но когато помислиха, че ще ги напусна и ще ида при племето занго, Лахо сам ме заведе в селото и ми предложи да се оженя и да остана завинаги при тях. Те не познаваха нито коварството, нито лъжата. Нямаше подлост в техните постъпки. Същото беше и с племето занго. Арики го застави да изпълни повелите на своите прадеди и на великия главатар Пакуо - и то го послуша. Това беше напълно естествено. Но когато спечелих доверието на хората, Боамбо сам ме покани да живея в колибата за гости и ме обикна като свой син. Единствен Арики ме мразеше, но неговата омраза беше и негова слабост: той ме мразеше, защото се страхуваше от мене. Страхуваше се за своя авторитет, за своята власт над племето, която беше обсебил с недостойни лъжи. В мене той виждаше човека, който може да разкрие лъжите му и да го разобличи. Но какво общо имаше омразата на Арики с племето? Нищо.